Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ДОСЕГА НЕ СМЕ ПОПАДАЛИ НА САМОУБИЙСТВО ПО СЛУЖЕБНИ ПРИЧИНИ

ВИЗИТКА
Антоний Иванов е роден на 5 април 1964 г. в София. През 1990 г. завършва психология в Софийския университет Св. Климент Охридски и в продължение на две години има частна практика като психолог. През 1992 г. той постъпва на работа в Института по психология към МВР, като в периода 2002-2004 г. специализира в школите на ФБР в Унгария и Скотланд ярд в Лондон.
В момента Антоний Иванов е специалист в Института по психология. А поводът за разговора ни с него е едно уникално четиво, плод на 8-годишен изследователски труд. То е озаглавено Наръчник за наблюдение и оценка на суицидни намерения (буквално - намерения за самоубийство - бел. ред.), написано е в съавторство с Валери Тодоров ( началник сектор Психологична профилактика и консултиране в Института по психология), а официалната му премиера ще бъде в началото на февруари 2007 година.

Г-н Иванов, какъв беше поводът за написването на този, нека го наречем Наръчник за предотвратяване на самоубийствата сред полицейските служители?
- В основата на тази разработка стои едно изследване в Гранична полиция, което започнахме още през 1998 година. Тогавашният директор на националната служба се обърна към института за помощ, тъй като по онова време регистрираха по 16-17 самоубийства годишно сред наборните военнослужещи. Заедно с колегите от Гранична полиция обиколихме всички гранични отряди и подложихме на тестове абсолютно всички срочно служещи. След това анализирахме резултатите и насочихме вниманието си към най-рисковата група - на новобранците. А накрая се заехме с конкретното изучаване на поведението на онези момчета, чиято психика бе по-лабилна и които излъчваха сигнали, че в стресови ситуации биха сложили край на живота си.

Колко време продължи изследването?
- Изследването продължи около една година, като целта ни беше да разработим механизъм, чрез който е възможно идеята за самоубийство да бъде уловена още в зародиш. По-късно, когато Гранична полиция започна да се изгражда на професионален принцип и приемането на наборни военнослужещи бе премахнато, в обхвата на изследването попаднаха служителите в останалите полицейски структури на МВР, а в началото на 2006 г. се роди и идеята за наръчника.

Ако трябва да се върнем осем години назад, кое, според вас, е най-голямото достойнство на изследването ви?
- Имахме професионалния шанс да локализираме четири основни периода, в които е най-вероятно да се стигне до самоубийство: първите осем седмици седмици след влизането в Гранични войски; няколко дни след завръщане от домашен отпуск; няколко дни след получаване на трагична вест за починал близък, периодът непосредствено преди разпределяне на войниците по граничните застави.

Каква бе практическата полза от тогавашната ви работа?
- През 1999 г., след като работата ни в Гранична полиция приключи, съответните командири и началници бяха задължени да правят интервю с всеки войник, който се връща от отпуск с цел откриването на характерните симптоми, предвещаващи трагичния край на живота им.

А как стои въпросът със суицидните намерения при служителите на полицията и останалите оперативни служби на МВР?
- По време на работата ни с тях се откроиха други няколко съществени момента. На първо място се оказа феноменът, че българските полицаи не умеят да си почиват. За съжаление те не са подготвени да издържат на силния интензитет, с който се развива живота през последните десет години.

Може ли да бъдете по-конкретен?
- Става дума за следното. Българските полицаи влагат по-голяма част от усилията и енергията си за изпълнение на служебните задължения, като по правило никога не мислят кога, как и по какъв начин могат да презаредят батериите пълноценно.

Със сигурност обаче неумението да се почива активно едва ли е основната причина, поради която доста често българските полицаи посягат на живота си, нали?
- Така е, но неумението да се почива има някаква връзка със самоубийствата и с опитите за самоубийства.

Защо смятате така?
- Според една от най-разпространените теории, в малкото свободно време, с което разполагат, полицаите понякога се конфронтират с някой близък човек, пренасят негативните си емоции в службата и в един момент, когато положението стане неудържимо, посягат на живота си. Трябва обаче да ви кажа, че през дългогодишната ни работа върху наръчника, с колегата Тодоров така и не попаднахме на случай, в който мотивът за самоубийството да е от служебно естество. Тъкмо обратното. Дори в основата на т. нар. бутафорни самоубийства винаги стои личен мотив.

Какво означава бутафорно самоубийство?
- Това е вид демонстрация, чрез която жертвата иска да спечели нещо. Иначе казано - имитиране на самоубийството. Например: полицай се скарва с жена си и съвсем демонстративно, в нейно присъствие, си реже вените. Целта е с този акт той да провокира у съпругата си чувство за вина или на състрадание...

А защо да е бутафорно?
- Защото интимната му мисъл е, че тя ще се уплаши и веднага ще се обади за помощ. Нещо, което става (и това е съвсем естествено) в 100 процента от тези случаи.

