Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ЛЮБОВ ДО ГРОБ, ИЛИ РОМЕО VS ЖУЛИЕТА

Двамина млади през стени от злоба,
обикват се под гибелна звезда!
И таз любов, отвела ги до гроба,
погребва с тях и кръвната вражда.
....
Сто патрона ще ти вкарам
ако в крачка те набарам,
че отиваш да ловуваш,
а пък секса практикуваш.

Между тези стихове лежи бездна от няколко века. Първият принадлежи на великия Уилям Шекспир и е от негова трагедията, сътворена през 1595 година. Вторият припев е от мазна чалга, писана и изпята от Ивана преди седем-осем години. Трагедията, в която се разказва най-популярната любовна история в света, е Ромео и Жулиета, а мазната чалга, която олицетворява еманацията на просташкото начало у българина, носи многозначителното заглавие 100 патрона...
Въпреки че абсурдната хипотеза: гениалният Шекспир, интелектуално-емоционален първообраз на съвременните текстописци в поп фолка - със сигурност ще предизвика невротични гърчове у стотици милиони почитатели на театралното изкуство, по същество в семплите куплети на 100 патрона и в гениалните строфи на Ромео и Жулиета става дума за едно и също нещо.
Вярно, при Шекспир двамината млади през стени от злоба минават, за да са заедно. А пък при Ивана лирическата героиня е готова безмилостно да забие зареденото чифте в челото на любимия си и да натиска спусъка дотогава, докато мъжът на живота й не се завърже доброволно за фустата й.
В същото време обаче е вярно и това, че и при едните, и при другите става дума не само за изпепеляващи страсти, но и за жертвоготовност, за каквато нито една друга кауза явно не е достойна...

Според доклад на ООН една трета от общия брой на убийствата в света са извършени под влиянието на луда, патологична ревност - такава, каквато може би е имал предвид текстописецът на парчето Сто патрона. Това, което предхожда смъртоносното чувство, според психолозите, най-често е простичкото желание да научиш истината.
Световната литература и особено криминалната хроника дават многобройни примери за това, че истината е вредна за пожелалите я.
Христоматиен е случаят от 2006 г. във Филаделфия за изгарящата ревност на млад технологичен консултант, който подозирал съпругата си в изневяра. За да разбере истината, той инсталирал програмата PC Pandora на лаптопа на жена си. Програмата правела скришом снимки на екрана на всеки 15 секунди и ги пращала на имейла на ревнивеца. Наред с това програмата крадяла и всички пароли на нищо неподозиращата женица. Много скоро съпругът получил съвсем точна представа за сайтовете, предпочитани от благоверната му, както и за разговорите, които водела в ИНТЕРНЕТ чатовете. Постепенно той научил цялата истина - жена му се виждала от година с друг мъж, на всичко отгоре двамата прелюбодейци разпращали снимки в ИНТЕРНЕТ, търсейки секс с други двойки.
Отвъдокеанската история завършила с относителен хепиенд - културна раздяла, с всички последствия, предвидени в брачния договор между двамата.
Ако това се беше случило у нас, едва ли щеше да има хепиенд. На нашия хоризонт се задава мрачната фигура на човека с пушка, лирическият герой от безобидната иначе песничка на Ивана. И тогава става страшно.
Сухите цифри сочат
че една от причините за домашно насилие у нас е именно ревността - приема се, че около 10-12 на сто от случаите се дължат на това обсебващо чувство. Но тази картинка едва ли е съвсем точна. По простата причина, че много от сцените на домашно насилие са предхождани от солидни количества ракия, на която също се приписват много шамари, кръв и сълзи. Като добавим и наследствените предразположения към насилия, нещата съвсем размиват очертанията си.
Интересна особеност на родния пейзаж е, че лирическата героиня от песента на Ивана не е толкова крайна в живота, колкото в текста. Например бройката на жените убийци у нас варира между 3 и 5% от общото число. Жертвите на убийства сред нежната половина на българите обаче са значително повече - те обикновено съставляват между 25 и 26 на сто от умишлено убитите.
