Параграф22 Weekly

Христо Монов, университетски преподавател и експерт по Кризисна психология:

Ослепели сме за собствените ни деца

Христо Монов е завършил е Психология в СУ Св. Климент Охридски. После практикува като семеен психоконсултант и терапевт, занимава се и с кризисна психологическа интервенция. Специализирал е в Института по психология към Руската академия на педагогическите науки. От 1985 г. е преподавател в Софийския университет. Член е на Дружеството на психолозите в България, на Българската асоциация по приложна психология, на Световната асоциация по фамилна терапия. Участва и в Постоянния комитет по психология на кризите и бедствията към Европейската федерация на психологическите асоциации и в други организации. Ръководител е на секцията по Кризисна психология към Дружеството на психолозите в България.


До януари 2010 г. Монов е заместник-председателя на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД). В момента е преподавател в СУ Св. Климент Охридски


nbsp;


nbsp;


Г-н Монов, какъв знак за обществото ни би трябвало да е чудовищният побой над ученика Андрей Илчев от столичното 35-о училище?

- Това е очевиден знак за дълбинни промени най-вече на ниво ценностна система на модерния свят. Ние, възрастните, се гордеем, че само за 20 години върнахме формално България в този модерен свят. Но поставяйки си различни цели, изгубихме усещането, че това е цялостен процес. Наред с добрите му страни съществуват и противоположни, опасни тенденции. Една от тях са нарастващата агресия и насилие между децата. От много време насам с мои колеги се опитваме да кажем на обществото, че на социалната сцена има съвсем ново поколение. Става въпрос за родените след 1985 година. Тези деца израснаха по-скоро във виртуалната среда, отколкото в реалния живот. Времето им минава пред компютрите и телевизорите. Оттам почерпиха ценностната си система и поведенческите образци в различни ситуации. Само че нямат опита на живото общуване. И оттук - агресията за тях е средство за постигане на целите.


В състояние ли сме да разберем смисъла на станалото, дали не сме изгубили чувствителността си към подобни явления?

- Друго предизвикателство на модернизацията е, че като личности не бяхме готови да живеем адекватно на новите условия и много хора приеха поведенчески модели, които не гарантират дълговременен успех, а са по-скоро митове.Такъв опасен мит е, че можеш да се справяш, пренебрегвайки другите и техните интереси. Много хора са поразени от него и аз се съмнявам, че те са разбрали смисъла на станалото. А той е, че живеем в рисков и все по-кризисен свят. Дори на битово ниво - ето вече две вечери някой се забавлява, като пали коли в столичния жилищен комплекс Младост.


Възможно ли е подобни прояви да са реакция на тийнейджърите към обезличаването на обществото ни?

- По принцип - да. Но в конкретния случай е по-скоро симптом на дълбока травма или личностен примитивизъм. Известно е, че сърдитите млади хора заявяват каузи, а да биеш по-слаби от теб не е кауза. Агресията е признак на безсилие, белег за незрелостта на личността. Има начини обаче тази незрялост да бъде компенсирана. Според мен това може да стане най-вече в училище, защото голяма част от българските семейства са загубили способността си да въздействат върху своите деца. Това показва, че реално те не функционират като семейства. Причината е, че моделът на формиране на новото поколение е друг. Затова не виждам друг фактор освен училището.


Очевидно проблемът не е в децата, а е във възрастните. А дали такива престъпления не са бунт срещу натрапен модел?

- Очевидно е за тези, които имат очи да го видят. Но се страхувам, че повечето хора са ослепели за случващото се със собствените им деца. А престъпленията, които вършат, не е бунт - те копират безнаказаното престъпно поведение на възрастните.


Чуваме ли какво всъщност ни говорят децата?

- Категорично - не! И това е големият проблем. Ние и нашите деца сме два различни типа, особено в ценностен план. Не е възможно децата да приемат без съпротива това, което ние им налагаме като идеал за живота им. Диалогът с тях е единственият начин да избегнем този цивилизационен конфликт. Умните общества са си изградили системи за проучване и съобразяване с детското мнение. Ние правим първи крачки в тази насока.


Според Хаим Гинът съществуват т.нар. три стъпки към мирно съвместно съществуване: отзивчиво слушане, избягване на думи, предизвикващи гняв и говорене без нападки. Какъв е коментарът ви, възможно ли е такова общуване между деца и възрастни?

- Това за което говори Гинът, е една доказала се добра практика, на която можем да учим децата си в училище, а не да заучават ненужните им факти, които с едно кликване могат да открят в мрежата. Бедата е, че от нея не можеш да се научиш да цениш и да общуваш пълноценно с другия.


Помага ли с нещо в сегашната ситуация законът за борба срещу противообществените прояви? Ще допринесе ли за превенцията на насилието?

- Помагат единствено съществуващите по места добри практики, създадени от хора, отдадени на работата с най-трудните групи от деца в риск. А този закон по дух и буква е от 1958 година и колегите от местните комисии постигат резултати въпреки закона. В този си вид той е анахронизъм и даже е ретрограден. От текстовете му заничат другарят Сталин и прословутият Макаренко. Спомням си по времето, когато работех в Агенцията по закрила на детето, обсъждахме с тогавашния министър на образованието Йорданка Фандъкова за премахването на този закон и за създаване на нов. Но диалогът ни прекъсна, тъй като г-жа Фандъкова се зае с други задачи.


В чл. 8 от този закон е записано, че Централната комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни към Министерския съвет изработва програми за работа с малолетни и непълнолетни за предотвратяване и противодействие на противообществените прояви... Има ли изобщо резултат от дейността на тази комисия?

