Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ЖЕСТОКОСТТА МУ (НЕ) СЕ СЛОМИ?

Другата седмица става една година, откакто на 23 февруари 2006-а Борис Велчев официално встъпи в длъжност и положи клетва като главен прокурор. На пръв поглед през първите 365 дни от мандата му в прокуратурата се случиха толкова много неща, че всеки веднага би заявил: държавното обвинение се превърна в работеща институция - с ясни правила и сърце, широко отворено за гражданите и медиите.
Почти винаги обаче първото впечатление е най-грешно. В случая с държавното обвинение се получава нещо точно такова. Защото през първата година от прокурорстването на Борис Велчев минусите все още продължават да бъдат повече от плюсовете.
Няма спор, че новият главен прокурор, макар и видимо да демонстрира нежелание, отдавна е медиен и обществен любимец, когото дори и най-устатите политици не смеят или не искат да критикуват. За разлика от предшествениците си, досега той не е обвиняван в политически игри и интриги, работата на подчиненото му ведомство също се приема добре от обществото и политическия елит.
За група граждани с по-обострено обоняние обаче толкова хубаво не е на хубаво. За да разсеят малко розовите облаци около главата на Борис Велчев, от известно време те непрекъснато подмятат (с повод и без повод) разни язвителни забележки от типа Ма много ни е възпитан главния бе. Ма я как се държи хрисимо, та чак префърцунено...
Според част от магистратите, от Велчев би излязъл чудесен дипломат, ако някой някога му предложи посланически пост. Такова поведение обаче не било присъщо за длъжността Главен прокурор на Република България, защото той изисква човек да е много конкретен и точен в изказванията си, а не да се говори толкова завоалирано, че после всеки да се чуди какво всъщност е искал да каже.
Други юристи припомнят датата 17 май 2006 г., когато Висшият съдебен съвет гласува 85 кадрови назначения в съдебната система, въпреки че само пет дни по-рано (на 12 май 2006 г.) влязоха в сила последните поправките в Закона за съдебната власт (ЗСВ), с които бе въведено тоталното конкурсно начало.
Та на 17 май във ВСС имаше бурни дебати за това, дали трябва да се назначават хора, или вече трябва да се спазва законът, но... Борис Велчев го беше хванала липсата. И то при положение, че в дневния ред на заседанието бяха включени поне седем негови предложения за назначения на прокурори. Тогава обвинител №1 някак удобно си намери някаква работа далеч от централата на ВСС и не пожела да застане пред колегите си, за да им каже какво той мисли по въпроса за задължителните конкурси. Дето има една приказка, шмугна се зад вратата и търпеливо изчака какво точно ще реши съветът.
А ВСС реши това, което всички очакваха от него: наруши закона и назначи въпросните 85-има магистрати без конкурс. В кюпа, естествено, се оказаха и кандидат-прокурорите на Борис Велчев, единият от които - Александър Налбантов, по-късно оглави Софийската районна прокуратура.
Съвсем логично, през изминалата година, покрай Велчев доста критики си отнесе и прокуратурата като цяло. И то с пълно основание, защото с изключение на прокуратурите в София, които той непрекъснато наблюдава от високо, почти навсякъде из страната си е все същото мъртвило. С изключение, разбира се, на едно постижение, което никой не може да отрече: готовността на държавните обвинители да застанат пред медиите по всяко време на денонощието.
До момента например няма нито един внесен обвинителен акт в съда срещу организираната престъпност, като изключим отдавна мухлясалото дело срещу Големия и Малкия Маргин.
Има някакви успехи по отношение на делата, образувани за пране на пари, и дори на първа инстанция са регистрирани няколко осъдителни присъди. Успехът обаче все още е толкова рехав, че май ще е по-добре да не приказваме много-много, че да не урочасаме работата. Пък и нали до влизането на тези присъди в сила делата все пак трябва да минат и през върховния касационен съд?
