Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ЛИБИЙСКИЯТ ПОЗОР НА БЪЛГАРИЯ

Три часа и половина, след като съдът в Бенгази за втори път осъди на смърт чрез разстрел петте български медицински сестри и палестинския лекар, главният прокурор Борис Велчев най-сетне произнесе дългоочакваната реплика: Ще бъде заведено дело срещу мъчителите на българските медицински сестри. Това, което днес стана в Либия (19 декември, вторник - бел. ред.), доказа, че делото няма нищо общо с доказателствата и с правото, но колкото и да е парадоксално, в днешния ден има и нещо положително: сложихме край на едно двуличие, което се изразяваше в очакването ни, че има справедливост в един съдебен процес, каза още той.
Ден по-късно, явно поразтоварен от отрицателни емоции, Борис Велчев даде леко на заден ход. Преди редовното заседание на Висшия съдебен съвет в сряда (20 декември) той обяви, че делото срещу мъчителите на българските медицински сестри е ход с голямо закъснение и с голяма неяснота.
Не се знае как ще завърши то, но ние имаме достатъчни правни основания да предприемем подобен ход. В момента в прокуратурата се намират два сигнала срещу надзирателите в либийския затвор, които са се опитали чрез изтезания да измъкнат самопризнания от медицинските сестри. Последният е подаден от сдружение Препоръка 1726 преди няколко месеца. Тогава не разпоредих да стартира следствие по този сигнал, защото се надявах на друг изход по делото срещу сестрите, но вече нямаме никаква причина да се съобразяваме с чувствата на когото и да било, обясни още главният прокурор.
Оттук нататък, съгласно българския Наказателнопроцесуален кодекс (НПК), процедурата е ясна. Повод за образуването на делото срещу либийските надзиратели е възложено на Националната следствена служба, която единствена има право да извършва процесуални действия зад граница. Софийската градска прокуратура ще наблюдава хода на предварителното разследване и ще напише обвинителния акт срещу либийските тъмничари. А връзката с либийските съдебни власти ще се осъществява от Министерството на правосъдието или от Върховната касационна прокуратура.
Подведен от тази яснота, в четвъртък (21 декември) току-що назначеният ръководител на Софийската градска прокуратура Николай Кокинов (виж стр.2) изненадващо си спретна солова PR-акция.
Ни в клин, ни в ръкав в кабинета на градския прокурор цъфна главният редактор на Новинар - Мирослав Боршош, който с подобаващо сериозен тон връчи на Николай Кокинов цяла папка с нови доказателства по все още необразуваното дело срещу делото либийските надзиратели.
Двамата съзаклятници не пожелаха да коментират какво точно има във въпросната папка и уведомиха медиите само за списъка с имената на 11-мата надзиратели, които преди седем години са изтезавали българките. Това обаче е по-малкият проблем, ако изобщо в случая може да се говори за подобно нещо.
По-лошото е, че в изблик на невиждан професионален и патриотичен ентусиазъм в четвъртък прокурор Кокинов така започна да громи врага, че най-вероятно ще спре някъде около Нова година.
Прокуратурата обмисля да повдигне обвинение срещу мъчителите за престъпления срещу мира и човечеството, извади със замах меча от ножницата прокурор Кокинов (образно казано), след което го завъртя над главите на сащисаните съдебни репортери: Надявахме се медиците ни да бъдат освободени, но сега, след втората смъртна присъда - на война като на война! По делото ще работи екип от прокурори и следователи, който лично аз ще ръководя. Съмнявам се, че Джамахирията ще съдейства на разследването, въпреки че сме подписали правна спогодба за съдебно сътрудничество със страната. Много трудно ще е да се вземат показания от медицинските ни сестри, но прокуратурата има готовност да изпрати екип от магистрати в Либия, за да улесни работата по събиране на доказателства.
Откъде прокурор Николай Кокинов изкопа хипотезата, че либийските надзиратели могат да бъдат обвинени в престъпление срещу мира и човечеството, не е толкова важно.
