Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

БЪЛГАРИЯ - ГРАНИЦА ИЛИ ГЕТО НА ЕС?

Въпреки патриотичната врява, която периодично се вдига, щом някой нашенец застрада зад граница, Европейският съюз няма никакво намерение да толерира безконтролното преселение на народите. Колкото и да сме пристрастни, особено след изкуствения скандал с британските визи и безпардонността на хърватските гранични полицаи в началото на годината, не можем да отминем факта, че около масовия екскурзиантски поток на Запад май нещо не е наред. Поне засега скандалите с неблагополучните български кандидат-гастърбайтери постигнаха само един по-траен ефект: стреснаха т. нар. правоохранителни органи и накараха (в края на януари 2005 г.) шефа на Гранична полиция ген. Валери Григоров да обяви публично, че и у нас предстои затягане на граничния контрол. Тоест - всеки българин, който желае да потегли към Западна Европа, трябва да притежава оригинална покана от семейство или роднини за гостуване; хотелска резервация, чиято достоверност се проверява задължително; валидна работна виза, 70 евро на ден (в брой) или минимум 500 евро на седмица. Независимо че на 25 април България на практика бе приета в елитния европейски клуб, до 1 януари 2007-а е необходимо да бъдат изпълнени още няколко изисквания за стриктното спазване на Шенгенския визов режим. Ако това не се случи, членството ни едва ли ще бъде отложено, но е почти сигурно, че ще се разминем с допълнителните 240 млн. евро, с помощта на които в периода 2007-2009-а България да се превърне в непробиваема външна граница на ЕС. Защото проблемът съвсем не е в ограничаването на потока от нелегални работници, джебчии и проститутки към богатия Запад, а в създаване на достатъчно опитна и ефективна имигрантска полиция, която да държи под ключ българския престъпен контингент и да пресече трафика на кандидат-европейци от Африка, Азия и Близкия изток.Може би поради недостатъчното познаване на поетите към общността ангажименти на този проблем все още не му е дошло времето. А той никак не е за подценяване, тъй като негативните последици от неговото нерешаване звучат страховито: здраво затягане на европейското финансово кранче и... превръщането на страната ни в нещо средно между транзитен бежански лагер и гето за съмнителни субекти. И то с всички рискове, произтичащи от това - увеличаване на дребната и на организираната престъпност, социални и здравни кризи, проникването на екстремистки и терористични организации, епидемии от заразни заболявания и т. н.Успешните операции за залавянето на нелегални имигранти, за които от четири-пет години Западът редовно ни потупва по рамото, може и да ласкаят ръководството на МВР, но изобщо не решават нещата и съвсем не компенсират липсата на ефективно законодателство в тази област. В момента у нас действат три нормативни акта, които се опитват да си поделят имигрантската територия и между които има много малко общо. При всичките му многобройни изменения приетият още през 1998 г. Закон за чужденците само донякъде регулира въпросната материя откъм нейната легална страна. Така неговият чл.8, ал.1 предвижда, че чужденец може да влезе в Република България, при условие че притежава редовен документ за задгранично пътуване или друг заместващ го документ, както и виза за влизане, пребиваване или за транзитно преминаване през страната, когато такава се изисква. Ако оставим настрана иначе важните дефиниции що е виза и в кои случаи не се разрешава на определени категории чужденци да влизат у нас, остава неясно какво ще се случва с онези, които са се установили в България, нарушавайки този закон? Примерно - минали са нелегално границата и по някакъв начин са устроили живота си тук. В чл.41 от Закона за чужденците е предвидено подобен тип хора да бъдат отвеждани принудително до границата: ако не могат да удостоверят влизането си в страната по законоустановения ред; ако не напуснат страната в седемдневен срок след уведомяването им за отказа пребиваването им в България да бъде продължено; и когато се установи, че те са влезли в България с неистински или с преправен документ. А пък съгласно чл.42, когато присъствието на някой чужденец създава сериозна заплаха за националната сигурност или за обществения ред - той задължително трябва да бъде експулсиран. Кой знае защо обаче т.4 от параграф 1 на Допълнителните разпоредби в Закона за чужденците дефинира експулсирането като принудително извеждане в кратък срок на чужденец извън границите на страната поради извършени нарушения или поради липса на основания да пребиваване в нея. На пръв поглед в тези три текста няма нищо особено. Но при по-внимателен прочит всеки би си задал въпроса до коя точно граница е необходимо да бъдат принудително отвеждани или в коя държава да бъдат експулсирани неканените и опасни гости, ако са дошли от Етиопия или от Бангладеш? Общоприетата практика е да се връщат в страната, от която незаконно са влезли. Само че това е възможно единствено, когато имигрантите са заловени непосредствено след преминаването на държавната граница или пък са събрани достатъчно доказателства, че са влезли от Гърция или Турция, да речем. Но, ако някой кандидат-европеец бъде заловен няколко месеца след незаконното му влизане в България, и то в Казанлък, Габрово или София, проблемът става наистина нерешим. Първо, защото истинската му самоличност е почти невъзможно да бъде установена, и второ - защото никой не е в състояние да убеди властите в дадена съседна държава, че човекът наистина е минал през нейната територия. (Същото би се получило, ако Румъния или Гърция ни изсипват периодично по неколкостотин такива лица месечно, само защото те са заявили, че са пристигнали от България.)