Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ПОЛИЦИЯ И ПРЕСА - ЕДНА НЕВЪЗМОЖНА ЛЮБОВ

Наред с непознатите досега социално-битови хватки за борба с тротоарните апаши, мафията и белите якички (сред които намаляване на безработицата и издигане ролята на училището и религиозните институции!?) министър Петканов подхвана на нов глас и стара песен: борбата с престъпността не вървяла, защото хората ги било страх и оттегляли показанията си. Това връзвало ръцете на следствието и прокуратурата и обезсмисляло труда на МВР.Малко вероятно е проф. Петканов да е командировал хората от поверения му пресцентър в Народната библиотека със задачата да му приготвят медийни досиета по десетте най-парливи проблема на МВР преди обсъждането на правителствената стратегия за противодействие на престъпността. Още по-малко вероятно е министър Петканов да е разпоредил на собствения си МВР-музей да му подготви справка на тема: Връзки с обществеността в миналото.Ако беше сторил това, министър Петканов щеше да научи най-малко две неща. Първото е, че хората ги е страх от кварталните мутри и мафиотите, защото полицията и органите на МВР не могат да им осигурят абсолютно никаква физическа защита. А втората причина е, че дори подобна защита да е обещана - за мутрите и мафиотите не е никакъв проблем да научат моментално трите имена, адреса и имотното състояние на съответния свидетел. Срещу някакви пари на ръка, дадени на ченге, следовател, прокурор или съдия. Или пък на някой чиновник от изброените институции. През далечната 1925 г. е приет Закон за администрацията и полицията. Това е първият нормативен акт, който полага основите на по-нататъшната специализация на органите на реда и обособява Държавна сигурност, Административна полиция и Криминална полиция като самостоятелни служби със специфични задачи. Законът регламентира и една друга деликатна задача на полицията - да контролира печатните издания и пресата. Именно през втората половина на 20-те години на миналия век между органите на реда и пресата се зараждат онези сложни отношения, на чиито странни забежки сме свидетели и днес. На неколцина анализатори под пагон е поръчано да изследват взаимоотношенията преса - полиция и кой как влияе върху работата на другия.В полицейските анали например все още се пази анализът на някой си Н. Манолов, писан през 1928 г., чиито изводи и препоръки спокойно могат да облекчат съществуването не само на сегашния пресцентър на МВР, но и на самото министерство. Анализът е посветен на една много кахърна и до днес тема - как полицията и пресата да си сътрудничат в борбата срещу престъпността. Още в самото начало на анализа авторът бърка направо в най-кървавата (и по онова време) рана: с каквито и модерни средства за борба с престъпниците да е снабдена полицията, колкото и способни и многочислени да са нейните органи, без съдействието на гражданите е много трудно, почти невъзможно, да се разкриват престъпленията. Да се говори за граждански дълг и съзнание за съдействие на полицията е не само безполезно, но и губене на време. Достатъчно е само да помислим за ония неприятности, на които се излага гражданинът, когато иска да помогне на полицията при разкриване на престъпление: губене на време, разпити, очни ставки и прочие. С една дума, почти невъзможно е да се поощрят гражданите към съдействие на полицията чрез биене на чувства, пише Н. Манолов, който по всяка вероятност е бил на работа в Службата по пресата и печата към Държавна сигурност. Още на следващата страница обаче Манолов преглъща горчилката си и формулира няколко условия за приобщаване на обществото към работата на органите на реда. Първото условие, за да привлечем вниманието на публиката, е широката публикация на престъплението. Много естествено е, че тази публикация трябва да става с оглед на ползата от нея. Излишни подробности са не само ненужни, но понякога и вредни както за самото общество и добрите нрави, така и за самата служба. Публикацията, която се прави в полицейските вестници, листове и списания, не е достатъчна, защото тя е полезна само на полицейските органи, но не и за обществото. Ето защо в това отношение много полезна може да бъде ежедневната преса. Всякога, когато пресата е била държана настрана от криминалната служба, са се появявали недоразумения и неприятности между нея и полицията. Рапортьорът, отговарящ за криминалната хроника, е длъжен всеки ден да намира материал (правописът е съхранен - бел.ред.) за оставените за него колони от вестника. Ето защо ние го виждаме пръв на местопроизшествието с бележник и молив в ръка да събира сведения, да разпитва очевидци и най-после - да става тълкувател на една материя, за която не е така компетентен, както му се струва. Така, събрал проверени и непроверени сведения, той бърза за редакцията, като още по пътя дава нуждния колорит на случилото се, за да задоволи жадния за сензация читател. Така се явява криминалната сензация, която не само че трови душите на младото поколение, но и прави една много лоша услуга на самата криминална служба. Фактът, че много вестници поддържат специялен персонал и превозни средства за криминалната хроника, показва че тя е един добър доход на редакциите и за нищо от света те не биха се отказали от нея. И действително несправедливо би било да искаме това