Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

НАЙ-ДОБРЕ Е НАТО ДА ДОЙДЕ

На 26 март деветнайсетте страни-членки на НАТО, подписаха протокола за присъединяване на България към Североатлантическия пакт. Знаменателното събитие се случи на извънредно заседание в щабквартирата на Алианса в Брюксел. В словото си пред форума министър Соломон Паси подчерта готовността на България да изпълнява всички ангажименти като бъдещ член на НАТО, както и да реформира съдебната система, да напредне в борбата с корупцията, да засили контрола върху оръжейния експорт, да ускори интеграцията на ромите, да осигури още по-надеждна защита на класифицираната информация. Процедурата започна точно в 15.08 ч. и приключи в 16.06 ч., а на България й останаха да свърши само няколко неща: да изработи точен график на поетите в Брюксел ангажименти, да ги обвърже с конкретни дати и... да спази този график, разцепвайки секундата на две. Нещо, което може да се случи, но може и да не се случи. Причината за подобен песимизъм се крие в един простичък факт - България трябва да стане пълноправен член на НАТО през 2004 година. Според познавачи на процедурите, по които Алиансът приема новобранците, това означава, че най-късно до средата на 2003 г. България трябва да е изпълнила всички поети ангажименти и да останат само дребни довършителни работи. И докато по отношение на съдебната реформа, бъдещият ремонт на конституцията (в частта й за съдебната система), борбата с корупцията и интегрирането на ромите е понаправено това-онова - по въпроса със спецслужбите положението е трагично. Все още не са изработени дори най-общите критерии, по които ще протече бъдещата реформа. Няма никаква яснота дали съществуването им ще бъде уредено с общ закон или всяка от спецслужбите ще си има свой нормативен документ. В необозримото бъдеще продължава да лежи и елементарно разбирателство за модела на спецслужбите... На 19 март избухна войната в Ирак. Два-три дни по-късно шефовете на спецслужбите бяха привикани на съвместно заседание на парламентарните комисии по външна политика, отбрана и сигурност и по вътрешна сигурност и обществен ред, за да докладват за случващото се в родината на Саддам и около нея. Какво се е говорило по време на мероприятието широката общественост не разбра. Онова обаче, което тя научи със сигурност е, че България има некадърно разузнаване и контраразузнаване. Тези няколко реда сигурно звучат абсурдно, но покрай коментарите на народните избраници човек едва ли може да си помисли другого.Днес сутринта влязох в Интернет и прочетох същите неща, които ни бяха казани!, Преразказаха ни новините на Си Ен Ен!, Мога да ви дам (на журналистите - бел.ред.) ИНТЕРНЕТ-сайтове, където ще прочетете много повече! - това са само малка част (и то по-безобидната) от депутатските реплики, които се чуха след приключване на сгледата. В същото време обаче нито един депутат не промълви и дума по въпроса Кой и защо съсипа спецслужбите и какво трябва да се направи за изправянето им на крака? Ето защо никак не е трудно да се прогнозира, че първата военна оперативка бе поредният сигнал за онова, на което ще бъдат подложени всички спецслужби през следващите месеци.Най-пресният пример в това отношение (макар и леко позавяхнал вече) е Националната разузнавателна служба (НРС). След близо тримесечното надцакване между президентът Първанов и премиерът Сакскобургготски на тема Кой точно да оглави цивилното разузнаване двубоят между тях завърши с миролюбиво реми (засега). Двамата бяха единодушни, че разузнавач N 1 ген. Димо Гяуров трябва да бъде сменен, но не успяха да се разберат чий човек трябва да е неговият наследник. В крайна сметка се стигна до компромисен вариант, при който и държавният глава, и министър-председателят направиха по една крачка назад: на 27 февруари полк. Кирчо Киров (президентският човек) бе назначен за временно изпълняващ длъжността директор на НРС, а негов заместник стана друг кадрови разузнавач - Людмил Ангелов. Постигнатото равновесие укроти замалко страстите, но нищо повече. Освен това, докато вървеше директорското надиграване президентът и премиера изключително внимателно заобикаляха темата за законодателното уреждане на НРС (а и на останалите спецлужби). Нито един от двамата не каза дума и по другия въпрос на деня - НАТО-вското бъдеще на разведките и контраразведките. Тук трябва да бъде отворена една скоба, заради поведението на военния министър Николай Свинаров. Броени дни преди полк. Кирчо Киров официално да поеме поста и.д. директор на НРС, министър Свинаров заяви, че назначаването му е свързано с преходния период и работата по нов закон за НРС. Без да усети, че е сгазил лука, на 19 февруари шефът на МО оповести още, че проектозаконът е в напреднала фаза и през март ще бъде внесен в Министерския съвет. Без никой да го е питал той уточни, че всъщност се работело по няколко законопроекта, сред които са разработките на синия Димо Гяуров и червения Бриго Аспарухов. А накрая обяви, че идеята спецслужбите да са под обща шапка, подчинена на правителството, продължава да е актуална. Всичко това накара президентът Георги Първанов да подскочи като ужилен и да отговори, че подобен вариант за обединение на спецслужбите изобщо не е приемлив и той ще се противопостави на всеки опит за нарушаване на статуквото между президентската институция и изпълнителната власт в тази област. За да смекчи ответната реакция на правителството и парламентарното мнозинство, Георги Първанов обяви и друго - че ще разчита на взаимодействие с премиера в търсенето на законови и управленски решения по въпроса за бъдещето на специалните служби. Но за никого не остана тайна, че държавният глава е наясно с онова, което е на път да му се случи - в хода на реформите да бъдат орязани част от правомощията му по отношение на спецслужбите. (Засега няма как да се случи друго, тъй