Лошото в случая е, че той явно не е прочел както трябва договора за правно сътрудничество между България и Либия, влязъл в сила на 5 август 1985 година. Ако беше сторил това малко преди историческата си среща с главния редактор на Новинар, прокурор Кокинов със сигурност щеше да си помисли какво дело да образува срещу мъчителите и дали изобщо има смисъл да се образува нещо такова.
Казано накратко, въпросният договор обезсмисля всички наказателни напъни на България по отношение на либийските надзиратели, защото те няма как да бъдат екстрадирани и съдени тук, а в родината си вече са обявени за невинни с влезли в сила присъди.
Никаква работа не върши и Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1984 г., подписана и ратифицирана както от България, така и от Либия.
По принцип тя разрешава изродите, изтезавали медицинските ни сестри, да бъдат екстрадирани в България и осъдени по българското законодателство. В частност обаче, за да се случи подобно нещо, трябва да са налице три условия: Либия да е отказала на жертвите достъп до правосъдие; между България и Либия да има договор за екстрадиция; Либия да осигури пълно съдействие на българските разследващи органи при събирането на доказателствата. А, както вече стана дума, либийският съд оправда надзирателите по делата, заведени от адвокатите на медицинските сестри. Тоест - официалната позиция на Либия е, че никой не е докосвал медицинските сестри и с пръст дори.
Всъщност, ако българското държавно обвинение иска по някакъв начин да реабилитира държавата в очите на Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка и Снежана Димитрова, главният прокурор Борис Велчев трябва да стори нещо друго. Да разпореди образуването на дело срещу неизвестен извършител, в хода на което да бъде отговорено на два основни въпроса: Кой и по какви причини през есента и зимата на 1998 г. умишлено забрави за съществуването на медицинските сестри и лекарите в Бенгази? и Кой и по какви причини, през зимата на 1999 г., излъга българския народ, че в Бенгази всичко е окей?
Причината, поради която Параграф 22 си позволява да даде подобен съвет на държавното обвинение, е следната. Ако преди осем години и три месеца българските компетентни власти в лицето на Министерството на здравеопазването, Националната разузнавателна служба, Министерството на външните работи и Върховната касационна прокуратура си бяха свършили работата по закон и по съвест, днес всички ние щяхме да протестираме срещу смъртните присъди на пет... филипински или индийски медицински сестри.
На 14 декември 1998 г., българското посолство в Триполи е уведомено с факс, подписан от група медицински работници от Детската болница в гр. Бенгази, че либийските власти са задържали Севда Ябланска и Снежана Димитрова и че всекидневно български медицински работници са подлагани на разпит в самата болница. Посолството провежда няколко срещи с представители на Главни управления Протокол и Консулски въпроси към Генералния народен комитет за външни връзки и международно сътрудничество (ГНК за ВВ и МС).
Точно на тези срещи българските дипломати в Триполи, чиято основна задача е да се грижат за сънародниците си там, за първи път чуват, че от три месеца в Бенгази се води страховито следствие за умишленото заразяване на много деца с вируса на СПИН. За да успокоят душите си, дипломатите ни провеждат няколко телефонни разговора с лекари и сестри в Бенгази, след което уведомяват и заместник гененералния директор на Експомед ЕАД - д-р Венцислав Минков, за напрегнатата ситуация.
На 16 декември 1998 г. посолството в Триполи внася в Главно управление Консулски въпроси към ГНК за ВВ и МС вербална нота, в която се настоява за освобождаването на Севда Ябланска и Снежана Димитрова. Властите в Бенгази тутакси освобождават сестрите, а в Триполи настъпва пълно спокойствие.
То е нарушено на 10 февруари 1999 г. от нова, още по-ужасяваща вест: предишния ден 23-ма български лекари и медицински сестри, които работят в болницата в Бенгази, са арестувани, натоварени са в автобус и са откарани в неизвестна посока. Този път информацията достига до българските медии, а скандалът не може да бъде потулен.
На 16 февруари тогавашният министър на здравеопазването в правителството на Иван Костов - Петър Бояджиев, официално съобщава, че медиците ни в Либия са „изолирани, а не арестувани, и че всичките са живи и здрави.
