Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

БЪЛГАРИЯ ЕКСТРАДИРА БАНДИТИ

Еуфорията от последните конституционни промени спадна по-бързо от очакваното. След изпълнените с трескави и истерични коментари и анализи дни и седмици, около съдбоносните три парламентарни гласувания (на 26 януари и 17 и 18 февруари) обикновеният българин вече се чувства като след кошмарен сън, изпълнен с насилие и кръв: има смътното усещане, че е преживял нещо ужасно, но изобщо не си спомня какво е преживял и с кого. Като дим през комина се разнесоха и апокалиптичните видения на опозицията, че зажаднелите за българска земя представители на сръбската, руската, албанската и израелската мафии ще се нахвърлят стръвно да изкупуват декари на безценица, още щом падне конституционната забрана чужденци да купуват българска земя. Без да е търсен някакъв кой знае какъв ефект, пропагандната кампания около втория ремонт на конституцията изпълни класическото очакване за пренасочване на общественото внимание към най-незначителния проблем: земята. Причините за подобен извод са три и Параграф 22 неведнъж е писал за тях. Първата е, че още от 1991 г. за нито един чужденец не е проблем да купи колкото земя си иска и да си я ползва за каквото му хрумне. Фактът, че за целта той трябва да притежава регистрирана фирма в България, нищо не означава, защото изпълнението на това законово изискване е съпроводено с още две действия: регистриране на офшорна компания и сключване на договор за съвместна дейност между двете юридически лица - българското и чуждестранния инвеститор.Втората причина е, че нито един нормален западняк няма да си напазарува 2000-3000 декара българска земя, да обере плодородния слой от тях и да си го отнесе в родината. Тъкмо обратното - дори да построи циментов завод насред златна Добруджа, той ще използва евтината и висококвалифицирана работа ръка тук. И накрая, за специалистите не е тайна, че в Брюксел с трепет очакваха втората ремонтна вълна на българската конституция не заради земята, а заради промяната в текста на чл.25, ал.4, който до неотдавна гласеше: Гражданин на Република България не може да бъде изгонен от нея или предаден на друга държава. Именно тази разпоредба направи родината обетована земя за десетки и стотици нашенски мутри, мафиоти и обикновени апаши, издирвани по света за обири, изнасилвания, убийства, наркотрафик, източване на банкови сметки и какво ли не още. И то не за друго, а защото нямаше сила, която да ги изкара навън и да ги изправи пред някое от съдилищата в Обединена Европа.В новата й редакция чл.25, ал.4 от конституцията звучи доста по-различно: Гражданин на Република България не може да бъде предаден на друга държава или на международен съд за целите на наказателно преследване, освен ако това е предвидено в международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България. Формално погледнато, текстът си е съвсем европейски и не би трябвало да буди никакви притеснения. Още повече че само след девет дни - на 25 април, договорът за присъединяването на България към Евросъюза ще бъде свършен юридически факт. Като се имат предвид обаче зачестилите напоследък оплаквания на бъдещите ни равноправни партньори от ЕС, че за нашия престъпен контингент е въпрос на желание дали да пакости, без да напуска пределите на България, или пък да си сменя ЕГН-тата през ден и под вънкашност нова и под име чуждо да ходи където си иска. Ето защо, въпреки сериозното си звучене, споменатата разпоредба си е най-обикновен конституционен пискюл: красив, но безполезен. Поне засега.Първият голям проблем идва от това, че не е напълно ясно каква ще е юридическата тежест на подписания на 25 април договор за присъединяване към Европейския съюз. Дали той ще е достатъчен, за да се задейства тази конституционна разпоредба, или ще е нужно да се сключват отделни двустранни договори с държавите-членки на ЕС? Освен това не е ясно по какви процедури ще става предаването на българи на чужди държави за търсене на наказателна отговорност, защото конституционните разпоредби, макар и да имат пряко действие, без да е указано по какъв начин става тяхното прилагане, си остават най-обикновени красиви приказки. Всъщност още преди народните представители да посегнат на конституцията, на 6 януари 2005 г. Министерският съвет одобри проектозакона за екстрадицията, а на 22 март парламентът го прие на първо четене. Този факт обаче по никакъв начин не разсея опасенията, че дори и три подобни закона да бъдат приети, българските разбойници едва ли ще получат, което заслужават за престъпленията, извършени от тях зад граница. Стига, разбира се, веднъж да са стъпили на родна земя. Според чл.2, ал.2 от проектозакона за екстрадицията, той ще се прилага спрямо небългарски граждани, дори при липсата на двустранен договор между България и молещата страна. Стига, разбира се, да е налице взаимност на престъплението и то да се наказва по законодателствата на двете страни. Още тук е видно, че дори когато въпросният проект бъде приет на второ четене и влезе в сила, той едва ли може да стане процесуална основа за прилагането на чл.25, ал.4 от конституцията, тъй като в основния закон подобна взаимност изобщо не е предвидена. Другият важен момент е заключен в чл.5, ал.1 от проектозакона за екстрадицията, съгласно който този институт се прилага само за престъпления, които се наказват по наказателните закони на молещата и на замолената страна с лишаване от свобода не по-малко от една година или с друго по-тежко наказание, както и за престъпления, предвиждащи налагане на мярка задържане под стража. Проблемът тук е, че у нас - и това е ясно дори на първолаците вече, задържането под стража изобщо не зависи от тежестта на престъплението...