Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

МЕЖДУ НАКОВАЛНЯТА НА ЗАКОНА И ЧУКА НА ВЪТРЕШНОТО УБЕЖДЕНИЕ

За щастие, вторият панел на конференцията, посветен на контрола върху работата на съда, мина по мед и масло. Онези, които очакваха, че председателят на Съюза на съдиите Нели Куцкова - бивш председател на Софийския окръжен съд и член на Висшия съдебен съвет от декември 1998 до декември 2003 г., ще извади шашката и ще разфасова вечния си опонент ген. Бойко Борисов в негово отсъствие, останаха разочаровани. Още по-напразни се оказаха надеждите на малцината скептици, които смятаха, че Нели Куцкова ще защитава със зъби и нокти достойнството на съдийската гилдия и ще засипе участниците в конференцията с доказателства, че съдът никога не греши и че решенията му не се коментират, а само се изпълняват. Но - казано е по друг повод - има случаи, в които от несбъднатите прогнози по-хубаво няма.Нели Куцкова:Уважаеми дами и господа, както е известно, огромната част от съдебните дела се разглеждат публично, а що се отнася до наказателното производство - там всички сериозни дела се разглеждат не само под контрола на обществеността, но и с участието на обществеността. Това са съдебните заседатели. По принцип хората не знаят, че те не са наши служители, а се определят от общинските съвети. Другото, което също често не се знае, е, че съдебните заседатели винаги са мнозинство в съдебния състав и имат по-голяма тежест при произнасянето на присъдите, отколкото професионалните съдии. С други думи - в наказателното правораздаване обществеността участва пряко и аз, както и повечето от колегите ми, смятам, че това е добре. От друга страна обаче, когато обществеността не е доволна от конкретен акт на съда, никой не обсъжда поведението на съдебните заседатели, а винаги възмущението е насочено към професионалния съдия. Колкото и да е неудобно присъствието на журналисти в съдебната зала, аз смятам, че това е най-добрият начин обществото да разбере в какво се състои работата на съда и да получи обективна информация за случващото се по време на делата. Освен това съдът е постоянен обект на наблюдение от страна на множество неправителствени организации, включително и чрез проучвания по конкретни дела. Един от проблемите на наказателното правораздаване е, че съдилищата не обясняват на обществото за какво става въпрос в един наказателен процес и поради тази причина гражданският контрол не може да се упражнява от цялото общество достатъчно ефикасно. В това отношение е много важна ролята на медиите, които са посредници между съда и обществото. Поне в София масовото становище на съдиите е, че журналистите са професионално компетентни и отразяват максимално обективно случващото се в съдебните зали, доколкото, разбира се, им позволяват понякога главните редактори. Именно за по-пълното отваряне на съда към обществото и към медиите в системата бяха назначени девет пресаташета и мисля, че това е от взаимна полза за журналистите и за магистратите. Съдът обаче е част от една цялостна система и затова, колкото и да е публичен той, обществото не може да контролира хода на наказателния процес, изхождайки само от ставащото в съдебната зала. Естествено е, че не може да се очаква граждански контрол във фазата на предварителното производство. Съвсем ясно е, че когато има оперативно разследване от МВР или тече следствие, е недопустимо външни лица да следят какво става. Обаче има форма обществото да наблюдава целия наказателен процес - от момента на постъпване на заявителския материал до момента, в който се изтърпява наказанието. И това е отдавна дискутираната и чаканата Единна информационна система за противодействие на престъпността, която дори съществува на хартия в Закона за съдебната власт (ЗСВ) и за която отдавна се говори. Доколкото разбирам, работата по изграждането й е напреднала и аз искрено се надявам най-сетне тя да бъде завършена. Наистина, в началото може и да има слабости, но като цяло изграждането на тази система ще дава цялостна представа какво се случва с едно дело от момента на извършване на престъплението до постановяване на присъдата, къде се бави то и поради какви причини. Тогава вече гражданският контрол върху наказателното правораздаване ще може да се упражнява по-ефикасно. Разбира се, едни от основните, ключови играчи в областта на гражданския контрол са неправителствените организации. В България има доста такива, които се