Другата черна точка на Борис Велчев през първата година от мандата му е свързана с тоталния провал в борбата срещу т. нар. малка престъпност. Тоест - с кварталните бандити и апаши, които денонощно тероризират съмахленците си за щяло и за нещяло. Достатъчно е човек да се разходи из крайните квартали на София и да поговори малко с техните обитатели, за да разбере нещо изключително страшно: така, както София не е България, така и пренаселените панелни гета нямат нищо общо с идеалния център на столицата.
Обирите си вървят по десет-петнайсет на ден, мазетата продължават да са лесна плячка за изпосталели клошари и наркомани, поне три-четири девойки на вечер биват нападнати и пребити, защото някой не е успял да ги изнасили мирно и тихо, от офисите и магазините продължават да изчезват най-различни вещи, компютри, храни и напитки. А джебчиите и апашите по градския транспорт сякаш се въдят като бълхи на къпано куче.
На 19 януари 2006 г., точно преди Висшият съдебен съвет да избере новия главен прокурор, единственият кандидат - Борис Велчев, изложи концепцията си пред кадровиците на Темида. Според една от точките в план-програмата му, отговорността в прокуратурата трябва задължително да се персонализира. А това ще рече, че всеки държавен обвинител трябва да носи отговорност за всяко свое действие или бездействие, за всеки свой акт или мълчалив отказ.
През изминалата година Велчев неведнъж е споделял на висок глас тази своя позиция и винаги е бил категоричен, че той не може и няма да носи отговорност за направеното от подчинените му. Според Закона за съдебната власт обаче прокуратурата все още е единна и централизирана и всички в нея са подчинени на главния прокурор.
На фона на този нормативен постулат позицията на Велчев изглежда леко причудлива, защото той - като главен прокурор - би трябвало не само да представлява институцията пред медиите и обществото, но и да носи отговорност за онова, което се случва в нея. Защото в противен случай отговорността се размива, дисциплината се разхлабва и всеки обяснява ситуацията така, както на него му е изгодно.
Еди-кой си е направил гаф, но Велчев няма да понесе отговорност за това, защото не е знаел. Незнанието не е оправдание, гласи един от фундаменталните принцип в правото. Същата работа е и при администрирането на такава централизирана система, каквато е прокуратурата: след като всички са ти подчинени и са длъжни да те питат за всяка своя крачка, ти носиш отговорността (или поне би трябвало) за онова, което се случва зад стените на държавното обвинение. Без, разбира се, да се стига до другата крайност, при която човек, дори не може да кихне без разрешение, а стори ли го, рискува да отнесе някой десен прав или най-обикновено кроше.
Е, не може да му се отрече фактът, че още в началото на своя мандат Велчев се опита да се отърве от хората от Върховната касационна прокуратура (ВКП), които бяха приближени на неговия предшественик. За тези хора се носеха какви ли не слухове - че са образували дела и проверки по поръчка, че са прекратявали преписки по заповед на Филчев, че са изземвали материали от други прокуратури, и т. н.
Една от първите задачи на Велчев беше да нареди ревизия на дейността на държавното обвинение за периода 2001-2005 година. По време на проверката лъснаха редица нарушения, но от всички близки на Филчев, си го отнесоха само трима - Цеко Йорданов, Ангел Илиев и Здравко Йорданов. През лятото главният прокурор поиска тяхното уволнение и внесе съответните предложения във Висшия съдебен съвет (ВСС) на 4 юли 2006 година. Пръв бе уволнен Здравко Йорданов. А Цеко Йорданов и Ангел Илиев бяха освободени от длъжност цели седем месеца по-късно - на 7 февруари тази година.
В прокуратурата останаха страшно много хора, които бяха от по-близкото или по-далечно обкръжение на Никола Филчев, но засега те са непоклатими като Байкушевата мура. Или... като цял масив от Байкушеви мури, пораснали толкова нагъсто, че човек дори пръста си не може да провре между тях. На всичко отгоре тези магистрати продължават да си дерибействат постарому, без изобщо да ги интересува, че нещо би могло и да им се случи. И са прави, защото едно от най-често повтаряните оправдания на Велчев гласи: Аз по закон само толкова мога...!