Г-н Иванов, Институтът по психология на МВР само със служители на вътрешното ведомство ли се занимава?
- Не, разбира се. Нашият институт се занимава и с водене на преговори в критични ситуации. По-голяма част от инцидентите, в които ние се намесваме, са познати: някой открито заявява желание да сложи край на живота си: като се хвърли от покрива на някоя сграда, като излезе пред блока си и захапе дулото на пистолета, като се барикадира в жилището си или пък като обещае да се самозапали на публично място. В такива случай задължително ни викат, за да разговаряме с хората и да се опитваме да ги спасим.

Как постъпвате в такива ситуации?
- Първото и най-важно нещо, което трябва да направим е да спечелим доверието на човека. Логиката е, че със сигурност той има сериозен мотив да сложи край на живота си, но е в състояние на афект и не може да намери рационално решение на проблема си.

Може ли да разкажете конкретен случай?
- През 2003 г. в ж. к. Люлин едно момче се съблече голо, взе пистолета на баща си, изправи се насред стадиона в квартала и започна да крещи, че ще изпозастреля всички, а накрая ще убие и себе си. Положението беше много критично. Преговорите с него не вървяха, защото момчето беше употребило и алкохол. Тогава аз и колегата ми решихме просто да разговаряме с него, докато изтрезнее и не започне да мисли по-разумно. Няколко часа по-късно, когато алкохолът изветря, а емоциите и страстите се уталожиха, той беше задържан. Това се случи след като полицаи го засякоха да звъни от уличен телефон на своята приятелка. Преди това той избяга с тролей, който буквално отвлече. Но най-интересното е, че част от живущите в блоковете наоколо изнесоха по балконите си столове и... седнаха да гледат екшъна на живо. Без изобщо да им хрумне, че момчето може да натисне случайно спусъка и да простреля някого.

Имате ли специални техники за водене на подобни разговори?
- Първо се представяме и се опитваме да разберем какви са намеренията на човека. Увещаваме го, че сме дошли, за да му помогнем и да доведем ситуацията до безболезнен край за двете страни. Така установяваме контакт с него и се опитваме да печелим време, като постепенно му влизаме под кожата. В хода на разговора правим диагностика на психическото и физическото му състояние и изработваме конкретна тактика за водене на същинските преговори. Често се налага да извикаме на помощ близки на човека, които предварително инструктираме какво да говорят и как да се държат. Така или иначе обаче конкретни правила за водене на подобен тип разговор няма. Всеки случай е специфичен и всеки специалист на място избира какъв да бъде подходът му. Ако човекът е пиян или дрогиран, постъпваме по един начин. Ако е трезвен и в депресия - избираме друг подход. А, ако просто е вбесен и не може да разсъждава трезво - тръгваме по трети път.

Спомняте ли си последния цивилен самоубиец, който сте спасил?
- Да, миналата година на столичния бул. Стамболийски един наркоман беше увиснал на парапета на балкона си и заплашваше, че ей сега ще се пусне. Под въздействието на дрогата той беше много възбуден и постоянно ту се изкатерваше обратно на балкона, ту отново увисваше на парапета. Отначало му говорехме с колегите от института и полицията, а той не ни обръщаше никакво внимание. Постепенно обаче монологът ми се превърна разговор, човекът се отпусна, освести се и го спасихме.

За какво си говорихте?
- Първо говорехме за семейството му, за неговите близки и познати, за работата му. Отначало борбата беше за печелене на време, а след това - за печелене на доверие. Преломният момент в подобни случаи настъпва, когато човекът насреща също започне да разговаря с нас. Тоест - тогава, когато той направи първата крачка, която го отдалечава от мисълта за самоубийство. Следващата гаранция за успеха е, когато той поиска кафе, чай или цигари.

А водите ли статистика на неуспешните си опити?
- За съжаление подобни случаи има. През 2005 г., например, полицай от Пазарджик застреля своя колежка, избяга и ден-два по-късно бе засечен и блокиран на автомагистала Тракия. Нещата при него не се развиха добре и той се самоуби. Това е един от черните примери, които доказват, че не е възможно всички самоубийци да бъдат спасени. Конкретна статистика обаче не водим.

Добре, нека се върнем на вашия наръчник. Той в какъв вид и в какъв тираж ще бъде отпечатан?
- Ще бъде тип брошура. Поръчали сме в печатницата на МВР около 10 000 бройки, които ще бъдат разпространени безплатно във всички структури на МВР до ниво районно полицейско управление.

Каква, всъщност, е истинската ви цел?
- Хората, които не са специалисти, трябва да добият реална представа и за тази страна на живота. Ето защо наръчникът е написан на разбираем език, дадени са конкретни примери за проблемно поведение, описани са и общите правила за това какво трябва и какво не трябва да се прави в такива случаи. Част от тези примери са от моята практика...