занимават и с наблюдение, и с анализ, и с обучение на работещите в съдебната система. Понякога не сме много доволни от техните оценки, но въпреки всичко смятам, че е много добре, когато има компетентни хора извън системата, които оценяват нашата работа. Стефан Милев, съдебен репортер в програма Хоризонт на БНР:Съгласно НПК информация за образуването и хода на дадено предварително производство не могат да се разгласяват без съгласието на прокурора. Това обаче дава възможност на прокурорите да избират кога да огласяват пред медиите дадени дела срещу конкретни лица и кога да си мълчат. Смятате ли, че тази разпоредба трябва да бъде запазена, или пък да се забрани и на обвинението да разпространява информация за хода на предварителните производства? И още един въпрос: много често се случва напоследък да се пише, че срещу еди-кого си е образувано следствено дело. Впоследствие не се събират никакви доказателства и не се повдигат никакви обвинения, но... никой вече не обелва и зъб за това. Накрая всички забравят за случая, а човекът остава публично дискредитиран...Нели Куцкова:Вашите думи по никакъв начин не засягат работата на съда и затова аз ще отговоря като обикновен човек, който чете вестници. В принципа, че не трябва да се разгласяват материали от предварителното производство, законодателят е вложил много здрав разум. Защото, когато изтече информация, това може да послужи да се затворят устата на свидетели, да се унищожат доказателства и така нататък. Смятам, че този принцип е изключително важен, но той трябва да се спазва от всички. Както от разследващите органи (полиция и следствие - бел. ред.), така и от прокуратурата. А не подобна информация да изтича в медиите уж случайно или пък да се получава в редакциите като безименен и безадресен факс. Подобно поведение буди подозрения за манипулативно изтичане на информация, но за съжаление санкцията върху един прокурор, който дава сведения от предварителна проверка, може да бъде наложена само от неговия началник. А това, в крайна сметка, не може да стане против волята на главния прокурор. От друга страна, прави впечатление, че когато журналисти публикуват информация, която не би следвало да се публикува, те веднага попадат под ударите на закона. И се оказва, че този, който им е дал информацията, остава е недосегаем, а онзи, който я прави обществено достояние, трябва да бъде наказан. Аз мисля, че този текст в НПК трябва да бъде запазен. Необходимо е обаче да се положат усилия, за да бъдат наказвани абсолютно всички, които го нарушават, а не да се действа избирателно. Във всяка нормална съдебна система може да се прецени кой е информационният нарушител, но май ние не сме изправени пред такава опасност. Иван Динков, политолог: Госпожо Куцкова, вие дълго време бяхте член на Висшия съдебен съвет (1998-2003 г. - бел. ред.) и затова искам да ви попитам за какъв граждански контрол говорим, след като българската прокуратура си е един жив наказателен монополист?. Аз като гражданин смятам, че опциите ми в тази посока не са особено големи, но би ми било интересно да науча кой в България определя наказателната политика, какво преследваме, кого преследваме, с какви ресурси го преследваме, по какви планове и най-вече - пред кого се отчитаме?Нели Куцкова:Преди време в България пристигна един представител на Венецианската комисия - португалският съдия Алфонсо Алфредо. Той сподели, че му е непонятно защо в българската съдебна система следователите, прокурорите и съдиите са с равен статут. Според него, съдът трябвало да бъде независим, а прокуратурата автономна, тъй като има нюанси в самостоятелността на тези две институции. У нас обаче съдебната система е конструирана по този начин с приемането на конституцията през 1991 г., а някои критици твърдят, че това е направено нарочно, за да се създаде... неработеща съдебна система.Аз не съм толкова мнителна, през 1991 г. съм била достатъчно голяма и съм слушала дебатите за конституцията. Мисля, че целта беше да се деполитизира съдебната система - и по-специално следствието и прокуратурата, защото до 10 ноември 1989 г. не можеше да станеш следовател или прокурор, ако не си член на БКП. По онова време съдът не беше толкова важен, там пускаха и безпартийни. Та деполитизацията беше една добра идея, която обаче не бе реализирана по най-добрия начин и затова днес съдебната система не функционира добре и буди недоумение във всички държави с развита демокрация. Според мен този проблем задължително трябва да бъде решен, но... едва ли той е най-сериозният ни недостатък.