Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

МВР ОТНОВО ПРИПАЛИ ЗЕМУНСКИЯ ФИШЕК

Мила картинка е висшето ръководство на МВР. Независимо от цветовете, с които са обагрени партийните книжки на политическите шефове и тесните специалности на професионалните началници, в критични моменти то (ръководството) винаги започва да се държи по един и същи начин: като пилот на изтребител, погнат от вражеската авиация. Който, за да отклони противниковите ракети, непрекъснато хвърля след себе си най-различни топлинни примамки, а в по-критичните моменти прави изумително опасни лупинги. Едно обаче ръководството на вътрешното министерство никога не е правило от 1989 г. насам - да катапултира, след като самолетът му е надупчен като решето, двигателите му кашлят като туберкулозни, а резервоарите му всеки момент ще избухнат.
Така беше през горещата зима на 1994 г., когато в София избухна прословутата гангстерска война и труповете падаха по улиците като зрели круши. Нещо подобно се случи през 1998-1999 г., когато наред с мутрите куршумите започнаха да свалят и бизнесмените без екзотични прякори. Подобна беше и картинката през 2002-2003 г., когато висаджиите и сикаджиите заровиха томахавката на войната и... захванаха да се самоизтребват.
През всичките тези години разноцветните и безцветни шефове на и в МВР сътвориха чудеса от храброст, само и само да не кажат на хората истината:
в България има мафия
и държавата е безпомощна да се справи с нея. Ето защо, когато в сряда (11 юли) само за някакви си 12 часа в София за малко не паднаха пет нови трупа, малцина останаха неприятно учудени от информационното поведение на министър Румен Петков и най-важните в случая професионални ръководители: главен комисар Валентин Петров - директор на Национална служба Полиция, и комисар Румен Стоянов - шеф на Столичната дирекция на полицията.
За да прикрият факта, че нямат никаква представа кой и защо би могъл да поръча атентата срещу Манол Велев, в сряда - от 11 до 22 часа, споменатите МВР-ръководители млъкнаха едновременно и сякаш завинаги. Е, от време на време някой от тях отваряше уста, но по-далеч от баналното оправдание Работи се по много и най-различни версии, не се престраши да стигне.
За тяхно нещастие, около 22.10 часа, в т. нар. елитен столичен комплекс Белите брези избухна кратка, но за сметка на това изключително интензивна стрелба, от която пострадаха общо четирима души. За късмет на Румен Петков, Валентин Петров и Румен Стоянов (от информационна гледна точка, разбира се) обаче няколко минути по-късно се оказа, че оцелелите мишени са двама македонски граждани - Методи Досев и Игор Момировски, една сръбкиня - Мария Погошич, и нейното 6-месечно бебе - Вук.
Този инцидент сякаш
развърза езиците на МВР-ръководството
и... стана тя, каквато стана.
Най-напред, при обиските в жилищата на ранените бяха открити стотина грама кокаин, два пистолета и два женски паспорта с една и съща снимка, но с различни притежатели - Мария и Биляна. След светкавична проверка в съседна Сърбия, криминалистите установиха, че тескеретата са истински, а заблудата е дошла от факта, че двете жени са близначки. И понеже Биляна се оказа в родината си, детето на Мария тутакси бе припознато от столичните криминалисти като плод на любовта между майка му и... един от най-свирепите босове на Земунския клан - Ненад Миленкович.
Оттук нататък информационният поток бе овладян и насочен в правилната посока - по-надалеч от темата за Манол Велев - с удивителна лекота.
За целта още в сряда през нощта бе пусната приказката, че двамата македонци - Методи Досев и Игор Момировски, май не са никакви македонци, а кореняци сърби с фалшиви паспорти. А единият от тях най-вероятно бил лицето Жарко, по-известен като дясна ръка на Ненад Миленкович.
Колкото до присъствието на въпросния Миленкович в цялата тази история, то бе аргументирано с лакардии, за които всички бяхме забравили още на 10 юли 2003 г., когато той бе арестуван в София.
Според тогавашните хвалби на МВР Ненад Миленкович бил издирван в Сърбия за над 20 поръчкови убийства, но успял да избяга в България. Тук обаче той не се кротнал, а започнал настървено да изпълнява нова мисия: да поеме трафика на сръбския хероин от Турция през България, да завърже връзки с нашенски мафиоти с цел производство на амфетамини и да... организира ликвидирането на всички българи, имали нещастието да завлекат Земунския клан с пари, дрога или оръжие.