Ето защо трябва да приемем, че героинята от Сто патрона е много по-близка до Шекспировата Жулиета като художествена измислица. Не така стоят нещата обаче с нашенските събратя на онзи нещастен жител на Филаделфия. Те бият здраво половинките си, често дори без да имат доказателства за подозренията си, а все по-често направо ги трепят.
Любителите на точните числа обаче ще бъдат разочаровани по простата причина, че
никой у нас досега не е правил статистика
на убийствата, извършени под диктовката на превъртялата любов. Така или иначе, все пак те съществуват.
Животът го потвърждава, дори и днес, когато драмата вместо Ромео и Жулиета вече е Ромео срещу Жулиета. Любопитният детайл, съпътстващ тези констатации, е, че много често главни герои в подобни трагедии са хора на честта и пагона. Зад привидната романтичност на факта обаче се крие простото обяснение, че те притежават оръжие, с което да сложат точката в последния ред.
Такава съвременна трактовка предлага житейската драма на офицера от звено Сигурност в Столичната дирекция на полицията Георги Петканин и 25-годишната му съпруга Десислава, експерт в отдел Международно сътрудничество в Академията на МВР. През юли 2005 г. ревнивият полицай решил да сложи край на мъките си и да има жената на своя живот завинаги, като я простреля с два куршума в главата. След това си пръсва черепа. Кървавата сцена се разигра в кабинета на младата жена, по време на обедната почивка. Двамата били женени от две години, но Петканин не спирал да ревнува красивата си съпруга. Тогава стана ясно, че полицаят дълго време е обмислял последната стъпка към света на вечната любов и вместо предсмъртно писмо оставил 100 лева на колегите си да се почерпят за Бог да прости.
Ревност и изгарящо желание за притежание
държаха ръката неподвижна и на полицая от Пето РПУ-София - Г. Я., който точно в духа на 100 патрона... гръмна любимата си М. М. с отчаяната си надежда да я има завинаги.
В началото на септември 2006 г. той застреля приятелката си след петгодишна любовна връзка. Според разследването по случая двамата се разделили през същото лято по желание на приятелката му. След като гръмнал любимата си, полицаят скочил от 15-ия етаж на столичен блок, навярно с надеждата, че смъртта отново ще ги събере.
Този юли също предложи горещи страсти, пропищяха куршуми и мнозина разбраха що е то любов до гроб. Този път русенци се изправиха очи в очи с трагичната история на бивш граничен шеф и приятелката му. Петдесет и една годишният бивш заместник-директор на Регионален граничен сектор-Русе подполковник Светослав Начев гръмна любимата си и след това се самоуби, бе кратката анотация на трагедията от страна на шефа на националната полиция Валентин Петров, който по това време беше в дунавския град. Труповете на Начев и 37-годишната му приятелка Иглика бяха открити на 8 юли сутринта в блока, където двамата живеели. Три куршума пронизали тялото на Иглика, един бил достатъчен на Начев, за да се озове в по-добрия свят. Светослав и Иглика били заедно от седем години, но в последния месец не се разбирали и започнали кавги. Пред приятелки Иглика споделила, че иска да сложи край на връзката. Краят обаче дошъл бързо и за двамата.
И все пак родната действителност познава и
истински драми
достойни за перото на гениалния Шекспир. Годината е 2000, времето е пролетно, а действието се развива в Бургаския окръжен съд. На подсъдимата скамейка е изправен 36-годишният Васил от Поморие, когото прокуратурата обвинява в убийството на 30-годишната Елена. Престъплението е извършено с нож, смъртта на жертвата е настъпила мигновено (острието е проникнало дълбоко в гръдната кухина и е прекъснало сърдечния мускул и важните кръвоносни съдове), а превъзбуденият възлюблен е обвинен в предумишлено убийство (чл.116 от Наказателния кодекс).
