Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ОЩЕ ПО ВЪПРОСА ЗА БЪДЕЩЕТО НА КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД

Здравко Трифонов - председател на Великотърновския апелативен съдЗначително място в статията на проф. Неновски е отделено на отдавна дебатирания въпрос за т. нар. конституционна жалба пред Конституционния съд. Въпросът е от изключително значение за цялото общество - дали гражданите ще могат при нова регламентация лично да сезират Конституционния съд, когато са засегнати техни права. Тук въпросът съвсем не се отнася само до факта, че това би довело до разширяване на правата на Конституционния съд. Въпросът е дали следва да се подкрепи тезата за даване на такава правна възможност, или да няма такава регламентация (де леге ференда).Авторът в резюмиран вид е посочил някои аргументи за и против такова право. Прави впечатление, че за разлика от другите точки в статията, където проф. Неновски изявява категорични становища, тук той се определя като умерен поддръжник на конституционната жалба. Той прави вярната констатация, че в момента в правните среди надделяват съображенията за.Авторът е прав, като констатира, че в страните, където гражданите имат право на такава жалба, този институт на практика не дава резултати. Причината е, че жалбите, допуснати за разглеждане по същество, са изключително малко, а броят на уважените жалби действително е символичен. Това обаче е извод, а не аргумент и поради това, всеки от посочените аргументи в полза на жалбата трябва да бъде разгледан поотделно. Още повече че, според мен, те са силно уязвими.Дълбоко невярна е тезата, че конституционната жалба е необходима като допълнително средство за лична защита на гражданите и това ще допринесе за утвърждаване на правовата държава. В нашата правна система съществуват три редовни инстанции - първа, втора и трета. Делата, които са подсъдни на районен съд (като първа инстанция), отиват в окръжен съд (като втора инстанция) и във Върховен касационен съд (като трета). Тези дела, които са подсъдни на окръжен съд (като първа инстанция), отиват в апелативен съд (като втора инстанция) и пред Върховния касационен съд (като трета). Смятам, че българският гражданин е достатъчно защитен от тези три редовни правораздавателни институции.Не бива да забравяме и Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Той, макар и при ограничени хипотези, се явява своего рода четвърти правораздавателен орган за българския гражданин.Категорично не приемам тезата, използвана като втори аргумент от проф. Неновски, че така ще се разшири и активизира работата на Конституционния съд и това ще го доближи до хората. Преведено на прост език, това е един завоалиран упрек, че едва ли не Конституционният съд страда от правна анемия и няма работа... Най-малко авторът би трябвало да защитава тази теза, тъй като е бивш конституционен съдия, отличен специалист в материята, но и съм убеден, че познава не само цялата практика, но и всяко отделно решение от създаването на Конституционния съд до момента.Да се пледира, че Конституционният съд трябва да се активизира чрез повече дела, значи да се отстоява позицията той да бъде свален от пиедестала, който заема в конституцията, и да бъде лишен от всякаква елитарност, която е иманентно присъща на Конституционния съд. Това във всички случаи би профанизирало и принизило Конституционния съд като най-висша институция, която именно конституционно е призована да не правораздава. А и самият автор си противоречи, тъй като в началото на статията правилно посочва Конституционния съд като еманация на държавно-политическата ни система. Не може един такъв висш орган, отделен от класическото правораздаване, да се превръща в редовна съдебна инстанция и много се надявам законодателят да не възприеме подобна псевдодемократичност и да натовари Конституционния съд с неприсъщи му съдийски функции. Освен това няма нищо по-коварно от това в една полемика да се посочват избирателно отделни държави, в които има (или не съществува) подобно правомощие, тъй като се стига до т.нар. принцип на изкуственото изолиране, който се прилага в наказателното право при теорията за причинната връзка, но тук е неуместен.Сериозни възражения буди и тезата на автора в т.5 обикновените съдилища (в този смисъл районни, окръжни и апелативни) да могат да сезират Конституционния съд, когато по дадено дело, което е на разглеждане при тях, стигнат до извода, че законът не съответства на конституцията.Който правник е изкушен от административноправната материя, знае, че в теорията за администрирането съществуват десет принципа и един от тях е принципът на йерархичността. Тук някой може да възрази, че отделните съдилища, като инстанции, у нас са административно независими в пряката си правна работа и се подчиняват само на закона, доказателствата и вътрешното съдийско убеждение. Веднага искам да кажа, че не става дума за такова администриране в прекия смисъл, но безспорен е фактът, че в конституцията и Закона за съдебната власт е прогласен принципът на йерархията, макар и на друга плоскост.Какво би се случило, ако един районен съд например може да сезира Конституционния съд. Или ако той бъде затрупан с индивидуални жалби на отделни лица и торпилиран с искания от различни по ранга си съдилища? Би се стигнало до принизяване ролята на дейността на Конституционния съд. Колкото до качеството на съдийската работа - у нас има чудесни окръжни и апелативни съдии, които с нищо не отстъпват по своята квалификация на колегите си от Върховния касационен съд и Върховен административен съд, но тук става дума за фундаментален принцип.Двата Върховни съда номинативно следва да останат единствено оправомощените съдебни инстанции, наред с главния прокурор и определен брой депутати, както и президента, които могат да отнасят въпроси до Конституционния съд. Което затваря кръга на оправомощените лица.