Ситуацията обаче става още по-заплетена, тъй като две трети от нелегалните имигранти идват от страни, в които има войни, бедствия, икономическа разруха или други заплашващи живота и здравето им обстоятелства. А разпоредбата на чл. 44а от Закона за чужденците категорично забранява един нелегален имигрант да се експулсира в държава, в която животът и свободата му са застрашени и той е подложен на опасност от преследване, изтезания или нечовешко или унизително отношение. И още нещо - според чл.45 от Закона за чужденците, разноските по извеждането на неканените гости би трябвало да си останат или за тяхна сметка, или да бъдат покрити от лицата или организациите, осигурили влизането им. Но в почти 90% от случаите нелегалните имигранти, заловени в България, са по-бедни и от църковни мишки, а в 100% от случаите - лицата и организациите, осигурили влизането им, т. е. - трафикантите на хора, не са вписани в Търговския регистър и няма сила, която да ги накара да платят обратния път на клиентите си. В Закона за чужденците не пише какво трябва да се случи в подобни ситуации. Още по-малко пък са отговорите на тези въпроси в останалите два имигрантски нормативни акта. Според чл.1, ал.2 на приетия през 2003 г. Закон за борба с трафика на хора, този закон има за цел осигуряване на взаимодействието и координацията между държавните и общинските органи, както и между тях и неправителствените организации за предотвратяване и противодействие на трафика на хора и формиране на националната политика в тази област.По принцип трафикът на хора е нещо доста по-различно от нелегалната имиграция, защото при него ключов момент е принудата. Но ако съдим по последните данни в общия доклад на УНИЦЕФ и Върховния комисариат на ООН за човешките права, публикуван в края на март, в който България изрично е посочена между страните, имащи сериозни пропуски в борбата с трафика на хора, ползата от споменатия наш закон засега не е голяма. Що се отнася до третия нормативен акт - Закона за убежището и бежанците, той също не е съвсем относим към интересуващия ни тук проблем, защото засяга само онези лица, които са поискали (съгласно чл.1, ал.2) убежище, статут на бежанец, хуманитарен статут и временна закрила. Според неговия чл.4 всеки чужденец може да поиска предоставяне на закрила лично и по собствена воля, след което той не може да бъде върнат на територията на държавата, от която идва, ако в нея са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение и/или убеждение или е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Както обаче стана дума по-горе, мнозинството от имигрантите у нас идват или от страни с конфликти (т. е. те не могат да бъдат върнати в родината им), или се спасяват от обикновена мизерия (т. е. не попадат под закрилата на този закон), или... никой не знае къде са родени и пак трябва да бъдат оставени в България. Съществува някакво разминаване и със статута на органите, които са натоварени с решаването на имигрантския проблем. Според Закона за чужденците това е дирекция Миграция към МВР. Според Закона за борба с трафика на хора това е Националната комисия за борба с трафика на хора (и нейните регионални клонове), която има за задача главно да координира взаимодействието между държавните и общинските органи, както и между тях и неправителствените организации. Когато чуждестранни граждани желаят да работят или да извършват дейност на свободна практика в нашата страна, те трябва да поискат разрешение и от органите на Министерството на труда и социалната политика. И накрая, съгласно чл.2 от Закона за убежището и бежанците, президентът на Република България предоставя убежище (ал.1), Министерският съвет предоставя временна закрила при масово навлизане на чужденци при условията на този закон (ал.2), а председателят на Държавната агенция за бежанците предоставя статут на бежанец и хуманитарен статут (ал.3).Съществуването на цялата тази шарения от дирекции, комисии, агенции и т. н. може би е оправдано от гледна точка на стотиците работни места в тях, но количеството на чиновниците едва ли е кой знае каква гаранция за ефективния контрол над имигрантския поток към и през България. А точно (не)възможността страната ни да се справи със задълженията си като външна граница на ЕС е една от онези няколко невралгични точки, към които все по-често ще се насочват железните пръсти на еврокомисарите.

Facebook logo
Бъдете с нас и във