като всички известни проектозакони за Националната разузнавателна служба предвиждат минаването й под шапката на правителството. Колкото и парадоксално да звучи - вариантът на Коалиция за България, писан от Бриго Аспарухов и внесен в парламента още през юли 2001 г. предвижда... същото.) Спор няма, че НРС е хит сред спецслужбите. Едната причина е, че тя е сред основните информационни канали, по които държавното ръководство се осведомява за невидимите страни и детайли на процесите, протичащи в Европа и света. От друга страна НРС продължава да е изключително мощен властови лост, тъй като (и това не е тайна за никого) тази служба отдавна е държава в държавата, в която не е ясно кой какви задачи поставя и на кого. Пълна мъгла е къде по света има и къде няма български разузнавачи. Още по-голяма е мистерията по въпроса кои са приоритетите на службата и с какво всъщност тя се занимава. Освен това НРС има право да използва специални разузнавателни средства (СРС) и в България, без да съществува никаква възможност за институционален контрол (за граждански изобщо не може и да се мисли) върху добитата информация и върху целите, заради които се добива тя. Именно това са двете причини, заради които от тринайсет години насам НРС съществува (и работи естествено) благодарение на... един указ на несъществуващия вече Държавен съвет, издаден още през 1990 г. в обем... десетина машинописни реда. Ето това е картинката, с която реформаторите на Националната разузнавателна служба трябва да се преборят в името на светлото североатлантическо бъдеще. Изключително тъжна и предвещаваща ожесточени битки в най-различни посоки. Безспорен е фактът, че без специален закон (или закони) за НРС и останалите специални служби ще гледаме НАТО отстрани и отдалеч. Още по-безспорно обаче е, че до последния момент българският политически елит ще прави всичко възможно, за да мине по тънката лайсна. И то не, защото няма кадърни нормотворци, способни да напишат закон за чудо и приказ. Причината е, че нито една политическа централа с реални възможности някога да вземе цялата власт (или част от нея) няма доброволно да се откаже от перспективата да командори някоя от спецслужбите (или всички едновременно). Причината е прозаична - бъдат ли въведени стандартите на НАТО сред тайните професионални общества - на политическия елит направо ще му се стъжни. Защото върху дейността на спецслужбите все пак ще бъде установен граждански контрол (под една или друга форма) и стане ли ясно, че куките укриват информация, свързана със залитането на някой политик или държавник - жална им майка. И на куките, и на съгрешилите.Онова обаче, което се очаква с огромен интерес е какво ще се случи след като махмурлукът НАТО отшуми и България изведнъж се окаже един най-обикновен член на Алианса? При това натоварен с огромни и все задължителни... задължения, сред които пазенето на тайни е начело?Публична тайна, че спецслужбите ще са първото нещо, което североатлантическите братя ще обърнат с хастара навън. Защото освен военна, Алиансът е и политическа организация, която има първостепенната задача да събира, анализира и съхранява разнородна и изключително деликатна информация. Заради чието компрометиране на Запад режат глави (както в преносния, така и в буквалния смисъл на думата). Всъщност самите служби вероятно отдавна са наясно какво точно ще им се случи, защото няколко пъти вече са били обекти на подобни инспекции. Но, докато преди подписването на присъединителния протокол на 26 март в Брюксел, те имаха възможност да си стискат информацията (прикривайки се зад паравана на държавната тайна и националните интереси), оттук нататък номерът им едва ли ще минава. Защото те вече са длъжни при поискване да казват дори и майчиното си мляко. Примерно - колко са работилите в бившата Държавна сигурност; кои са женени/омъжени за рускини/руснаци; колко завършили образованието си в бившия Съветски съюз; кои са изкарали курс на обучение в КГБ и кои в ГРУ (бившето съветско военно разузнаване). Освен това, на тотално обследвана ще бъде подложена и цялата верига (от редовите куки до директорите на служби, че и по-нагоре), свързана с опазването на класифицираната информация. Причината е, че освен чисто публичните мероприятия и контакти, оттук нататък между НАТО и България започва трескав обмен на строго секретни данни, свързани с бъдещето на страната като част от черноморската граница на Алианса. В този смисъл изобщо не звучи пресилено, че приемането ни в НАТО зависи до гояма степен именно от състоянието на българските спецслужби. Факт, който изглежда особено обезсърчителен на фона на последните скандали, разгорели се около използването на специални разузнавателни средства, изтичането на информация и нерегламентираното бъркане в секретните информационни масиви. Въобще - все поразии, извикани на живот именно от неуредения статут на спецслужбите и безконечното политическо боричкане около тях. Не по-радостни са нещатае и в институционално отношение. Двете президентски спецслужби - НРС и Националната служба за охрана (НСО) съществуват в нормативен вакуум. Националната служба за сигурност (НСС) продължава да воюва за място под слънцето, редом с пожарната, полицията и жандармерията. За военното разузнаване и контраразузнаване се знае малко, макар борбата за контрола над тях (между политическото ръководство на МО и кадровите военни от Генщаба) да е не по-малко свирепа. В същото време координацията и взаимодействието между спецслужбите от години е под всякаква критика, но каже ли някой и дума за създаването на единно координиращо звено (без кадрови и професионални правомощия) - изведнъж държавата започва да ври и кипи. От компромати, скандали и журналистически разследвания. Ето защо е най-добре НАТО да дойде. Колкото по-бързо - толкова по-добре. Особено за спецслужбите.

Facebook logo
Бъдете с нас и във