Те са били задържани като свидетели по следствие за СПИН-скандал и са откарани от Бенгази в Триполи, заявява категорично министър Петър Бояджиев, след което уточнява и кой е източникът на информацията му: Тези новини получих от изпълнителния директор на „Експомед д-р Христо Димов, който е в Либия и в понеделник (15 февруари 1999 г. - бел. ред.) е подписал договор за работа на още 450 медици в болницата в Тубруг.
На 17 февруари 15-има от задържаните българи са освободени, а в ареста остават шестимата мъченици на българския резил - Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка, Снежана Димитрова и д-р Здравко Георгиев, който пък никога през живота си не е работил в детската болница в Бенгази.
С какво разказаното дотук би помогнало на прокуратурата да разплете загадката с амнезията на Иван-Костовите министри и разузнавачи по онова време?
Много просто. Ключовата дума е Експомед ЕАД, 100-процентова собственост на здравното министерство.
Три седмици след избухването на скандала с арестуваните българи Центърът за изследване на демокрацията публикува един седмичен обзор, озаглавен Темата корупция в българската преса от 20 до 26 февруари 1999 година. Според този обзор през разглеждания период публикациите по темата корупция в българската национална преса рязко нарастват в сравнение с изминалата седмица. Техният брой е 106 срещу 54 публикации в периода 13-19 февруари.
Като тема № 1 в анализа на Центъра за изследване на демокрацията е посочен скандалът със задържаните в Либия и журналистическите разкрития за източените 5. 048 млн. щ. долара от... държавната фирма Експомед, която е най-големият доставчик на медицински кадри в Либия.
Един милион и 451 хил. щ. долара от парите са отписани като вземания с решение на борда на директорите от март 1997 г. - се казва в обобщения преразказ на Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД). - Други 3.597 млн. щ. долара Експомед брои като преводни такси за великата либийска река и като комисиона на частен либийски гражданин, който е гарант, че българската фирма ще си вземе дължимото от Либия.
Пак според антикорупционния обзор на ЦИД на 25 февруари 1999 г. бившият директор на Експомед - д-р Стоян Гаров заявява пред националните медии, че в случая не става дума за 5 млн. долара, а за 12. 6 млн. долара.
Тези пари бяха отписани от ръководството на Медексим (предшественикът на Експомед - бел. ред.) преди 1990 г., защото българската страна нямаше документи за тях, а либийската не искаше да признае задълженията. Срещу хонорар от 700 000 долара високопоставен либийски служител помогна да бъдат върнати у нас около 7 млн. долара, уточнява още Стоян Гаров.
Толкоз с милите спомени, защото схемите за източване на държавни пари са разработени още през 90-те години на миналия век и по този повод бившата Главна прокуратура е образувала дело № 62 от 1996 година.
Колкото до вината на Експомед ЕАД за задържането на шестимата българи през 1999 г., тя е повече от... известна, защото стотици и хиляди наши гурбетчии все още пазят унизителни спомени за либийската си авантюра. Казано накратко - сънародниците ни не са могли да напуснат Джамахирията, защото са нямали международни паспорти. По традиция техните документи се пазят в местната полиция, а те се доказват самоличността си с временни пропуски.
А в периода есента на 1998 г - началото на 1999 г. тогавашното правителство не е направило нищо за спасяването на българите, защото шеф на борда на Експомед е бил небезизвестният Васил Михайлов-Нубиеца. Който също периодично е успокоявал и Командира, и неговите подопечни министри, че в Либия всичко е спокойно.
Ето защо главният прокурор Борис Велчев и хората му задължително трябва да започнат разплитането на либийската връзка от България. Защото освен задочни присъди от делото срещу надзирателите може да изскочи само още един факт: те не са изтезавали българките нарочно, а защото... винаги така са разбирали работата си. Докато за нас е важно наистина да узнаем кой преди осем години заряза Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка, Снежана Димитрова и д-р Здравко Георгиев на произвола на съдбата. И с каква цел, разбира се.

Facebook logo
Бъдете с нас и във