Не виждам и правен смисъл в т.7 омбудсманът да има компетентност да сезира Конституционния съд. (Предпочитам термина медиатор, използван от класическите правови държави в Европа, но в крайна сметка няма значение как ще се казва органът.) Диаметрално противоположни са задачите и функциите на омбудсмана в сравнение със същинските съдийски функции, а и самият проф. Неновски не посочва в статията си защо омбудсманът (медиаторът) трябва да има право да сезира Конституционния съд.Факт е, че Конституционният съд не правораздава и именно поради това например във Френската конституция този орган се нарича Конституционен съвет. Смисълът е рязко да се разграничи същинското правораздаване от спецификата и компетенциите на Конституционния съд.Ако обобщим всички тези аргументи на проф. Неновски, се получава една причудлива диаграма и ако я обозначим графично, излиза, че Конституционният съд може да бъде сезиран от седем източника: от парламент, президент, главен прокурор, ВКС и ВАС, отделните съдилища, омбудсман и като гарнитура на всичко - от всеки гражданин. Излишно е да посочвам какъв хаос би се получил в правния мир, особено при нашата народопсихология...Изцяло споделям обаче тезата на автора, че трябва да има срок за оспорване на един акт на съответните органи пред Конституционния съд. Аз бих предложил да бъде шест месеца. Посочените примери със страни, където той е три или два месеца, отново принизява нивото на неговата работа.Много интересна е тезата на автора в началото на статията, където той се стреми по някакъв начин да избегне политизацията, но да го кажем ясно и в прав текст, това е практически невъзможно. Всичко останало би било изкуствен флирт с обществените настроения на гражданите на нашето общество.Авторът много добре разбира, че парламентът не може да бъде елиминиран като източник за номиниране и затова той смята, че едно квалифицирано мнозинство ще тушира политическия елемент. Такова виждане може да бъде споделено, но много наивно е предложението на проф. Неновски за конституционни съдии да не се предлагат юристи, които са били политически активни дейци или публично свързани с някоя политическа партия. По принцип това е правилно по отношение на правната чистота, но с какво се различава един неангажиран политически магистрат от този, който никога не е членувал в партия, но е афиширал своята привързаност гласно и открито към една или друга политическа сила. Известно е, че има такива правници у нас.Бих си послужил с близкия пример за статута на Висшия съдебен съвет. Аз лично се гордея, че съм избран от квотата на съдиите, но като член и бивш говорител на ВСС искам да уверя обществото, че поне в сегашния му състав няма абсолютно никаква проява с политически оттенък на единадесетте колеги, избрани от парламента. Това е така, защото от тези единадесет души петима са върховни магистрати, петима са доказали се в професията на окръжно ниво колеги, а един е бивш председател на Конституционния съд. Никой от тях не би заложил и не залага авторитета си да услужва и сервилничи на управляващата по време на избирането му политическа сила.Аз лично гледам колегите от парламентарната квота (които нито за момент не са афиширали политическо пристрастие) със същото доверие, каквото имам към останалите четирима съдии (освен мен) към двамата следователи и към четиримата, избрани от тялото на магистратурата прокурори.Заслужава сериозно внимание концепцията за редуциране на квотата на Народното събрание във ВСС, защото ако настоящият състав от 11 почтени професионално и неподвластни на излъчилата ги политическа партия колеги поставят над всичко своя професионализъм и лично реноме (което е завоювано с години работа), то няма правна гаранция, че и при бъдещия Висш съдебен съвет нещата ще бъдат така, т.е. рискът съществува. Затова лично аз съм привърженик парламента да има право да излъчва само трима свои представители, но това е материал за полемика по друг повод и на друго място.И ако се върнем към конституирането на Конституционния съд, предмет на настоящия дебат, интересен е примерът на Франция, но при цялата условност на този пример, тъй като Франция не е чиста републиканска система, а има засилени функции на президента, макар и не такива, каквито има американският президент. Така според чл.56 от конституцията, Конституционният съд се състои от девет души, избрани еднократно с петгодишен мандат, като трима са посочени от президента и, забележете, останалата шесторка се разпределя така: трима са посочени от председателя на Националното събрание и трима са посочени от председателя на Сената. Ясен е стремежът да се елиминира парламентарният дебат в двете камари, но макар че това е направено по един перфиден начин, политическият елемент видимо остава, тъй като трите излъчващи персони не са политически безполови. Но все пак това положение е по-изчистено политически, тъй като става дума за трите най-високостоящи фигури в държавата и това би трябвало да ги направи политически индиферентни. Все пак така е само на теория...Когато полемизира, човек никога не бива да бъде краен, особено в правната материя, както и не бива да монополизира истината. Но смея да твърдя, че постановката в началната част на статията на проф. Неновски, а именно, че Конституционният съд има някакъв принос за лошия имидж на демокрацията у нас през последните десет години, е обидна. Макар и неговият принос, според автора, да е по-малък от този на другите институции.Твърдя, че лично познавам почти всички предходни и настоящи конституционни съдии, следил съм техните решения и категорично не приемам тезата, че Конституционният съд у нас е, макар и не главен, но все пак елемент от лошия имидж на българската демокрация. Това са много силни и по същество дълбоко неверни изводи.С най-добри чувства към вашата редакция, екипа на вестника и специално към тези, които оформят рубриката Параграф 22.

Facebook logo
Бъдете с нас и във