Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ЖЪЛТИЯТ ЕВРОКАРТОН ПОЧЕРВЕНЯ

Ако денят се познава от сутринта, през следващите две години милата ни татковина не я очаква нищо хубаво. И причината за това не е в появата на т. нар. феномен Атака, нито в окончателното самоизяждане на СДС-клонингите. Не е и в недоносения триумф на БСП, в предизвестения крах на НДСВ или пък в откровения цинизъм на ДПС. Истината е, че за първи път от едно десетилетие и половина насам хората, които миналата седмица имаха късмета да влязат в парламента, нямат никакво основание да се радват на споходилото ги рядко щастие. И то не за друго, а защото за три месеца трябва да свършат онова, което жълтите уж започнаха през лятото на 2001-ва.Дванайсет дни преди изборите (на 13 юни) българският посланик в Брюксел Станислав Даскалов най-сетне получи т. нар. жълт картон, с който еврокомисарят Оли Рен заплаши България и Румъния две-три седмици по-рано. Предупредителното писмо бе подписано от Фабрицио Барбазо - шеф на Генералната дирекция Разширяване на Европейската комисия. В депешата е отделено съвсем малко място на съдебната реформа и това даде основание на жълтите да обявят, че проблемът бил по-скоро технически и че ставало дума за рутинна процедура. Досущ като във вица за компютрите и компотите обаче, проблемът е изключително сериозен, а според спомените на евросъюзни експерти България и Румъния са първите страни, кандидатки за пълноправно членство, които получават подобни жълти картони.Онова, което буди основателна тревога, е ултиматумът, поставен на България от Фабрицио Барбазо в преамбюла на предупредителното писмо: Оценката (на Европейската комисия - бел. ред.) също така показва, че по почти всички глави съществени елементи от достиженията на правото на ЕС следва да заемат своето място или да бъдат завършени, и бих призовал Вашите власти да предприемат необходимите мерки за тази цел. Страната Ви също трябва да положи съществени усилия за постигане на адекватно ниво на административен и съдебен капацитет по отношение на различните части от достиженията на правото на ЕС с цел правилното им въвеждане и прилагане към момента на присъединяването си. Също така е важно всички крайни срокове, договорени по време на преговорите за присъединяване, да бъдат спазени и да бъдат предприети коригиращи действия по отношение на установените забавяния, пише още в предупредителното писмо.Казано с думи прости, всичко това означава, че България не само трябва да опише прозрачността и ефективността на съдебната система в закони и кодекси, но и да приложи нормативните актове на практика. Нещо, което няма как да се случи нито през следващите три месеца, нито през следващите... седем-осем години. Примерите в това отношение са много и затова ще посочим само няколко от тях. През лятото на 2003 г. в Наказателния кодекс бе записано, че от 1 януари 2004 г. се въвежда и популярната в развитите демокрации мярка за административен контрол, наречена пробация (.......................). По най-различни причини през 2003 г. и 2004 г. НДСВ не направи абсолютно нищо за разкриването на регионалните пробационни центрове. Въвеждането на пробацията бе отложено за 1 януари 2005 г., но след изтичането и на този краен срок отново нищо не се случи. А върхът на недоглеждането е, че България е единствената държава в света, в която пробацията е узаконена (поради грешка в превода на документите, получени от Европейския съюз) като вид извънзатворно наказание, а не като мярка за административен контрол. По време на жълтия мандат и Законът за изпълнение на наказанията бе ремонтиран пет пъти, но положението в затворите продължава да е повече от трагично. И то не само по отношение на битовите условия зад решетките, ами... по принцип. С много малки изключения методите, чрез които се възпитават и превъзпитават лишените от свобода, са неефективни и те си прилагат просто за отбиване на номера. Възможностите за пълноценна ресоциализация на изтърпелите наказанията си са повече от мизерни, а корупцията в затворите не е отрицателно явление, а... начин на живот. Нещо повече - в много от българските тюрми не са създадени никакви условия за повишаване на квалификацията на надзирателите и инспекторите по социална дейност, а назначаването и израстването им в йерархията зависи единствено от общественото положение на техните родители или роднини. По никакъв начин НДСВ не пожела да сподели на изпроводяк колко милиона евро са усвоени за т. нар. реформа в административното правораздаване. Според предварителните разчети, на 1 януари 2003 г. в България трябваше да заработят 12 регионални административни съдилища, които поемат като първа или втора инстанция две трети от делата, стичащи се във Върховния административен съд, и да го разтоварят. После тази реформа бе отложена за 1 януари 2004 г., а в средата на миналата година