Цялата втора глава от бъдещия нормативен акт е посветена на т. нар. хипотези, при които или няма да се допуска екстрадиране на лица, намиращи се на територията на България, или на такова искане може да бъде отказано. Съгласно разпоредбата на чл.6, ал.1, от страната няма да бъдат екстрадирани:- български граждани;- лица, на които е предоставено убежище по политически причини;- лица, които се ползват с имунитет по отношение на българската наказателна юрисдикция;- наказателно неотговорни лица;- лица, които са призовани като страни, свидетели или вещи лица пред български органи на наказателното производство. Както се вижда и с невъоръжено око, авторите на проектозакона за екстрадицията не само са се постарали да изключат всякаква възможност нашенски мутри да бъдат изправени през западноевропейски съд, ами са отворили и... нова пазарна ниша, както се казва. Колко му е, оттук нататък, всеки италиански или френски мафиот да си плати на някой магистрат с по-меко сърце, който да го привлече като свидетел по дадено дело и... да го държи в България до второ пришествие?Специално внимание в законопроекта за екстрадицията е отделено на т. нар. Европейска заповед за арест (чл.33, алинея първа). Това е съдебен акт, издаден от държава членка на Европейския съюз за задържане и предаване от друга страна членка на ЕС на лице, срещу което трябва да започне наказателно производство, да бъде приведено в изпълнение наказанието лишаване от свобода или да му бъде наложена мярка задържане под стража. Европейската заповед за арест е резултат от рамковото решение на Съвета на министрите 2002/584, прието на 13 юни 2002 г. и в сила от 1 май 2004 година. С нея съществуващите процедури за екстрадиране между страните членки на ЕС се заместват с нова по-бърза и ефикасна процедура за залавяне и предаване на лица, издирвани от съдебните органи на друга страна членка. До момента 16 държави от Евросъюза са приели нужните законови норми във вътрешното си законодателство за прилагане на новата процедура, съгласно рамковото решение. Според европейските норми, държавата, в която е заловено издирваното лице, има на разположение 90 дни, за да го предаде на страната, чиито съдебни органи са издали заповедта за арест или да представи мотивиран официален отказ за неговата екстрадиция. В случай че задържаният няма нищо против да бъде екстрадиран, срокът е десет дни. А процедурите се контролира само и единствено от съдебните органи. Парадоксалното в случая е, че Европейската заповед за арест се основава на принципа, че гражданите на ЕС носят отговорност пред европейските съдебни инстанции и нито една държава членка няма право да откаже предаването на издирваното лице под предлог, че то е неин гражданин. Съгласно чл.6, ал.1 от проектозакона за екстрадицията обаче от страната няма да бъдат екстрадирани български граждани....Последната илюзия, че български бандит може да седне на западноевропейската подсъдима скамейка, е свързана с дейността на Международния наказателен съд. Тази институция се роди на 18 юли 1998 г., когато в Рим представители на 120 държави заявяват, че са готови да учредят постоянен международен съд. Това е независима институция, компетентна да наказва отделни лица за колективни деяния като геноцид, престъпления против човечеството, упражняване на агресия и военни престъпления. Международният наказателен съд не иззема правомощията на вътрешните съдилища, а играе... спомагателна, допълваща роля.Официално Международният наказателен съд започна да работи на 1 юли 2002 г. и договорът за неговото създаване е ратифициран едва от половината държави учредителки. Седалището му е в Хага, Холандия, дейността му се свежда до търсене на наказателна отговорност при специфични конфликти, но юрисдикцията му се простира върху целия свят. Той може да се свика по всяко време и могат да бъдат привличани към отговорност дори граждани на страни, които не са ратифицирали Римския статут. Стига, разбира се, те да са извършили съответните престъпления и вината им да бъде доказана. С други думи - българските мутри съвсем спокойно могат да дочакат своето светло европейско бъдеще: колкото и да е остър мечът на Темида, той никога няма да се стовари върху главите им. Най-много да й вземат кантара и да го използват по предназначение.

Facebook logo
Бъдете с нас и във