Вие споменахте за наказателния монопол на прокуратурата. Нормално е във всяка държава прокуратурата да има обвинителната власт, но съществуват и страни, в които ако пострадалият не подаде жалба, просто не се образува дело. Ролята на прокуратурата е важна и недоволството от работата й не означава, че трябва да я отричаме. Може би вие смятате, че ако прокуратурата бездейства, би трябвало други институции да сезират съда, така ли да разбирам?Иван Динков:- Да.Нели Куцкова:В това отношение съм доста скептична, защото, ако се даде възможност на всеки гражданин да образува наказателно дело, тогава може да се стигне до чудовищни резултати. Представете си например, че гражданинът Хикс е недоволен от работодателя си Игрек, който го е уволнил и, освен трудово дело за възстановяване на работа по съдебен път той заведе и наказателно дело? Какво от това, че съдът след време ще оправдае бизнесмена Игрек, след като той дълго време се е водил обвиняем и подсъдим? Разбирам притесненията ви, че прокуратурата може би избирателно образува дела, но не споделям вашите революционни възгледи.Кой определя наказателната политика? Ами наказателната политика се определя от държавата (по принцип и от хората в законодателната и изпълнителната власт. Ние сме в съдебната власт и нашата работа е да прилагаме законите, а не да определяме наказателната политика. Разбира се, в процеса на прилагане на закона една политика може да се реализира така, както е замислена, а в други случаи добрите намерения на законодателите да бъдат използвани за съвсем други цели. По въпроса за отчетността съм съгласна с вас. Няма достатъчно отчетност. Аз съм привърженик на това да има парламентарен контрол върху работата на органите на досъдебното производство (полиция и следствие) и на обвинителната власт, защото по-добър механизъм за контрол от парламентарния все още не е измислен. Въпреки че изказването ми сигурно ще прозвучи на някого противоконституционно, аз лично смятам, че при някои по-шумни дела не би било лошо да се обяснява на парламента и защо съдът е взел едно или друго решение. Но не с нашите непонятни и сухи мотиви, а на понятен език да бъде обяснено на народните представители защо съдът е решил дадено дело по един или друг начин. Знам, че това по принцип не е редно, но...Въпросът за отчетността има и друг аспект. По време на дебата за Европейската конституция, много оживено се дискутираше възможността за създаването на европейска прокуратура. В момента съществува такъв орган, а в него има прокурори от всички държавни членки на ЕС. Идеята беше той да повдига обвинения и пред националните съдилища на държавите членки, но за престъпления, засягащи устоите на ЕС. Основното възражение на част от членовете на Европейския конвент беше, че е много опасно да се създаде Европейска прокуратура с подобни правомощия, защото националните прокуратури в Обединена Европа се отчитат пред националните съдилища и пред националните парламенти, а Европейската прокуратура няма пред кого да се отчита. Ето, за хората в ЕС е абсолютно ясно, че националните прокуратури трябва да се отчитат пред националните съдилища и националните парламенти, а аз оставям на вас да кажете дали нашата прокуратура се отчита пред някого... Богдана Лазарова, съдебен репортер в Дарик радио:На всички ни е известно кога и в какви случаи се образува секретно дело. Напоследък обаче се наблюдава една тревожна тенденция за засекретяване и на мерки за неотклонение. И то все по случаи, които представляват голям обществен интерес. Съгласно действащото законодателство по делата за налагане на мерки за неотклонение случаите не се разглеждат по същество и затова искам да попитам допустимо ли е съдът все по-често да засекретява такива дела и по какви причини се прави това?Нели Куцкова:Съдът е длъжен да засекрети делото, ако в него има информация с гриф Секретно, но аз няма да обсъждам мерките за неотклонение. Ще ви дам примери с трудови дела в Софийския окръжен съд за уволнени полицаи, които не са издържали психологическия тест. Този тип спорове са трудови, но РДВР-София упорито отказваше да изпрати трудовите досиета на уволнените полицаи, защото били секретни. Имало е дори случаи, когато по такива дела в залата не са допускани нито адвокатите на уволнените полицаи, нито... самите уволнени полицаи, защото такива са изискванията на Закона за класифицираната информация. А въпросът защо всичко това е секретно, трябва да бъде зададен на хората, които за първи път слагат грифа Секретно върху някой документ. Колкото до съда - види ли такъв гриф, той е длъжен да спази закона, независимо какво мисли по въпроса.