Дотук сюжетът не се различава по нищо от обикновената съдебна хроника. Животът обаче, като всеки велик режисьор, коварно се е скрил зад завесата, откъдето час след час и ден подир ден майсторски реди поредния впечатляващ спектакъл.
През далечната вече 1999 г. Васил е средностатистически българин със законна съпруга, постоянна работа и много приятели. Досущ като в стотици и хиляди български домочадия и тук от време на време нещата не вървят, защото все нещо не достига за постигане на пълната семейна хармония.
Тя (Елена) също се вписва идеално в сценария: претенциите на мъжа й растат непрекъснато, поради което семейната клетка става все по-тясна и по-тясна за тялото и душата й. Краят идва през лятото на 1999 г., когато след серия битови скандали Елена събира багажа си и се прибира при родителите си в Поморие.
Бъдещата среща между Васил и Елена е съвсем случайна, но последствията от нея ще оставят своя трагичен отпечатък върху живота поне на три-четири поколения.
С появата на Елена в Поморие ситуацията придобива необратим характер, защото един ден Васил се събужда с друг мъж??? и с челична непоколебимост троши оковите на средностатистическото българско семейство, хвърляйки се смело в необятните дълбини на новата си любов.
Елена не ще да напусне обятията на новия си любим и не се завръща в семейната клетка. Васил също излита от неговата и от края на 1995 г. двете влюбени птичета заживяват щастливо в морското градче. Двамата пожелали да официализират връзката си и поискали развод от бившите си половинки. В отговор получили отказ и заплахи. А съпругът на Елена й заявил, че ще загуби правата над сина им.
Пред страстното желание на Васил и Елена да встъпят в законен брак се изпречва съпротивата на бившите им близки. Тук вече великият режисьор отпуска конците, с които подръпва героите, и направлява действието им в правилната посока.
Кулминацията се приближава застрашително - над поморийските влюбени се упражнява непрекъснат тормоз и те решават да сложат край на живота си. Досущ като героите в Ромео и Жулиета те си пожелали да се срещнат отвъд и да останат там заедно навеки.
Колкото и да звучи невероятно, планът им е бил съставен от пряк цитат на Шекспир, но леко осъвременен: красива смърт, но не с отрова, а с помощта на електрически ток. В последния момент обаче Елена размислила и се отказала от тази идея, защото не могла да си представи как ще застане пред любимия си в отвъдното... жестоко изпържена от високото напрежение.
Ето защо навръх празника на влюбените - 14 февруари 1999-а, планът бил задействан по друг сценарий. Васил взел остър нож и, след като Елена облякла най-красивата си рокля и се настанила в ложето на страстта, той забил хладната стомана в горещото й сърце. После легнал до вечната си любов и сам, без мускул да трепне на лицето му, се пробол в гърдите.
За най-голям негов ужас обаче смъртта отказала да го споходи. След като осъзнал този физиологичен факт, Васил отново събрал сили и кураж, забил ножа в шията си и... отново нищо. Душата му по най-категоричен начин отказала да се пресели в рая, но той вече не бил в състояние да осмисли каквото и да било, защото изпаднал в безсъзнание.
Точно в този момент провидението - най-гениалният режисьор на всички времена, отново си казало думата. Изниквайки сякаш от небитието, в дома на Васил пристигнала неговата бивша половинка и, виждайки кървавата картина, мигновено повикала Бърза помощ. Без изобщо да разсъждава, че с това си телефонно обаждане тя буквално изтръгва от лапите на смъртта човека, причинил й най-жестоката болка на света.
Тук, ако това беше Шекспирова пиеса, някои зрители щяха да останат неподвижни на местата си, размишлявайки над въпроса каква е разликата между спасение и възмездие. А други със сигурност щяха да потърсят разтухата там, където се лее руйно вино... куплетите от песничката на Ивана 100 патрона...

Facebook logo
Бъдете с нас и във