Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ЛИБИЙСКИТЕ КУРШУМИ НА ТИХАТА ДИПЛОМАЦИЯ

Ако нормалната българска журналистика се вслуша в съветите на премиера Симеон Сакскобургготски и на министъра на външните работи Соломон Паси, оттук нататък за случващото се в Либия трябва да се пише по следния начин:Модернизирането на здравеопазването във Великата социалистическата народна Либийска арабска джамахирия продължава с неотслабващи темпове. Компетентните органи, ръководени от полк. Муамар Кадафи, са взели всички необходими мерки, за да може петте хиляди български медици да предадат на либийските си колеги своя професионален опит и любов към пациентите. От своя страна българските медици оцениха високото признание и масово изразиха категоричното си нежелание да напуснат слънчева и гостоприемна Либия. През последните десетина дни те масово започнаха да предават международните си паспорти в либийската полиция с едничката мисъл да станат част от демократичното бъдеще на тази африканска държава...На пръв поглед шегите с либийската драма на българските медици изглеждат, меко казано, цинични. В същото време, чудно какво ли друго му остава на човек, след всичко случило се от Гергьовден насам, когато Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка и Снежана Димитрова бяха осъдени на разстрел? От една страна, т. нар. компетентни български власти (чест прави на правосъдния министър Антон Станков, че не е сред тях) продължават да се чудят как да не разсърдят още повече либийските слуги на Темида и лично вожда на тамошната Зелена революция Муамар Кадафи. В стремежа си да не нарушат ни на йота общоприетия дипломатически протокол най-различни представители на управляващия елит все още твърдят, че спасението на петте медицински сестри се крие в добрия тон, в международната подкрепа и във влиянието, което синът на Кадафи - Сейф ал Ислам, има върху баща си. Друг въпрос е дали недоволството от несправедливия либийски съд не развълнува българското общество твърде късно. С други думи - чак след като председателят на Наказателния съд в Бенгази изчете смъртните присъди на петте медицински сестри, а България бе обявена за Биотерорист № 1 в света. На 14 април 2004 г., т. е. - 22 дни преди съдът в Бенгази да осъди българките на смърт, Никола Филчев обяви следното: Положението на нашите сънародници в Либия щеше да е по-леко, ако сегашните дипломатически усилия бяха започнати веднага след задържането им през февруари 1999 г., а не цяла година по-късно, когато предварителното разследване на случая е приключило и обвинителният акт срещу тях е внесен в съда.С тези свои думи главният прокурор Филчев стовари цялата отговорност за СПИН-трагедията върху плещите на тогавашното правителство. Сам сред вълциСпоред позабравената вече официална хронология, драмата в Либия започва на 14 декември 1998 г., когато в българското посолство в Триполи е получен факс. Той е подписан от група медицински работници в детската болница в Бенгази и в него се казва, че либийските власти са задържали българските медицински сестри Севда Ябланска и Снежана Димитрова, а останалите медицински работници в болницата са подложени на непрекъснати разпити. За изясняване на случая хора от посолството провеждат няколко срещи с представители на Генералния народен комитет за външни връзки и международно сътрудничество, по време на които българските дипломати узнават, че от октомври 1998 г., в Бенгази се води следствие за заразяването на много деца с вируса на СПИН. Два дни по-късно - на 16 декември 1998 г., българското посолство в Триполи внася в Главно управление Консулски въпроси към Генералния народен комитет за външни връзки и международно сътрудничество вербална нота за освобождаването на Севда Ябланска и Снежана Димитрова. Двете наистина са освободени, а следственото дело срещу тях е прекратено. На 10 февруари 1999 г. в посолството в Триполи отново е получен сигнал. Този път депешата е изключително тревожна, защото в нея се разказва за внезапното изчезване на 23-ма български медици, работещи в детската болница в Бенгази. Според авторите на сигнала, на 9 февруари те са били натоварени в автобус и откарани в неизвестна посока. Генералният народен комитет моментално е уведомен за инцидента с вербална нота, с която се иска разяснения по случая, но дотам. Нашите дипломати не само не научават имената на изчезналите българи, ами всички поискани срещи с представители на компетентните либийски власти са отказани по системата Обадете се утре.За първи път след началото на трагедията български дипломат стъпва в Бенгази на 13 февруари 1999 година. Става дума за консула в Триполи, който установява, че в този либийски град се води сериозно разследване на зачестили случаи на заразяване със СПИН в местната детска болница. След връщането си в Триполи консулът уведомява Външно министерство за инцидента, а в българските медии се появява първото официално съобщение за случващото се в Либия. На 18 февруари 1999 г. посолството в Триполи за първи път е уведомено официално, че спрямо няколко български лекари и сестри, работещи в детската болница в Бенгази, са предприети предохранителни мерки в резултат на оплаквания за нарастване на случаи на заразяване със СПИН на деца, които са били на лечение в тази болница. Към уведомлението е приложен и списък на 15 български граждани, които били освободени още на 16 февруари. На следващия ден работна група, начело с Людмил Спасов - по онова време и. д. началник на управление Близък изток и Северна Африка, заминава за Триполи и връчва на либийския външен министър Омар Ал-Мунтасер писмено послание от Надежда Михайлова. В него се настоява за изясняване на всички обстоятелства около задържането на българските медици, както и за незабавното им освобождаване, ако към тях не са предявени конкретни обвинения. По време на срещата министър Мунтасер заявява, че действията на следствените органи не са насочени срещу интересите на българските граждани в Либия, защото за оказване съдействие на следствието са били привличани и граждани на Египет, Филипините и други държави. Според министър Мунтасер задържаните българи са в добро физическо и психическо състояние, тяхната сигурност не е застрашена, а правата им са гарантирани според закона.