Даниела Доковска, адвокат:Добре е журналистите да имат своевременна реакция по тези въпроси, тъй като размерите на бедствието, наречено Закон за класифицираната информация, се виждат от журналистите едва сега, когато ситуацията е станала парадоксална. Ако някой полицейски служител сложи гриф Строго секретно на някой документ, съдът не може да разсекрети делото, макар този гриф да е сложен без всякакво основание. Аз смятам, че в нито една правова държава действията на даден полицай или прокурор не могат да връзват съда. Дълбоко съм убедена, че той трябва да бъде свободен сам да прецени дали грифът Строго секретно съответства на съдържанието на документа и ако в този документ пише колко кревата са закупени за някаква военна болница например, съдът трябва да е властен да отмени засекретяването. Мисля, че журналистите трябва да подхождат по-отговорно към самия законодателен процес. И когато законите съдържат правила, които ощетяват правото на обществото да получават информация, журналистическата общност трябва да бъде много активна. Сега вече е малко късно и упреците към съда не са основателни. Ние, адвокатите, като страни в процеса, най-много сме заинтересовани от публичността и от свеждането до минимум на делата, гледани при закрити врата. Участието на обществеността мобилизира съдебния състав и страните по делото за провеждането на бърз и обективен процес, но ние също не можем да реагираме полезно при наличието на подобни законови текстове. В този смисъл смятам, че журналистите трябва да търсят информация още при внасянето на законопроектите в Народното събрание и авансово да организират обществен дебат по отношение на тяхното качество. Това е наложително, тъй като доста от приетите законови разпоредби са неясни и противоречиви, а това - само по себе си - е криминогенен фактор. Освен това доста действащи закони обслужват определени икономически или политически групови интереси, други нормативни актове са приети с лоша правна техника, а трети ограничават достъпа на обществеността до информацията. В тези случаи ние наистина разчитаме на журналистите и на техния отговорен поглед към този процес. Трябва обаче да реагираме навреме и да попречим тогава, когато лошото още не се е случило, вместо да реагираме постфактум и да насочваме критиките си срещу напълно невинни субекти. Стефан Милев, програма Хоризонт на БНР:Имате ли информация колко обвиняеми или подсъдими са били лишени от правото на адвокат, защото той няма допуск за работа с класифицирана информация?Даниела Доковска:Когато беше приет Законът за класифицираната информация, той съдържаше една разпоредба, недопустима от гледна точка на конституцията и на Европейската конвенция за човешките права: прокурорът, следователят и съдията имат право да работят с класифицирана информация по дадено дело по закон, а адвокатът трябва да иска специално разрешение. Тази процедура, която накърнява конституционното право на защита, няма никаква връзка с правото и забави ненужно много дела. Някои адвокати отказахме да искаме подобен допуск, защото е унизително да искаме от когото и да било разрешение да упражняваме професията си и да защитаваме правата на гражданите. Други колеги, притиснати от обстоятелствата, поискаха такива разрешения и те им бяха дадени едва след няколко месеца, което доведе до истински хаос не само при участието им в някои наказателни дела, но и във Върховния административен съд, където делата за уволнение на полицаи са много. В този случай Висшият адвокатски съвет реагира адекватно, стигна се до промяна в Закона за защита на класифицираната информация и сега адвокатите имат свободен достъп до всички дела, по които са ангажирани. Другият законов абсурд бе, че самите обвиняеми по т. нар. секретни дела трябваше да искат допуск за работа със секретни материали, а съответният орган преценяваше дали те са достойни да се запознаят с информацията, която се използва срещу него като доказателство. Затова аз апелирам всички ние като граждани да бъдем по-настойчиви още при раждането или преди раждането на проблема, а не след това.

Facebook logo
Бъдете с нас и във