се чу, че 12-те регионални административни съдилища щели да отворят врати на 1 януари 2005-а. И това не се случи, защото 39-ото Народно събрание категорично отказа да се занимава с приемането на Административния процесуален кодекс, но по-лошото е, че този нормативен акт изобщо не фигурира и сред приоритетите на новите депутати. Липсват още европеизацията на гражданското правораздаване, бъдещето на фирмения регистър, изграждането на търговски съдилища и т. н. Не по-малко печално е и положението с друго едно (също основно) изискване за пълноправно членство в ЕС: създаването и обслужването на единен национален кадастър и на имотен регистър като предпоставки за отпушването на пазара на земята и за ограничаването на измамите с недвижими имоти. По никакъв начин не е решен и проблемът с борбата срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. Вярно, с техните престъпления приоритетно се занимава Националната следствена служба. Също така обаче е вярно и друго: през 1991 г., когато Великото народно събрание ратифицира Хартата на ООН за правата на детето, България пое ангажимент до 1993 г. да промени законодателството си и да изгради система от детски съдилища. Днес нормативната база само донякъде отговаря на европейските и международните изисквания, а ангажиментът за детските съдилища така си и стои - неизпълнен.Безспорно обаче най-голям интерес предизвиква по-нататъшният ход на т. нар. реформа на наказателното правораздаване. За мнозина успехът в борбата с организираната престъпност и корупцията е свързан със светкавичното приемане на новия Наказателнопроцесуален кодекс (НПК), внесен от правителството на НДСВ в парламента на 20 май 2005 година. Истината обаче е доста по-тревожна, защото ако ще и 20 нови НПК да приемат, и то само за две седмици, народните представители и бъдещото правителство няма да постигнат абсолютно нищо. Първо, защото Наказателният кодекс е абсолютно овехтял (като ключов закон в наказателната политика на държавата) и е пълен с мъртви или излишни текстове. И второ, защото институциите за борба с престъпността и корупцията продължават да са много далеч от европейските представи. През лятото на 2002 г. управляващото мнозинство прие 107 изменения в Закона за съдебната власт и обяви, че започва същинската съдебна реформа. Сред тези изменения бе възстановяването на Националната следствена служба, въвеждането на контрол върху работата на двете върховни прокуратури (касационната и административната) и на двете върховни съдилища (касационното и административното), увеличаване на правомощията на правосъдния министър, на Висшия съдебен съвет и на общите събрания на следователите, прокурорите и съдиите и т. н. Няколко месеца по-късно обаче пленумът на Върховния касационен съд прати Закона за съдебната власт в Конституционния съд (КС), който на 16 декември 2002 г. отмени 44 от поправките като противоконституционни и на практика задълго спря реформата. Фаталните последици от декемврийското решение на КС бяха няколко: Висшият съдебен съвет се превърна в бастион на съдебната номенклатура, върховните съдилища и върховните прокуратури станаха недосегаеми и безконтролни, а министърът на правосъдието се оказа абсолютно безпомощен по отношение на случващото се в съдебната система. При това - без значение дали става дума за пари, за кадри, за сгради, или за водене на отчет и статистика. Именно декемврийското решение на Конституционния съд образува (образно казано) много нерви на царските депутати и ги накара да предприемат друг подход към съдебната реформа. През март 2003 г. ръководството на МВР тайно започна изграждането на елитен дознателски апарат, който трябваше да замени старото полицейско дознание, въведено през 2000 година. За целта правителството отпусна на Георги Петканов 8 млн. извънбюджетни лева, а крайната цел на упражнението стана ясна доста по-късно: с назначаването на 2000 дознатели с юридическо образование жълтите елегантно обрекоха Националната следствена служба на бавна смърт. Година и половина след това (през октомври 2004 г.) НПК бе променен и около 90% от престъпленията бяха прехвърлени за разследване в МВР. Елитният дознателски апарат обаче така и не бе доизграден, въпреки че през същата година правителството отпусна на МВР още 8 млн. лв. за тази цел. В момента ситуацията е безумна, защото в МВР все още има около 12 000 дознатели, но броят на присъдите, издавани годишно от съдилищата в България, си остава около 30 хиляди. За разлика от следствието, главният прокурор Никола Филчев успя да опази повереното му ведомство непокътнато. Колкото и да им се искаше на царистите, по време на мандата си те изразходваха много енергия за теоретичното реформиране на прокуратурата, но на практика не направиха почти нищо. Единствената по-смела крачка, която си позволиха, бе в края на май 2003 г. да изхвърлят прокурорската проверка от Наказателнопроцесуалния кодекс. Радостта им обаче бе кратка, защото държавното обвинение продължава и днес да проверява когото си иска и за каквото си иска, но... по Закона за съдебната власт.