- Казах си мнението за закона! Само бих допълнил - вижте председателя на комисията и ще разберете смисъла и резултата от работата й. Съжалявам, че съм груб, но това е действителността.


Не са ли смешни т. нар. възпитателни мерки, предвидени в закона - предупреждение, задължаване на проявилия се да се извини на пострадалия, поставяне под възпитателен надзор на родителите със задължение за полагане на засилени грижи, забрана да посещава определени места и заведения ?!

- Както вече казах, такъв е духът на закона - да забранява, да наказва, да слага за цял живот етикет на детето, допуснало грешка, а не да му помага да я преодолее и да продължи пълноценно. Това е и причината да се говори за създаване на нов нормативен акт, отговарящ на духа на днешното време.


Какъв закон за противодействие на насилието е необходим? Имам чувството, че по отношение на децата и юношите липсва единна политика и се работи на парче. Какво например е общото между закона за борбата с противообществените прояви и Закона за закрила на детето?

- Тези два закона са свързани. Законът за закрила на детето е достижение, с което България може да се гордее и което партньорите ни високо оценяват и дават за пример. На неговата основа вече повече от десетилетие се изгражда системата за закрила на детето. Но това е бавен и труден процес. Законодателните пропуски и противоречия могат да бъдат изчистени, но промяната на индивидуалните и обществените нагласи е еволюционен процес. Не може със закон да убедиш някого, че дете, извършило побой, не е престъпник, а и то е жертва - но на условията, в които е расло, на случайни обстоятелства , на насилие и т. н. Такова дете има правата на всички други деца. Това е философията на Закона за закрила на детето.


Проектът за нов Закон за закрила на детето поради противоречиви коментари. Според някои специалисти той е механичен сбор от досегашни нормативни текстове?

- Проектът е за Закон за детето. Думата закрила отпада от наименованието. Авторите му смятат, че така той е закон за всички деца, а не само за децата в риск. Може и трябва да се спори по въпроса. Защото от отговора му зависи и отговорът на принципния въпрос - закон или кодекс за детето е необходим? Заобикалянето на този отговор води с основание до усещането за механичен сбор от закони и подзаконови нормативни актове. Аз съм привърженик на концепцията, че законът трябва да очертава принципната рамка на дадена материя, а механизмите са въпрос на вторичното законодателство. Още повече в такава динамична материя като детското развитие. Допреди една седмица обществото ни например не знаеше много за детските банди, за каквато, изглежда, става дума в случая с 35 СОУ.


Детайлно ли са дефинирани видовете насилие в проекта? Имаме ли основание да говорим за психологическо насилие над децата и ако то съществува, каква защита предвижда законът?

- Механизмът на насилието е сравнително добре описан в проекта. Включено е и психичното насилие над деца, предвидените мерки за защита са адекватни на българските условия. Но има форми на насилие, които са пропуснати - например трафикът на деца.


В текстовете са пропуснати и кризисните центрове, които играят изключително голяма роля в противодействието на тези деяния. Най-важното е децата -жертви, да почувстват, че са на безопасно място, че средата е добронамерена. Затова в тези случаи кризисните центрове са единственото място, където тези деца са защитени, дори и от медиите. Специално обучени специалисти непрекъснато са с тях, за да ги върнат към спокойното им състояние, да прогонят страховете им. В зависимост от травмата терапевтичните периоди са различни. В повечето случаи успяваме в работата си с тях. Като специалист по кризисна психология моята работа е свързана с оценка на състоянието до момента на травмиращото събитие. Аз се опитвам с помощта на моите колеги да моделираме най-добрия кризисен център според типа травма - домашно насилие, сексуална експлоатация. Кризисните центрове все още не са достатъчно на брой за нашата страна. А това, че са пропуснати в закона, е следствие от неизяснения методологичен подход към нормативния акт - дали е необходим закон или кодекс?


Има ли още нещо, което авторите на проекта са пропуснали?

- Пропуските са много, но ще спомена само най-застрашаващите доброто намерение на проекта неща. Първо, институционалната му рамка. Трите структури: Комисия за детето към МС, Съвет за детето и дирекции за социална подкрепа - са с недоизяснени и дублиращи се функции. Основната критика към сегашната институционална рамка на ЗЗД беше, че липсва единен, политически независим орган по закрилата.Тази препоръка на Комитета по правата на детето на ООН не е отразена в проекта и на практика не го прави с нищо по различен от сега действащия ЗЗД.


Второ, поставят се нереални цели, като тази да бъдат закрити домовете за деца до три години. Да, но само тогава, когато бъде създадена алтернативна мрежа от услуги. Сега има само девет центъра Майка и бебе. Къде ще идат изоставените още в родилния дом деца?


Трето, за да се прави политика за деца - според този проект неясно от кого - е необходимо да се познава в детайли българското дете. Необходим е институт или център, който да изготвя годишни ситуационни доклади и изследвания по горещи проблеми, от които да се виждат тенденциите за развитие на българските деца. В това отношение държавата Израел може да служи за пример.Такова аналитично звено не струва много пари, но дава много. Аз съм уверен , че читателите на вашия вестник биха подкрепили създаването му, защото бизнесът е най-заинтересован.


Напоследък се говори за специализиран детски съд. Какво ти е мнението за подобна институция?

- Разбирам, че на този етап се наложи мнението да се създадат специализирани състави. Според мен това е голяма стъпка в правилната посока.

Facebook logo
Бъдете с нас и във