Едва ли има общественоактивен българин, който да не е чувал поне една легенда за това, как Никола Филчев ръководи прокуратурата или пък общува с подчинените си, които не са му симпатични. Неведнъж под сурдинка прокурори са се оплаквали, че бившият главен прокурор им е нареждал (при това винаги устно) как да приключат едно или друго дело, кое производство да прекратят и коя проверка да разтеглят във времето. Много често тези разговорите са завършвали с крясъци, излизащи от устата на Никола Филчев. И то с такава сила, че въпреки дебелите стени и тапицираните двойни врати гласът му се е чувал чак на третия етаж на Съдебната палата.
Други обвинители пък разказваха (пак с половин уста), че като много се ядосал, Филчев грабвал най-близкия тежък предмет наоколо и замерял с него опонента си. Или пък си припомнял младините на ринга с такъв ентусиазъм, че за секунди просвал в нокауд противника. А трети откровено говореха, че в случай на нужда Филчев изобщо не притеснявал да заплаши човека отсреща с компромат или с някакъв друг вид интелектуална саморазправа.
Заради всичко това никак не е странно, че по времето на Никола Филчев в прокуратурата цареше страх и ужасно напрежение. Просто хората ги беше страх и затова угаждаха дори на най-неочакваната му прищявка. При това - без изобщо да се замислят, че могат да нарушат закона или да съсипят нечий живот.
Сега, по времето на Борис Велчев, положението би трябвало да е далеч по-добро. Новият главен прокурор никога не би си позволил да заплаши някого, да го изнуди или пък да му нареди да извърши престъпление. Въпреки това обаче в прокуратурата отново цари страх. Този път не за физическото оцеляване, а за професионалното такова. И този страх извира от факта, че дори за най-малкото нещо Велчев или сам налага административни санкции и отстранява даден прокурор от дело, или пък пуска в употреба по-префинения метод: внася предложение във ВСС за дисциплинарно наказание и... кадровиците на Темида му вършат черната работа.
Таке че, обобщават всезнайковците, дали човек ще се страхува от грубата сила, или от интелигентното мачкане на самочувствието, положението е същото: страх от бъдещето, несигурност в делника.
Запознати твърдят, че именно този страх е основната причина, поради която работата в държавното обвинение продължава да си върви постарому. Делата рядко приключват навреме, защото всеки прокурор се страхува да не се издъни и затова постоянно иска удължаване на процесуалните срокове.
По десетина пъти прокурорите проверяват всяка своя крачка и всяко свое действие, искат постоянни съвети от колеги или чакат преките им ръководители да кажат какво трябва да се направи. И затова досъдебните производства, приключени с обвинителен акт, са малко, а... осъдителните присъди - още по-малко.
Хората от съдебната система не могат да свикнат и с още един факт - че вместо подчинените на Борис Велчев да си вършат работата, те постоянно са в някаква телевизия или пък дават интервю за вестник. Никой не си спомня по времето на Иван Татарчев, нито пък при Никола Филчев медиите да са изпитвали такава любов към прокуратурата, а държавните обвинители да са били толкова открити и толкова достъпни.
Класацията по медийни изяви, естествено, се оглавява от Борис Велчев, който е търсен от журналистите по всякакви поводи. Но именно медийните изяви на главния прокурор и на подчинените му провокираха въпроса в някои хора - за какво е създадена прокуратурата - за да разнищва престъпления и да се бори срещу престъпността или пък постоянно да е в светлините на прожекторите, може би заради собствената си суета.
Нито Велчев, нито някой от неговите подчинени не успяха да намерят баланса в медийните си изяви.
Ако някой обърне внимание на думите им, ще забележи, че в повечето случаи те не казват нови неща, а повтарят стари, но казани с други думи. Така че наистина в повечето случаи тяхното показване по телевизията е излишно. Тук няма да се спираме и на журналистите и на тяхното поведение, защото няма да ни стигне една вестникарска страница да опишем случаите, в които и те са се държали неадекватно.
Просто ще си позволим да дадем един съвет на г-дата прокурори - да застават пред камерите и фотообективите само когато имат да казват нещо важно и нещо ново. Другото са лакардии.

Facebook logo
Бъдете с нас и във