Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ЕДНИТЕ ПИЯТ, А ДРУГИТЕ ПЛАЩАМЕ

Последните присъди, с които България бе удостоена от Европейския съд по правата на човека в Страсбург (през втората половина на 2003 г.), сякаш са писани по калъп. В мотивите към тях се разказва все едно и също: нарушени права по време на предварителното разследване, необосновано задържане под стража, мудно правосъдие, неизпълнени задължения от страна на държавни ведомства и институции. И макар сред тези дела да няма нито един случай на полицейско насилие или смърт, настъпила в резултат на побой зад решетките, България бе осъдена да изплати шест обезщетения на обща стойност около 40 000 евро. На пръв поглед в казаното дотук няма нищо страшно, защото и в правораздаването е валидна поговорката Който не работи, той не греши. Още повече че в класацията на осъдените в Страсбург за 2003 г. България заема приличното тринайсто място с 11 присъди. А от времето на първата присъда по делото Луканов страната ни е заставала пред съда общо 23 пъти. Според годишния доклад на Европейския съд по правата на човека, миналата година са издадени общо 703 присъди, като шампион е Италия - със 148 присъди. Следват Турция - със 123 присъди, Франция - с 94 присъди и Полша - с 67 присъди. По-нататъшното подреждане е следното: Гърция и Румъния - с по 28 присъди, Словакия - с 27, Великобритания - с 25, Австрия - с 19, Португалия - с 17, Унгария - с 16, и Германия - с 12 присъди. Колкото и впечатляваща да е преднината на първата страсбургска десетка обаче, това не дава основание да се самопотупваме по рамото. Защото всички знаем, че в полицията бият, а в следствието, прокуратура и съда се манипулират дела. И ако засега българските дела в Страсбург се броят на пръсти, то е само поради една причина: българинът не се е усетил, че може напълно законно да бръкне в джоба на държавата. При това - ставайки медийна звезда, защото е имал смелостта да защити правата и интересите си. Делата, загубени от държавата пред Европейския съд по правата на човека и по които България трябва да изплати обезщетения, са само видимата част на айсберга. По-същественият въпрос е толкова ли сме богати, че да махнем с ръка на факта, че освен заплатите на чиновниците редовият българин трябва да се бръкне и за обезщетенията от немарливо или некадърно свършената им работа? И няма ли начин този, който е виновен, да си понесе отговорността? Защото, ако продължава така, сигурно ще се намерят комбинативни нашенци, които да превърнат тези обезщетения в нещо като законен начин да се дои държавната хазна. И то далеч по-безопасно от източването на ДДС например.Добрата новина е, че държавата, макар и трудно, може да възстанови харчовете за обезщетенията, изплащани заради немарливостта на своите служители. Тази възможност е скрита в Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Той е приет още през далечната вече 1988 г. и досега е претърпял само четири незначителни поправки. Лошото е, че хармонизирането му със сродните европейски закони засега не фигурира дори сред най-далечните планове на правителството и управляващото мнозинство. Духът на този закон е обрисуван още в ал.1 на неговия член първи. Там е записано, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод на изпълнение на административна дейност. С други думи - ако някой чиновник е забутал преписката, с която молителят иска да му бъде разрешено да отвори търговски обект, или - ако на молбата му е отговорено отрицателно без законово основание - потърпевшият има пълното право да подаде иск срещу финансовия министър. И ако спечели делото - да получи обезщетение, адекватно на причинените му щети. В този случай е без значение колко голям е материалният интерес, тъй като може да става дума за квартален минимаркет или за петзвезден хотел по Черноморието. Плащането обаче е грижа единствено на финансовото министерство.Когато става дума за незаконно задържане, за побой в ареста или за опетняване на доброто име чрез медиите, т. е. - за неправомерни действия по време на предварителната фаза на наказателното производство - на пангара се озовават МВР и Министерството на правосъдието, което е ресорно за следствието, прокуратурата и съда. Тук процедурата е малко по-сложна, но резултатът е същият - Министерството на финансите има грижа да намери отнякъде парите и да ги връчи на потърпевшия. Макар и малко демоде, въпросният закон обаче ясно дава границата между нарушените права на гражданите и изкушението да се съди държавата за щяло и не щяло. Затова в чл.2 са описани случаите, при които държавата носи отговорност за поведението на своите служители. Такива са например случаите при незаконно задържане под стража, включително и тези с мярка за неотклонение, но едва когато то е отменено поради липса на законно основание. Същото се отнася и за незаконното обвинение в извършване на престъпление. Но, за да се търси отговорност от държавата, необходимо или лицето да бъде оправдано, или наказателното производство да бъде прекратено, защото деянието не е извършено от обвиняемия или защото въпросното деяние не е престъпление. Или пък да се окаже, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Също така може да се потърси обезщетение от държавата, ако съдът незаконно е наложил принудително лечение или принудителни медицински мерки. И осъденият с влязла в сила присъда може да подаде иск за обезщетение по този закон, ако например наложеното му наказание е над определения срок или размер.