В името на тази оперативна истина
Ненад Миленкович бе произведен в лидер на Групата на Плъха, която до 2003 г. наистина е била част от земунската групировка. Негови основни сътрудници били Младжан Мичич-Плъха (арестуван през март 2003 г. по подозрение, че е съучастник в екзекуцията на Зоран Джинджич) и Душан Спасоевич-Шиптар (активист на Земунския клан, застрелян от белградски спецченгета през март 2003 г. при опит за задържането му).
Според поизбледнелите през годините спомени задачата на Миленкович, Плъха и Шиптар била да доставят хероина от България в Белград - 10-15 кила годишно, където стоката била поемана от Саша Стойкович-Фукса и Радованче Милкович-Ранац. После дрогата била извозвана в малкото селце Смолинац, където хероинът се разреждал, придавал му се търговски вид и се експедирал към необятните пазари на Европейския съюз.
И накрая, за да прилича манджата с грозде досущ на изискан специалитет, откъм МВР излетяха още две суперсекретни информации. Първата гласи, че Ненад Миленкович бил единственият от 18-имата тартори на Земунския клан, успял да се отърве от операция Сабя, започнала след разстрела на Зоран Джинджич. А според втората информация, докато се криел в България, Ненад Миленкович успял да организира свиткането на още трима души: на Румен Яневски-Каратиста (разстрелян с автомат в джипа си през януари 2003 г.), на Тихомир Трифонов (убит с пистолет в началото на февруари 2003 г.) и на хърватина Роберт Шкарица (който също бил от Земунския клан и живеел на трийсетина метра от софийския дом на Миленкович).
Миленкович - това е Сретен Йосич номер две. Тези бандити обикалят света, никой не иска да ги лови, но ние го правим. Този арест може да доведе до още разстрели. Спомняте си колко атентата имаше у нас след залавянето на Йосич, изцепи се в две-три по-услужливи медии през юли 2003 г. висш полицейски шеф, който така и не пожела името му да бъде цитирано.
Дрън, дрън, ще кажем днес ние, при това - без никакво извинение.
При положение че само в България през 2002-2004-а годишното потребление на хероин е било около 60 килограма, със своите 10-15 кила (ако изобщо се е занимавал с дрога) Ненад Миленкович не би бил конкуренция дори на софийските наркодилъри, камо ли на големите играчи в Сърбия и Западна Европа, където общата годишна консумация на хероин сигурно е не по-малко от два-три тона. Освен това Ненад Миленкович по никакъв начин не се е скрил в България, за да отърве кожата след разстрела на Зоран Джинджич (12 март 2003 г.), а е пристигнал тук още през...2000 г. и дори е успял да създаде семейство.
Но и това не е всичко
Ако човек вземе, че отново се върне към онези драматични събития в Сърбия и внимателно се взре във всички снимки и документи, пуснати за масова употреба в ИНТЕРНЕТ пространството, няма как да не установи, че нашият Ненад Миленкович няма нищо общо със Земунския клан, защото онзи Миленкович се казва Деян, а прякорът му е Бъгси.
А истината за криминалната дейност на Ненад Миленкович, на която и тогава, и през отиващата си седмица никой не пожела да обърне внимание, изплува на бял свят още на 16 юли 2003 година. Точно на тази дата, откъм Сърбия пристигна вестта, че Ненад Миленкович е бил обявен за издирване през март същата година, защото тогава е влязла в сила негова двегодишна присъда за притежаване на дванайсет (12) грама кокаин и един (1) незаконен пистолет. Както и по подозрение за съучастие в убийството на едно момиче от от белградския квартал Братя Йеркович, извършено в края на 90-те години.
Но най-важното в случая е, че на 19 юли 2004 г. световните информационни агенции разпространиха вестта, че истинският земунец Деян Миленкович е бил арестуван в Гърция и тутакси екстрадиран в Сърбия, за да бъде съден по процеса за убийството на Зоран Джинджич.
Е, няколко месеца по-късно Деян Миленкович отърва въжето, защото сключи сделка със сръбската прокуратура и на процеса свидетелства срещу своя бивш боен другар Легия, но това е съвсем друга история. Така, както явно е съвсем друга история и фактът, че нашият Ненад Миленкович нито е съден по същия този процес, нито дори е бил разпитван като свидетел или пък като заподозрян.
Хвърлянето на фишеци и топлинни примамки от страна на МВР-ръководството продължава...

Facebook logo
Бъдете с нас и във