от тях. Вместо това обаче ние бихме премахнали лошите последствия от криминалната сензация и бихме имали в лицето на криминалните рапортьори едни незаменими безплатни помощници на криминалната служба, стига да задоволим техния интерес към криминалните произшествия. Това ще стане като им даваме по възможност повече материял за случилите се произшествия, чиято публикация трябва да става по начин, който ние ще им покажем. Така използвайки пресата, която ще има вече съзнанието на една сериозна помощница на криминалната служба, тя ще престане да бъде проводник на криминалните сензации от рода на известното двойно убийство Митко и Първолетка... За съжаление Манолов не споменава никакви подробности за това двойно убийство, което явно е било водеща новина на всички вестници от онова време. На нас обаче ни е достатъчен само бърз поглед върху всички първи страници от средата на миналата седмица (когато само в София гръмнаха две бомби, а украински престъпник беше разстрелян пред очите на съпругата и детето му - бел.ред.), за да разберем, че нещата не са се променили кой знае колко.Наред с анализирането на взаимоотношенията полиция - преса през 1928 г. Н. Манолов за първи път се докосва и до още един проблем: защитата на свидетелите, която и преди 75 г. се е свеждала единствено до запазване на името му в тайна при оповестяване на престъплението. Нека не се забравя, че една от причините да се държи публиката настрани от полицейската служба е страхът от отмъщението. Той е по-силен от интереса за пари и в много случаи ще надделее. Ето защо, за да гарантираме гражданите, че тяхното име ще остане запазено в тайна, трябва изрично в публикацията, независимо по какъв начин ще бъде тя извършена, да се съобщава, че по желание на даващия сведенията неговото име ще бъде запазено в тайна. Веднъж дадено това обещание от полицията, тя трябва да не забравя за него, защото в противен случай вместо да привлечем публиката към съдействие на полицията, ще се получи тъкмо обратният резултат. Дали тези съвети, давани някога за впрягането на полиция и преса в общ хомот против престъпността, са били прилагани редовно в практиката, е трудно да се каже. Най-вероятно анализът на Н. Манолов е бил забутан в някое чекмедже, защото съответният началник е решил, че авторът се прави на... интересен. Какво е основанието за подобен извод? Откъдето и да го погледнем - днес картинката е съвършено същата. Сякаш времето е спряло. Престъпниците пак са по-добре организирани и разполагат с огромни възможности, докато полицията отново е бедна и обърната с лице към обществото и със заголен задник към политиците. А колкото до медиите - те продължават с едната ръка да повдигат юргана, а с другата да се кръстят пред иконата на обективната истина. През 1928 г. анализаторът Н. Манолов обаче едва ли е предполагал, че мечтата му за топла връзка между криминалната полиция и пресата ще придобие чак толкова гротескни форми. Защото съвременното законодателство, което регламентира дейността на пресцентъра на МВР, допринесе единствено за тоталното бюрократизиране на тази служба и пълното обезсмисляне на съществуването й. Това се дължи на няколко фактора. Първият е, че въпреки желанието на законодателя пресцентърът да дава информация, службата е с вързани ръце и запушена уста заради недомислието на самите законодатели. Защото се получава така, че подадената информация за едни престъпления пречи на следствието, за други - на прокуратурата, а за трети - на самото МВР. Пресцентърът например не може да подава информация за предварителни производства без разрешение на прокуратурата. Ако се спазва процедурата, до получаването на разрешение или отказ минава толкова дълго време, че обществото вече не помни за какво трябва да помага на полицията, а журналистите са сърдити, че от тях умишлено крият информация. А при образуването на предварителна проверка, която се извършва от органите на МВР по реда на чл.191 от НПК, пък е забранено огласяването на самото образуване на въпросната проверка. В крайна сметка се получава така, че в очите на голяма част от служителите на МВР пресцентърът изглежда като някакъв двуполов екзотичен организъм. И се налага хермафродитът пресцентър да кърши снага и да мята лъстиви погледи насам-натам в стремежа си да получи поне официални сведения за престъпления, разработвани от НСБОП, НСС и други не толкова секретни, но много строги МВР-служби, за да ги предостави на медиите. Поведение, което не се прощава от мнозинството ченгета, които предпочитат да демонстрират здрав професионален морал и информационна моногамност. Смисълът от съществуването на МВР-пресцентъра и неговата дейност се обезценява и от наличието на огромен брой анонимни източници от структурите на МВР, които подхранват с обилна информация близки до сърцето и портфейла си журналисти. Примери за това колкото ни душа иска - и на хартия, и в телевизионен вариант. Неблагородната надпревара между официалните източници на информация и анонимчиците стигна дотам, че сред почтените униформени взе да се говори за необходимостта от създаването на Пресцентър на анонимните източници в МВР. Необходимост, която страшно много прилича на воплите за облагане на нелегализираните (все още) проститутки с официален патентен данък.

Facebook logo
Бъдете с нас и във