Второто важно условие, за да се отиде с торбата за парите във финансовото министерство, е атакуваните актове да са отменени от висшестоящите съдебни инстанции като незаконосъобразни. В случай че това не е направено, нищожността на тези актове, както и незаконните действия или бездействия на държавните служители, да са установени от съда, пред който се иска обезщетението. От 1992 г, когато България стана член на Съвета на Европа и ратифицира със закон Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, към Страсбург са заминали около 3000 жалби. От тях до решаване в съдебна зала са допуснати не повече от 150, като България досега е спечелила едно-единствено дело в края на миналата година. Това е делото за реституция Хаджикостова срещу България, което беше заведено заради мудно правосъдие. Общият размер на отсъдените и изплатени обезщетения наближава 200 000 евро, но по нищо не личи, че на някого му пука за това. Безспорно е, че както отделните граждани, така и държава трябва да носи отговорност за своите нарушения или престъпления. Но тънкият момент тук е, че според закона държавата е длъжна да обезщети всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Без значение дали те са причинени виновно от длъжностното лице, или са плод на злощастно недоразумение. Примерно - ако полицейски дознател, следовател, прокурор или съдия е разгласил факти и обстоятелства по дадено дело, които не е трябвало да получават публичност и с това е накърнил честта и доброто име на уличеното лице, държавата може да бъде осъдена. Размерът на вредите в случая се определя от съда по справедливост. Тук задължителното условие е производството да приключи щастливо за потърпевшия. Единият вариант е наказателното преследване срещу него (следствието или дознанието) - да бъде прекратено още в досъдебната фаза. Другият вариант е делото да влезе в съда и там човекът да бъде признат за невиновен. Оттук нататък процедурата е следната: делото за обезщетението трябва задължително да мине по реда на българското съдопроизводство. Тоест - съществува възможност държавата да бъде осъдена от собствения си съд. И, ако това не се случи по една или друга причина, потърпевшият може да потърси справедливост в Страсбург. Колкото и да е несъвършена нормативната база, тя все пак дава възможност държавата да бъде осъдена. Бързо или бавно - няма значение. Централният проблем, който споменахме в началото, е защо трябва цялата финансова тежест да се стоварва единствено върху обикновеният данъкоплатец? И защо държавата да не може, след като плати на потърпевшите от дейността на чиновниците си, да възстанови поне част от похарченото?Препъникамъкът в случая се дължи на една тънкост в закона. Според нея гражданите, които са претърпели вреди от действията или бездействията на държавните органи, не са длъжни да доказват дали конкретният чиновник или магистрат умишлено им е навредил. Те съдят държавата в лицето на съответното ведомство и... толкоз. Веднъж платила обезщетението, държавата сама си поема кръста - тя или трябва да докаже, че нейният служител е виновен за извършеното нарушение или престъпление и да си удържи платеното от нея, или да пие една студена вода, ако не може да го докаже. И тъй като става дума за народни пари, демек финансовият министър не бърка в собствения си джоб, най-лесно за неговите служители е да махнат с ръка. Битият си е бит. А държавата - кучета я яли. Може да се каже с чиста съвест, че Законът за отговорността на държавата може да послужи само за това тя да потърси възстановяване на обезщетенията, които е изплатила. Нищо че те няма да са адекватни на тези, изплатени от нея. Тъй като въпросното възстановяване се извършва според разпоредбите на Кодекса на труда, на Закона за държавния служител и т. н. То става по процедурата на т. нар. обратни искове, които държавата може да заведе срещу виновните служители. Е, работата малко прилича на бартерната сделка... кон за кокошка, но поне в момента друг вариант няма. На държавата рядко й се налага да плаща повече от 20 000 лв., ако е осъдена от български съд, но винаги киха толкова, на колкото е осъдена в Страсбург. Истинският нерешим проблем, пред който се изправя държавата, е, когато тя поиска да си възстанови обезщетенията, изплатени заради незаконни или нищожни действия на дознанието, следствието, прокуратурата, съда, на данъчната администрация или на Агенцията за държавен вътрешен контрол. Причината е , че според чл.9, ал.2 от Закона за отговорността на държавата това може да стане само, ако действията или бездействията на служителите в някой от тези органи бъдат признати за престъпления. В тези дела задължително участва и прокурор, а срещу виновните длъжностни лица задължително се образуват предварителни следствия или административни производства. Нещо, което кара цялата система да скърца и да пълзи, за да стигне най-често до под кривата круша

Facebook logo
Бъдете с нас и във