Бихте ли споделил поне един?
- Докато правих изследването в Гранична полиция, получих сигнал за опит за самоубийство в една гранична застава. Веднага се метнахме на джиповете и потеглихме. Оказа се, че по време на наряд, един ефрейтор - началник на смяна, чул зад себе си, че някой зарежда автомата си. Обърнал се и видял как един от редниците насочва оръжието към главата си. В последния момент ефрейторът успял да избие автомата от ръцете на войника и куршумът минал на сантиметри от лицето му. По-късно установих, че става дума за тежък семеен проблем. Няколко дни преди инцидента, момчето било в домашен отпуск, а като се върнало в заставата, постоянно било умислено и умърлушено.

Защо единствено вие се сетихте на напишете подобен наръчник? Нима самоубийствата в системата на МВР са повече, отколкото сред лекарите, учителите или бизнесмените?
- Според публикациите в медийте така излиза, което не е съвсем вярно. Просто МВР е интересна институция, всяко събитие тук има широк отзвук и затова никой не обръща внимание на самоубийството на един клошар, например. Иначе във всички професии има хора, които сами слагат край на живота си.

В средата на ноември 2006 г. стартира т. нар. един интересен проект - Peer support (от английски: пиър - колега, и съпорт - поддръжка, подкрепа - бел. ред.). Какво представлява той?
- Принципът е следният. Експерти от Института по психология обучават полицаи от Шесто РПУ-София как да наблюдават своите колеги така, че още при първите симптоми на помисли за самоубийство да уведомят своя ръководител. Като всеки обучен полицай следи поведението на десетина свои колеги. Тепърва предстои обучението и в останалите полицейски управления.

На какво учите тези... десятници, да ги наречем?
- Разяснява им се какво е стрес и какви са признаците му. Обучаваме ги как да долавят резките или внезапни промени в поведението на подопечните им колеги, настъпили от прегаряне в работата или пък от настъпването на пълна апатия. Обучението завършва за около седмица, но крайната ни цел е не да въведем някаква система за психологически контрол или пък да научим тези полицаи как да поставят диагнози на колегите си.

А каква цел преследвате?
- Истинският проблем на засечения служител започва оттук нататък. Институтът по психология не е лечебно заведение, а в дейността му се сблъскват два важни нормативни акта - Законът за народното здраве и Законът за МВР. Ако един служител с 15-годишен стаж има психично заболяване, пред него има само една възможност - да се пенсионира или да бъде пенсиониран по болест.

Не смятате ли, че това е нормално?
- По принцип е нормално, но проблемът е в процедурата. Такъв човек не може да остане на работа в МВР, защото вече е опасен за себе си и за околните. В неговия случай обаче правилото за обезщетение в размер на 15 месечни заплати изведнъж престава да е валидно и човекът напуска системата така, както е влязъл в нея - гол като пушка, образно казано. Смятам, че законодателят е длъжник на тези хора, защото те в никакъв случай не са виновни за психическите си заболявания, но са обречени да мизерстват до края на живота си.

Знаете ли по какъв начин този проблем може да бъде решен?
- Според мен хуманните начини са два: или размерът на пенсиите им да бъде увеличен, или те също да получават обезщетения за натрупан трудов стаж.

Разговора води Борислав Радославов

КАРЕ

НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЗА ЧЕТЕНЕ, НО ВСЕ ПАК ПОМАГА

Из Наръчника за наблюдение и оценка на суицидни намерения

Общи правила за поведение при констатиране на признаци за самоубийствени нагласи или при попадане в ситуация на инцидент с лице, заявяващо намерение да се самоубие.
Ако колегата нещо не е в час, обръщайте внимание на следните моменти:
- колегата ви почти постоянно, нетипично за него, е замислен и с понижено настроение;
- когато му говорите нещо, той не ви чува;
- прави елементарни грешки в работата си;
- често идва на работа недоспал или махмурлия;
- необяснимо защо е занемарил външния си вид;
- няма апетит и не се храни;
- споделя с вас за скорошна значима лична загуба;
- изведнъж започва да слага в ред личните си дела, иска да напише завещание, прави подаръци без повод;
- често иска пари на заем от вас или други колеги, като забравя да ги върне или дава нелогични обяснения за забавянето;
- периодично виждате на бюрото му лекарства, за които твърди, че не са за него;
- ни в клин, ни в ръкав казва, че му е дошло до гуша от живота;
Опитайте се да поговорите с него. Много вероятно е колегата да ви разкаже за какво става въпрос. Изслушайте го, без да го прекъсвате и да омаловажавате грижите му. Покажете съпричастност към проблема. Подкрепете го. Демонстрирайте готовност заедно да разрешите трудностите. Търсете и предоставяйте различни възможности за разрешаване на проблема. Съобщете за състоянието му на прекия си началник. Инициирайте консултация с психолог или терапевт.

Facebook logo
Бъдете с нас и във