Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

BG-ПРОКУРОРИТЕ: НОВИТЕ ПРОСЯЦИ НА ЕВРОПА

Каквото и да беше написала Европейската комисия в последния си мониторингов доклад за България, все тая. Особено за състоянието на съдебната система и МВР, за ефективността на борбата срещу мафията и за ограничаването на корупцията в поносими размери, където на практика не се е случило нищо съществено от сто години насам.
Тъжно е, но е факт: политическият елит, формално разделен на управляващи и опозиция, никога не е имал интерес от успешното приключване на съдебната реформа и от превръщането на правозащитните и правоохранителните органи в модерни институции, работещи единствено в полза на държавата и обществото. Ето защо днес ще отворим приказка точно по тази тема: защото пред онова, което реално се случва около полите на Темида, т. нар. скандал Румен Овчаров - Ангел Александров, изглеждала като блудкава мелодрама, представена от средновековен пътуващ театър.
Според принципите на Европейския съюз отговорниците за съдебната реформа са Министерският съвет, МВР и Министерството на правосъдието. Именно правителството и двете ведомства са субектите, които периодично известяват Брюксел за свършеното и несвършеното, като за целта изпращат доклади, отчети или просто сух набор от статистически данни.
Освен това точно Министерският съвет, МВР и Министерството на правосъдието са онези български институции, които уведомяват Европейската комисия кой проблем по какъв начин ще бъде решен, какъв е прогнозният ефект и какви са реалните резултати.
На всичкото отгоре правителството и двете ведомства са единствената официална обратна връзка между Брюксел и София, чрез която Европейската комисия получава количествените измерения за успеха на България в процеса на присъединяване. Плюс, разбира се, периодичните десанти на евронаблюдателите във връзка с подготвянето на мониторинговите доклади, чиято продължителност е не повече от двайсетина дни годишно.
Всичко това е много добре известно на т. нар. български политически елит. Всеки път обаче щом стане дума за европейски критики на тема борба с организираната престъпност и корупцията, всички негови представители - сякаш като по даден знак - едновременно вперват очи в слугите на Темида, храбро изпружват показалец и започват да повтарят като в транс: Следствието не работи!, Прокуратурата е тоталитарен и репресивен орган!, Съдът не иска да съди!, МВР се е превърнало в момиче на повикване!
Оттук нататък колелото се завърта в обратна посока.
Открай време позицията на вътрешното ведомство е ясна: полицията непрекъснато хваща бандитите, но съдът, с не по-малко постоянство, ги пуска.
Съдиите също си имат своето дежурно оправдание: съдът е арбитър и каквито са доказателствата, такива са и присъдите.
Не по-малко банална е и ответната реакция на следователите: нескончаемите експерименти ни разсипаха, но по принцип доказателствата се събират от полицията, а от прокуратурата зависи какво ще бъде използвано по време на съдебния процес.
Колкото до държавното обвинение, допреди една година с него никой не смееше да се задява, защото и Иван Татарчев (главен прокурор в периода 1992-1999 г.), и неговият наследник Никола Филчев (1999-2006 г.) бяха кибритлии и хич не си поплюваха. Щом някой ги настъпеше по мазола, те тутакси му друсваха я предварителна проверка, я следствено дело (уж срещу неизвестен извършител) и... всичко утихваше със скоростта на светлината.
Крайните резултати, за съжаление, са известни.
Следствието издъхна, защото нито една управляваща политическа сила не пожела да го реанимира така, както биха направили това в Западна Европа: писане на нова концепция, функционално и кадрово преструктуриране, узаконяване на ясни права и задължения, въвеждане на строги санкции и справедливи стимули.
Съдът продължава да си съществува така, както и преди три петилетки. Никой не се бърка в работата му, но и никой не иска от него повече, отколкото е склонен да даде. А в стремежа си да му угоди (с оглед едноличното му право да решава по своя преценка търговски, граждански и административни дела за милиони и милиарди) т. нар. политически елит дори осигури на съда законови възможности да контролира и да манипулира (ако се наложи) не само съдебните процеси, но и досъдебната фаза на производството.
По силата на законовите си задължения редовите ченгета в полицейските и специалните служби на МВР разработват на оперативно ниво над 90% от сигналите за организирана престъпна дейност и корупция по високите етажи на властта. След това обаче, в името на политическия и професионалния си уют, единствено големите началници решават кой случай е годен за образуване на досъдебно производство или за писане на обвинително заключение. Всичко останало се прибира в архивите и служебните каси за по-нататък.
С прокуратурата обаче положението е малко по-различно, защото още в началото на прехода (1990-1991 г.) т. нар. политически елит реши, че трябва да държи държавното обвинение изкъсо (главно чрез постоянен финансов натиск) и до ден днешен не е отхлабил хватката си.
Според статистика, която едва ли някога ще стане официална, около 60% от т. нар. тежки дела - за организирана престъпна дейност, за поръчкови убийства, за крупни стопански престъпления, финансови измами и т. н., са образувани и се водят в столицата. По закон те се наблюдават от Софийската градска прокуратура, а в нея работят не повече от... 65-има обвинители.
