Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ДРОГА ПОД НАЛЯГАНЕ

Като поразмисли човек върху съдебно-криминалните хроники през последните няколко месеца, едва ли ще си представи, че мечтата на всички български политици е да направят родината ни Швейцария на Балканите. Най-много фантазията ни да опре я до Харлем от средата на 70-те или до многолюдна хипи комуна от края на 60-те години. Където всичко живо се дрогира от здрач до зори, а като изплува от памука - стреля на месо по първата движеща се мишена, попаднала в полезрението му. Независимо дали тази мишена е колега, който не си е платил седмичния порцион, или пък конкурент, ламтящ за допълнителен пай от бизнеса. Никой няма никакво намерение да подценява проблема с наркотиците, който през последните две петилетки се превърна в бич N1 (едва ли не) за България. Но онова, на което сме свидетели поне от една година насам (и особено през последните 6-7 месеца), вече взе да ни идва малко в повечко. Пропукат изстрели във Варна - война за наркопазари. Изтрещи откос в Бургас - битка за дрога. Гръмне бомба в София - хероинът е в дъното на нещата. Откраднат някому колата - дължи пари за няколко месечни дажби. Сякаш всичко живо, мърдащо все още из подземния свят, е захвърлило досегашното си призвание и се е впуснало да продава наркотици. Ако трябва да търсим идеолога на организираната и едромащабна операция по превръщането на България в най-разядената от наркотиците страна в региона, едва ли ще успеем да посочим с пръст конкретна личност, държавна институция или неправителствена организация. Просто защото всички са се строили от едната страна на барикадата и вкупом отиграват ролята на храбрия шивач. На чийто пояс пише с големи букви: С един удар - седем-осем!. За разлика от слънчевата приказка обаче в нашия случай изобщо не е ясно какво се крие зад тези седем-осем - наркопласьори, бири или кебапчета. Още по-загадъчно е какво се случва с тях: осъждат ли ги, изпиват ли ги, или ги изяждат. Но онова, за което никой не ще и дума да отрони, е кой точно се намира от другата страна на въпросната барикада? Кои са тези незнайни и могъщи босове, барони, бригадири и мулета, срещу които неспирно воюват близо 40 000 служители в МВР, около 4000 съдии, следователи и прокурори и около 3500 митничари? Плюс още няколко хиляди знайни и незнайни неправителствени рейнджъри, въоръжени с парите и знанията на обединена Европа и САЩ? Всъщност, ако трябва да си говорим отново в прав текст (така, както се опитваме да говорим вече цяла година, откакто Параграф 22 се появи на бял свят) - едва ли някой (човек, правителствена институция или неправителствена организация) в момента може да отговори (приблизително поне) на следните три въпроса: Колко наркомани има изобщо в България?, Към каква дрога са пристрастени? и Как се разпределят те по възраст, пол и занятие? А отговорите са необходими, защото през последната година в медийното пространство се завъртяха такива астрономически цифри и статистически данни за ръста на наркоманиите у нас, сякаш вече не е останал българин, който да не се друса поне веднъж дневно. През ранната пролет на 2001 г. бе тиражирана смайващата информация (за неин източник бе посочен Националният център по наркомании), според която дневното потребление на хероин в столицата е 7 килограма. На езика на обикновената аритметика това означава, че всеки месец в София се харчат по 210 кг хероин, а всяка година по... 2.142 тона. И понеже Националният център по наркомании не каза изобщо колко дрога (приблизително) се харчи в провинцията (където живеят останалите 7 милиона българи), приемаме, че там годишното потребление е не по-малко, тоест - 2.142 тона. Или общо - 5.284 тона. Хероин, кокаин, марихуана... - какво ли не. Няколко месеца по-късно (на 23 октомври 2001 г.) Владимир Качаклиев, председател на фондация Право на избор и инициатор на наркокомуната на Белмекен, свика пресконференция, на която обяви, че в България има 37 000 твърди хероиномани, а други 60 000 са на разредени дози. На същата пресконференция той огласи и обобщените данни на неправителствените организации (на кои точно организации не стана ясно, но цифрите съвпадат с данните, тиражирани в медиите малко по-рано от споменатия вече Национален център по наркомании). Според тези обобщения, към 1 октомври 2001 г. в страната е имало около 200 000 наркомани с различна степен на зависимост. Сега налагаме двете статистики една върху друга и светкавично установяваме, че те са изсмукани от нечии пръсти. Според спецченгета, чийто професионален живот е минал в лов на наркопласьори, месечното потребление на средностатистическия български наркоман е 10 грама на месец (120-140 еднократни дози) и 120 грама на година. Ако е вярно, че в страната има 200 000 наркомани - това означава, че годишното потребление на наркотици в страната е 24 000 кг, или... 24 тона. Пък, ако е вярна другата статистика и годишното потребление у нас е 5.284 тона - това означава, че у нас има само... 44 033 наркомани. Оттук нататък мъглата става още по-гъста. По данни на Министерството на здравеопазването, предоставяни регулярно на МВР, официално през лечебните заведения в страната са минали (и са регистрирани по надлежния ред) само... 3200 наркомани. Вярно е, че наркоманите, осъзнали безизходицата си и потърсили помощ в лечебно заведение, са малко. Още по-малко са онези, които биха влезли в болница, вярвайки че именно там ще намерят спасение. В същото време обаче е просто налудничаво с разминаването между официалната (все пак) информация и онова, което броди из медийното пространство, да можем да населим един цял областен град като Русе. Ето оттук нататък, с помощта на още няколко цифри, всеки може сам да прецени за какво всъщност става дума и кой има сметка да поддържа наркобалона, надут до пръсване.Съвсем случайно Параграф 22 научи, че ако неправителствена организация спечели конкурс за провеждането на едногодишна метадонова програма, тя получава от съответния европейски или американски донор средно по 3000 лв. за пациент. Част от сумата се превежда в брой (за офисконсумативи, презентационни материали, заплати и хонорари на консултантите), докато останалата част се изпраща под формата на безплатен метадон. Стандартите на този тип програми не разрешават в една програма да бъдат включени повече от 200 наркомани, но и тази бройка е съвсем достатъчна за... светкавичното побългаряване на евростандартите. Което, описано съвсем бегло, изглежда така:- презентационните материали се осчетоводяват и отчитат на цена, която е два пъти по-висока от реалната им стойност. В подобни програми нашенски данъчни не влизат, защото нямат право. А на хората оттатък и през ум не може да им мине, че някой ще ги лъже толкова дебелашки;- най-малко половината от безплатния метадон се продава на цени, близки до народните. За да не предизвиква гняв у пациентите. Хич да не е - и печалба от лев на доза да е - пак се ядва. Аритметиката го доказва: ако алъш-веришът върви само с 50 наркомани от програмата (по три дози на ден, 365 пъти в годината) - чистата печалба (само от това перо) си е точно 54 750 лева. В интерес на истината, употребата на тези хватки в съд не могат да бъдат доказани. Което обаче не означава, че те не се прилагат в практиката. По две причини. Първата е, че броят на наркоманите у нас расте хем скокообразно (от година на година), хем обратнопропорционално на усилията, полагани от държавата за борба с наркотрафика и наркоразпространението и признати официално от Европейския съюз, САЩ и Световната здравна организация.Втората причина изглежда малко по-така. За истински бум на наркоманиите у нас се заговори на много висок глас едва в средата на 1997 година. По онова време СДС все още не беше изкушен от властта, а Европа и САЩ започнаха полека-лека да развръзват неправителствените си кесии. Към България изведнъж потекоха огромни (за нашите разбирания естествено) парични потоци, които трябваше да бъдат усвоени на всяка (и всякаква) цена. Просто защото, ако това усвояване не се случеше - през следващата година парите биваха намалявани. А както вече стана дума - това е тъпо, при положение че човек може да финализира една такава програма с чиста печалба (извън личната му еврозаплата, която в някои случаи стига до 2500 долара или евро на месец) в размер на 50 000-60 000 лева. И така... няколко години подред. Хората оттатък (обикновено също неправителствена организация - посредник между България и действителните донори) също са доволни от съществуващото положение, тъй като и те семейства хранят. По системата Колкото повече положението с дрогата в България се влошава - толкова Европа и световната демокрация имат по-голяма нужда от тях. За посредниците става дума. Тук трябва да прибавим и армията от висококвалифицирани (но високопоставени в йерархията) западни консултанти на българските неправителствени организации, която също с пълни гърди надува наркобалона. За пари естествено. Защото дневният хонорар на такъв висококвалифициран консултант рядко пада под 500-600 евро на ден (необлагаеми и тук, и там), а той рядко идва за по-малко от три дни в страната. Но най-рядкото нещо в случая е, че в 50 на сто от случаите лекциите им са базирани единствено на древния факт, че хероинът се добива от опиумен мак, а кокаинът - от растението кока.

Facebook logo
Бъдете с нас и във