Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ОТ МНОГО УМУВАНЕ, НА ТЕМИДА Й ПАДНА ГЛАВАТА

Прекрасно е, че в Европейския съюз също важи българската поговорка По дрехите посрещат, по акъла изпращат. В противен случай комисарите и експертите от Брюксел по никакъв начин нямаше да се вкопчат като удавник за сламка в проекта за нов Наказателнопроцесуален кодекс и с пълно гърло да крещят, че това е салът, с който България ще доплува до спасителния европейски бряг.Лошо обаче е, че българските реформатори, призвани да преродят България от обрулена посттоталитарна държава в страна с развита демокрация и стабилна икономика, също продължават да робуват на въпросната поговорка. С една малка, но много съществена уговорка: за тях (българските реформатори) много по-важни са дрехите и посрещането, докато другата половина от поговорката - за акъла и изпращането, изобщо не ги интересува. Казано на по-обикновен език, след месец-месец и половина България ще си има нов Наказателнопроцесуален кодекс и прясно ремонтиран Закон за МВР. Според тези два нормативни акта, прокурорът ще бъде господар на разследването и няма да връща делата за доразследване на девоенизираното дознание, което ще разследва около 95% от извършените престъпления. Освен това в цивилното МВР вече няма да съществува вътрешноведомствена ревност между шестте, независими една от друга, национални служби, тъй като четири от тях се ликвидират и минават под общата шапка на Генералната дирекция на полицията. А накрая е боцната и задължителната за всяка торта черешка: на МВР ще му се даде правото да внедрява щатни служители под прикритие в държавните ведомства и фирмите с над 50% държавно участие, които имат нещо общо с националната сигурност. Ако през последните 15 години МВР и съдебната система не работеха на пълни (или почти пълни) обороти заради тези няколко законодателни недостатъка, народът всяка вечер трябваше да отрупва полицейските участъци и съдебните палати с цветя и венци в знак на благодарност. Уви, за пореден път българските управляващи доказаха две неща - че не знаят да бързат бавно и че не могат да разчитат правилно посланията на Брюксел.Неведнъж досега Параграф 22 е писал, че изпълнението на ангажиментите по преговорната глава 24 - Правосъдие и вътрешни работи, трябваше да започне от долу на горе:- изработване на държавна наказателна доктрина;- въвеждане на европейските критерии за тежест и за обществена опасност на престъпленията в Наказателния кодекс (т. е. - създаването на съвременен материален закон);- усъвършенстване на процедурите, по които ще се прилага този материален закон (т. е. - писане на нов Наказателнопроцесуален кодекс);- разработване на съвременна система от органи, които ще прилагат материалния закон чрез новите процедури (т. е. - двата устройствени нормативни акта - Законът за МВР и Законът за съдебната власт);- нормативно уреждане на методите и способите, чрез които новите правоохранителни и правозащитни органи ще изпълняват задълженията си (т. е. специалните разузнавателни средства, банковата тайна, защитата на свидетелите и на обвиняемите, агентите под прикритие, събирането на доказателства в чужбина и т. н.).За съжаление през последните пет-шест и повече години у нас нищо такова не се случи. И то не защото никой не знае за какво става дума, а защото дълбоко в себе си т. нар. политически елит на България не пожела подобно нещо да се случи. Официалното оправдание за това е известно - писането на нови закони е дълъг, трудомеък и енергоемък процес. Никой обаче така и не даде смислено обяснение на друг факт: защо от 1999 г. насам лидерите на четирите основни политически колоса - СДС (и всичките му клонинги, появили се след 2001-а), БСП, ДПС и НДСВ, не пожелаха да седнат на една маса и да се разберат като нормални хора искат ли България да има нормално правораздаване, или не искат.По принцип подобна сгледа не би трябвало да представлява проблем, тъй като престъпността е като парите и също няма цвят и мирис. За никого не е тайна, че поне от десет години различните силови групировки залагат не само на евентуалните победители, но и на няколко коня от втория ешелон. Целта на упражнението е ясна - за бизнеса са полезни и хората във властта, и хората в опозицията. Едните да работят, а другите - да им посочват кривиците и да им указват най-правилните решения. Ако в хулите, с които червените, сините, жълтите и виолетовите воюват помежду си, има нещо вярно - т. е. всеки един политически колос разполага със свои съмишленици в подземния свят - проблемът също не би трябвало да е никакъв. Просто съответните партийни отговорници се събират на среща и поделят бизнеса така, както преди около 70 години босовете на мафията в САЩ са си разпределили териториите, сферите на влияние, правата и задълженията. След това обличат подялбата в необходимите нормативни дрешки и... работата заспива. Много са научните понятия и дефиниции, с които би могло да бъде обяснена реформаторската немощ на т. нар. политически елит по отношение на реформата в съдебната система и органите на МВР: едипов комплекс, чувство за малоценност, фетишизъм, страх от неизвестното, мания за непогрешимост, параноя и т. н. Онова обаче, което най-силно бие на очи при сегашните опити на коалиционните партньори да се измъкнат от реформаторския капан, може да бъде описано като синдрома на изтърсака. Вярно, такъв научен термин няма - нито в психологията, нито в медицинската литература, нито в социологията. За сметка на това всички прекрасно знаят какво точно означава думата изтърсак - в семейството, в махалата, в обществото: индивид, от който нищо не зависи и за когото всяко желание или прищявка на батковците и чичковците е... закон. Който - ако не бъде изпълнен точ в точ и на секундата, следва бой на почивки.В различните периоди от развитието си България е имала различни батковци и чичковци, които е гледала в очите като куче и е чакала да посочат нанякъде с пръст, за да хукне в правилната посока. През 1999 г. обаче, когато получи официална покана за членство в Европейския съюз, България бе оставена сама да оцени собственото си минало, сама да прецени от какво бъдеще има нужда и как може сама да изгради това бъдеще. Цели пет години управляващите партии и коалиции имитираха шумно някаква дейност, защото ЕС така и не пожела да се превъплъти в новия батко или чичко. Но когато през пролетта на 2005 г. стана ясно, че България е нужна на Европейския съюз не заради тучните си ливади, кехлибарения си мед или напращелите си дини, магическата формула най-сетне бе открита: препоръките на Европейския съюз за реформа на съдебната система бяха припознати като задължителни изисквания за ускоряване на наказателния процес. Времето, за което България трябва да изпълни тези задължителни изисквания, беше сведено до познатото От днес за вчера. А приоритетите, които преди пет години покриваха всички сфери на правосъдието, бяха свити само до две приоритетчета - приемане на нов Наказателнопроцесуален кодекс и основен ремонт на Закона за МВР.Какво ще се случи оттук нататък не е кой знае каква загадка. България ще рапортува пред Брюксел, че е изпълнила двете най-задължителни условия по линия на съдебната реформа. Брюксел, уморен и претръпнал от чакане, ще признае, че българската съдебна реформа е в напреднал етап, защото са положени големи усилия в тази насока.А главата на Темида ще продължи да се търкаля между писаната съдебна реформа и истината за състоянието на правосъдието, която онзи ден най-после се отрони от устата на Върховната касационна прокуратура. През 2004 г. реално извършените престъпления в България са най-малко пет пъти повече от регистрираните, т. е. те не са 130 000, а поне 600 000, щетите само от икономическата престъпност са над 1. 2 млрд. лв., а в затвора са влезли цели... 160 лица, свързани с организираната престъпност.

Facebook logo
Бъдете с нас и във