По приблизителни изчисления всеки от тези обвинители, във всеки един момент от денонощието, разполага с 60-70 тежки наказателни производства. Освен това те трябва да влизат в съдебната зала най-малко по два-три пъти на ден и да се произнасят по актовете на Софийската районна прокуратура, оспорени на по-горна инстанция. И накрая, ако им остане време, прокурорите в СГП са длъжни да разследват (съгласно новия Наказателнопроцесуален кодекс), да пишат обвинителни актове и да контролират непосредствено работата на дознателите и следователите.
От информацията, с която Параграф 22 разполага, разчистването на батаците в Софийската градска прокуратура е възможно само по един начин: с ударно назначаване на 60-70 прокурори (най-малко), за което има два варианта. Първо - държавата осигурява необходимите средства и помещения, след което Висшият съдебен съвет обявява конкурс. Това обаче е невъзможно да се случи, защото за целта правителството и парламентът трябва да увеличат бюджета на прокуратурата с около 5 млн. лева.
Вторият вариант е командироване на толкова обвинители от окръжните прокуратури в София, колкото е необходимо. Въпреки че изглежда по-безболезнена, тази мисия също е обречена на провал. Защото нито един обвинител от Смолян, Кърджали, Враца или Монтана няма да зареже собствено жилище, семейство и професионален комфорт, за да пристигне в столицата, да бъхти като побъркан и да харчи половината от заплатата си за свободен наем.
Доколкото Параграф 22 успя да научи, в момента в Софийската градска прокуратура има 21 свободни щатни бройки. От всички анкетирани обвинители в по-ненатоварените окръжни прокуратури (около десетина-петнайсет на брой) обаче само един се е съгласил да стане столичанин. А пък главният прокурор и Висшият съдебен съвет се страхуват да ги попълнят чрез конкурс, защото в Съдебната палата няма... нито един празен квадратен метър. Тоест - хората, които ще бъдат назначени, трябва или да работят по домовете си (което е незаконно), или в коридорите и фоайетата на палатата (което е ненормално).
Според грубите сметки на компютърните спецове в прокуратурата за окончателното компютризиране и за връзването на всички звена на държавното обвинение в обща информационна система са необходими между 900 хил. и 1 млн. лева. Нито на първо, нито на второ четене тези пари са кой знае колко за бюджета, но след едногодишно обикаляне от врата на врата главният прокурор Борис Велчев все още не може да се похвали, че е успял да изпроси от правителството и парламента дори един високотехнологичен лев.
По същия начин стои и въпросът с международната дейност на прокуратурата. За командировки, обучение, официални пътувания и обмяна на опит всяка година държавното обвинение (в него работят 1600 магистрати и още толкова административни служители) разполага точно със... 100 000 лева. И, докато по времето на Татарчев и Филчев нещата се уреждаха главно по линия на международни неправителствени програми и предприсъединителни проекти, финансирани от Европейския съюз и САЩ, днес ситуацията е коренно различна. България вече е пълноправен член на ЕС, а неправителствените донори насочват вниманието си към други млади демокрации. Нашенските слуги на Темида задължително трябва да са равноправни партньори на западноевропейските си колеги, но държавата все по-упорито не иска да финансира международната дейност на прокуратурата.
Колко свои подчинени може да изпрати зад граница Борис Велчев с тези 100 000 лв. е ясно: двайсетина души за по една седмица, или 50-60 човека за по десет дни, но при условие, че те спят по... гарите и в метрото. Защо обаче правителството и парламентът продължават да си мислят, че българският прокурор все още трябва да изглежда като социалистически чиновник, за когото най-голямото щастие в живота е да отиде на море в Китен или на петдневна екскурзия с влак до Москва и Ленинград, един Господ знае.
Накрая, за да не обременяваме повече съзнанието си с тъжни подробности от типа защо за нови коли на парламента и министерствата винаги има пари, а за прокурорски компютри и бюра няма, ще си зададем само един въпрос: Какво се случва, когато държавата е оставила своята прокуратура да тъне в мизерия и да работи като египетски роб?
И понеже на подобни питанки по традиция никой не иска да отговаря, пак по традиция ще си отговорим сами: Сравнително малка част от прокурорите остават верни на професията си, докато всички останали се оправят, както си знаят - едни имитират дейност, а други... изведнъж забогатяват за сметка на заподозрените и обвиняемите. Държавата, понеже е гузна, не смее да им потърси сметка, оправдавайки бездействието си с липсата на подходящи законови разпоредби. А пък парламентарните представители на т. нар. политически елит, понеже са още по-гузни, въобще не желаят да приемат въпросните подходящи законови разпоредби.
Омагьосан кръг, от който излизане няма? Нищо подобно! Има. И той изглежда така: Европейската комисия да наложи правосъдна предпазна клауза, да блокира структурните милиарди за България до пълното финансово, технологично и нормативно обезпечаване на съдебната система и... готово.
Е, в продължение на две-три години сигурно ще ни боли малко повече. После обаче със сигурност всички ще се чувстваме по-добре, защото прокуратурата вече ще е длъжник на държавата и обществото. И ще си носи последствията, без да хленчи и без да се оправдава, че за толкова пари - такава работа.

Facebook logo
Бъдете с нас и във