Не по-радостни се оказаха и събитията, последвали дългоочаквания ремонт на конституцията в частта й за съдебната власт през септември 2003 година. И по-специално - ограничаването на магистратския имунитет, въвеждането на атестациите и мандатите на административните ръководители в съдебната система. По неизвестни причини НДСВ и ДПС забавиха конституционните изменения на Закона за съдебната власт с около шест месеца и вместо през ноември 2003 г. назначаването на новите шефове (с петгодишни мандати) стартира през март 2004 г. и завърши в края на май 2005 година. Другото, с което НДСВ и ДПС не успяха да се преборят, бе реформирането на Висшия съдебен съвет (ВСС). Според официалното оправдание, ВСС е тромава структура, защото процедурите и правилата, по които работи той, били такива. Това обаче изобщо не отговаря на истината, защото не писаните норми, а криворазбраната колегиалност и връзкарството пречат на ВСС да си върши работата по закон. От септември 2003 г. например конституцията дава право на ВСС да освобождава магистрати, когато са нарушили професионалната етика и уронват престижа на професията. До момента обаче в практиката на Висшия съдебен съвет има не повече от четири-пет такива случая и всички потърпевши, които са обжалвали решенията на съвета пред Върховния админстративен съд, са възстановени на работа. Но не защото са се оказали невинни, а защото ВСС умишлено е нарушил процедурите, описани в Закона за съдебната власт. Много и много още трябва да свърши новата управляваща коалиция, за да не даде повод на Брюксел да ни покаже червен картон и да ни извади от играта за срок от една година (в най-добрия случай). Първото, което трябва да стори поне до средата на 2006-а, е да пусне в действие Единната информационна система за противодействие на престъпността, която да обслужва едновременно службите на МВР, следствието, прокуратурата, съда, митниците, данъчните, финансовото разузнаване, правосъдното министерство и т. н. Въз основа на реалната информация за регистрираната и наказаната престъпност трябва да бъде направена не само точна снимка на престъпността (по региони, по видове и по степен на обществена опасност), но да бъдат описани и основните групи извършители - възраст, пол, занятие, образователно ниво и т. н.Следващата крачка е пълна ревизия на предварителните проверки, досъдебните и съдебните производства, както и дефиниране на десетте основни проблема, свързани с наказателния процес. Не на последно място е изработването на съвършено нови Наказателен кодекс (т. нар. материален закон), Наказателнопроцесуален кодекс (процедурата за прилагане на материални закон), Закон за съдебната власт и Закон за МВР (т. е. органите, които ще прилагат материалния закон), както и нов Закон за изпълнение на наказанията. А случи ли се това, държавата най-сетне ще има ясна визия какво трябва да бъде направено за европеизирането на юридическото образование, какви нови дисциплини трябва да бъдат въведени в правните факултети и какви критерии трябва да покриват кандидат-магистратите. Едновременно с това държавата трябва да отдели достатъчно пари за стартиране на Програмата за защита на свидетелите (този закон бе приет през ноември 2004 г., но за неговото прилагане не е направено нищо), да разработи система от регионални бюра за служебна защита (проектозаконът за достъп до правосъдие е в парламента, но никой не знае кога ще бъде приет), да осъвремени статута на вещите лица и на съдебните заседатели. И не на последно място по важност, държавата трябва да се престраши и да инвестира еднократно в съдебната система около 50 млн. лв. - за компютри, факсове, принтери, нови работни места, съвременни деловодства и архиви. Отделно от това трябва да бъде покрито и друго основно изискване на Европейския съюз, за което също никой не говори: всяка година държавата да заделя за издръжка на съдебната система 2 до 4% от брутния вътрешен продукт вместо сегашните 0.3-0.4 процента. Наистина това са много пари, но при правилно раздаване на картите и при ясни прави на играта държавата много скоро би покрила дори по-големи разходи. Защото, ако е вярно твърдението, че между съдебните институции бродят около 20 000 дела срещу заплащане, слугите на Темида само на хляб и вода да бъдат оставени, изобщо няма да им пука. Защото размотаването на едно яко дело дори и 1000 лв. да струва на месец, крайната взятка пак буди страхопочитание: 20 млн. лв. за четири седмици, 240 млн. лв. за година. И то само в наказателния сектор, който далеч не е най-мощният във финансово отношение и съвсем не е най-важният български проблем на Обединена Европа.

Facebook logo
Бъдете с нас и във