И изведнъж, на 4 март 1999 г., началникът на управление Консулско в МВнР... запява друга песен. Съвсем официално той се обръща с молба към Националната служба за сигурност (контраразузнаването) да бъде изяснено кой от задържаните български медицински работници в Либия е посещавал... Израел. Поводът за стресиращото питане е постъпилата неофициална информация, че ако това посещение бъде потвърдено, българският гражданин, съгласно либийското законодателство, ще бъде осъден на смърт. В молбата се настоява още, ако неофициалната информация се потвърди, въпросният български гражданин спешно да напусне Либия. Какво е направило българското контраразузнаване по въпроса и дали изобщо е могло да направи нещо, не е известно. А и никой не си дава труда да проверява, защото три дни по-късно - на 7 март 1999 г., българската СПИН-бомба избухва с всичка сила: Външно министерство получава нота, в която се казва, че шест души от тези, спрямо които са били взети предохранителни мерки, са задържани по делото за заразяването на деца с вируса на СПИН в Бенгази.... Имената на арестуваните българи са изписани погрешно, но няма съмнение, че става дума за Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка, Снежана Димитрова, Кристияна Вълчева и д-р Здравко Георгиев. Близо година по-късно - на 7 февруари 2000 г., без българската страна да е уведомена официално, Народният съд на Либия провежда заседание, на което срещу шестимата български медици са повдигнати обвинения за:- действия, довели до безконтролно убиване на хора с цел покушение срещу сигурността на държавата, участие в заговор и колективно договаряне за извършване на умишлено престъпление; - причиняване на епидемия чрез инжектиране на 393 деца от детската болница Ал-Фатих в Бенгази с вируса на СПИН; - действия, противоречащи на нормите и традициите в Либия. За трите престъпления в Наказателния кодекс на Либия е предвидено само едно наказание - смърт!Месец по-късно - в началото на март 2000 г., за първи път българският главен прокурор се изказва по случая с българските медици. По време на отчета на тогавашната Специализирана следствена служба от трибуната (пред стотина следователи и гости) той в прав текст заявява, че от образуването на паралелно следствие в България няма смисъл, защото вече било късно. Според г-н Филчев причината била, че делото се намирало в съдебна фаза и всички български усилия щели да отидат нахалост.Тъкмо тази позиция на г-н Филчев, според някои български юристи, не е безспорна. Какво твърдят те?По-добре никога, отколкото късноНай-напред, никъде в българския Наказателнопроцесуален кодекс (НПК) и в Договора за правно сътрудничество между България и Либия, влязъл в сила пред 1985 г., не съществува подобно условие. Тъкмо обратното - чл.172а от НПК е категоричен, че образуването на дело за престъпление, извършено от българи в чужбина, е задължително и то се разследва в Националната следствена служба. Ако това беше станало още през 1999-2000 г., двустранният Договор за правно сътрудничество дава право на българското следствие да се възползва от два негови текста. Първият - чл.9, гласи, че договарящите страни имат право да връчват призовки, документи и книжа на граждани на собствената си страна, намиращи се на територията на другата договаряща страна чрез своите дипломатически или консулски представителства.Далеч по-благоприятна обаче е разпоредбата на чл. 23 от договора, която осигурява възможността наш следователско-прокурорски екип да замине за Либия и там на място да бъдат извършени следните процесуални действия: разпит на обвиняеми, свидетели и експерти, извършване на експертизи, огледи, претърсвания, изземвания, лични обиски, предаване на лица и т. н. Колкото до начина за кореспонденция между България и Либия, той е указан в чл.24 от Договора за правно сътрудничество: 1. За осъществяване на правна помощ по наказателни дела съдилищата и другите компетентни органи на договарящите страни влизат във връзка помежду си: за Народна република България - чрез Министерството на правосъдието или Главната прокуратура, а за Социалистическа народна либийска арабска Джамахирия - чрез Секретариата по въпросите на правосъдието. 2. Разпоредбите, включени в глава Общи разпоредби, се прилагат съответно и при оказване на правна помощ по наказателни дела....Всъщност - едва ли е необходимо да бъде цитиран целият Договор за правно сътрудничество между България и Либия, защото той е публичен документ и всеки може да го прочете когато си поиска. По-интересното е, че онова, което биха спечелили медиците от паралелното разследване, може да бъде сравнено единствено с резултатите от българското следствено дело, образувано по повод атентата срещу папа Йоан Павел Втори през 1981 година. В хода на тогавашното разследване следствието, МВР и тайните служби - външното и военното разузнаване, събраха огромен обем информация, отсяха от нея най-важното, връчиха го на адвокатите на Сергей Антонов, Тодор Айвазов и Желю Василев и те сториха необходимото... Наказателното производство, образувано от орган на друга държава, и влязлата в сила присъда, издадена от съд на друга държава, не са пречка да се образува наказателно производство от органите на Република България за същото престъпление и срещу същото лице, пише в българския НПК, чл. 4, ал.1.Всичко останало е просто опит да се избегнат излишните грижи.

Facebook logo
Бъдете с нас и във