Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

Четвъртата инстанция Страсбург

На фона на опосканите публични финанси, осъдителните решения срещу България, постановени от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, изглеждат като нож в гърба. От 2005 г., когато сме на 11-о място в класацията по брой на осъдителните решения срещу страни по Конвенцията за защита на основните права и свободи, спазваме традицията всяка следваща година да се изкачваме с по едно място напред. Днес, 17 години след ратификацията на конвенцията, вече сме твърди титуляри в първата десетка, оглавявана неизменно от Турция. Следват Русия, Румъния и Полша. В периода от 2000 до 2007 г. бюджетът на страната ни е олекнал с около 2 млн. лв. заради изплатени обезщетения и разноски. Само за 2008 г. сумата вече е 1.800 млн. лв., а от началото на мандата на кабинета Борисов са платени други милион и половина за съдебни грешки. А се очаква бум на осъдителни решения по реституционни дела, които са с най-голям имуществен интерес и по които Европейският съд присъжда най-високи обезщетения. Някои изчисляват стойността им на 80 млн. лева.
На пръв поглед сумите изглеждат значителни, но на практика са нищо в сравнение с пораженията, нанесени на пропищелите от родното правораздаване жалбоподатели. Вместо да предприемат спешни мерки за отстраняване на причините за осъдителните решения, българските власти дълго време се опитваха типично по ганьовски да оказват натиск върху евросъда да присъжда по-ниски обезщетения с мотива колко е нисък стандартът на живот у нас. След първото осъдително решение през 1997 г. по делото за незаконния арест на експремиера Андрей Луканов се появиха дори внушения, че подобни жалби са продиктувани от алчност и целят единствено да увредят държавния интерес. Десет години по-късно за първи път Европейският съд записа в решението си по делото за ареста на Ерджан Рашид - Роко, че присъжданите обезщетения срещу България са прекалено ниски. С други думи, съдът прие, че страната ни злоупотребява с призивите си за снизходителност, а леките санкции, освен че не обезщетяват съразмерно жалбоподателите, насърчават държавните органи да газят законите.
Днес тенденциите са вече други - обезщетенията стават все по-адекватни на претърпените вреди, а хората, които държат да си ги получат - все повече. На евросъда в Страсбург се гледа като на допълнителна инстанция над уредените в националната ни правна система, на която се разчита да поправи пораженията от порочните й актове. Все по-често заканата: Ще стигна до Страсбург! се чува не след влизане в сила на окончателния съдебен акт, което е условие за обжалването му в евросъда, а още след решението на първата инстанция или дори преди завеждането на делото пред българския съд. В това няма нищо чудно, защото е напълно достатъчно върху наслоеното недоверие към правораздавателната система да се прибави дори и един накърняващ чувството за справедливост прокурорски или съдебен акт, за да реши човек, че няма да получи правосъдие у нас. Не защото този акт не може да бъде отменен или поправен, а защото често е толкова безочлив, че не оставя капка съмнение в истинските мотиви на автора си - магистрат.
Каквито и да са надеждите за спечелване на дело в Страсбург обаче, съдът по правата на човека не може и не бива да заменя националното правораздаване.
България е осъдена досега по повече от 200 дела, а над 2000 други са допуснати за разглеждане. Но статистиката сочи, че едва 10% от жалбите стигат до разглеждане, а с осъдителни решения завършват приблизително 1/5 от тези случаи. И то при средна продължителност на делата от пет години. Тези числа водят до няколко извода. Първият е, че да се получи правосъдие в Страсбург не е нито лесно, нито бързо. Но въпреки това всеки, който е убеден, че държавата го е лишила от справедлив съдебен процес, си струва да се обърне към евросъда. Не на последно място, осъдителните решения носят на страната полза, а не вреда. Натрупването на задълженията й за изплащане на обезщетения и възможността да се стигне до нови осъдителни решения, ако администрацията си позволи да не ги изплаща, са единственият начин тя да бъде принудена да прилага законите справедливо.
На проведена в петък (22 януари) и организирана от Съюза на съдиите в България дискусия Баланс между правата на човека и обществените очаквания за ефективно наказателно правосъдие българският съдия в Страсбург Здравка Калайджиева и адвокат Йонко Грозев порицаха практиката на националните съдилища да гледат дела при закрити врата по искане на прокуратурата. Аргументът им е, че засекретяването на съдебните процеси противоречи на чл. 6 от конвенцията за човешките права, според който публичният процес е гаранция за справедливо правосъдие. Типични примери са много от заседанията в процесите срещу Вальо Топлото и срещу Маргините. Публичността често се ограничава заради разглеждането на доказателства, придобити чрез специални разузнавателни средства (СРС) или заради разпита на защитен свидетел. Според Закона за СРС обаче секретна е не информацията, а начина на придобиването й. При закрити врати би трябвало да се провеждат заседания, на които се обсъждат интимни страни от живота на страните, особено когато става дума за непълнолетни, както и при опасност от разкриване на самоличността на агентура апарат или на методи на специалните служби. Калайджиева определи като абсурд при такива дела за експулсиране на чужденци отказите на българския съд да предостави решенията си на съда в Страсбург, защото били класифицирана информация. Грозев пък наблегна на навика на българските прокурори да хвърлят фойерверки далеч преди съдът да се е произнесъл, с което нарушават презумпцията за невиновност.
Стреснат от лавината жалби, предишният кабинет прие през март м. г. Концепция за преодоляване на причините за осъдителните решения на ЕСПЧ срещу Република България и за решаване на проблемите, произтичащи от тях. В нея има добри идеи, които са възприети в развитите европейски страни, но те изглеждат повече като мираж, защото най-съществените от тях изискват сериозни реформи в нашето законодателство, включително и промяна на конституцията. В същото време съдът в Страсбург е затрупан с български жалби, а Съветът на Европа от няколко години настоява за засилване на ролята на националните институции в защита на човешките права. Посланието е: Страсбург не е панацея, оправете си законодателството и го прилагайте стриктно!
Концепцията предвижда на първо място чрез Закона за нормативните актове да се въведе задължителна преценка за съответствие на всеки законопроект с конституцията и с конвенцията за човешките права. Предлага се създаване на национален механизъм за разглеждане на жалби за прекалена продължителност на делата, въвеждане на съдебен контрол за административните актове, които не подлежат на такъв, както и възможност за подаване на индивидуална жалба да Конституционния съд. Особено интересна е обаче темата за обезщетения от страна на държавата, които да предотвратят дела в Страсбург. Сегашният Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) не предвижда каквито и да било санкции на съдебната власт за нарушени с нейни актове човешки права. В много страни обаче за такива актове държавата носи имуществена отговорност в лицето на правосъдното или финансовото министерство. За целта трябва да се създаде орган извън съда, който да разглежда жалбите и да преценява нарушено ли е изискването за справедливо правосъдие в разумен срок.
Във всички случаи обаче идеята с това да бъде натоварен действащият инспекторат към Висшия съдебен съвет(ВСС) е неуместна. Как човек да повярва, че служители на прикрепен към ВСС орган, чиито заплати определя същият съвет, ще санкционират безпристрастно калпавите актове на магистратите?!
Ако този малък роден Страсбург ще се прави само за да хвърля прах в очите на партньорите, отсега може да се предвиди, че няма да е ефективен и недоволните ще търсят правата си в истинския Страсбург.

Facebook logo
Бъдете с нас и във