Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ПОМИЛВАНЕТО: ХУМАННОСТ ЗА ПОЛИТИЧЕСКА УПОТРЕБА

Странна държава е България. Публично известните босове на престъпния свят се разхождат на свобода, а полицията и магистратите не дават и косъм да падне от главите им. Корупцията и злоупотребите с власт отдавна са се превърнали във втора природа на чиновника. Делата за поръчковите убийства, контрабандата и източването на ДДС се точат с десетилетия, но дисциплинарно наказаните следователи, прокурори и съдии се броят пръсти. А накрая, когато по някаква случайност или заради нечие недоглеждане някой престъпен големец или високопоставена бяла якичка все пак влезе в затвора, само за месец-два Той до такава степен се смирява и поправя, че на президента, т.е. по-точно на вицепрезидента на републиката, не му остава нищо друго, освен да... помилват светкавично преродения пациент на Темида. Поради това, че е примерен гражданин с благородни помисли. Или че е сгрешил, но това е само случаен инцидент на фона на целия му високоблагороден и изпълнен с добрини живот. Или просто защото знае много тайни, а затворът не е най-доброто място за опазването им.
На 27 април 2005 г. например вицепрезидентът Ангел Марин помилва лидера на Политическо движение Евророма Цветелин Кънчев, по-известен сред народните маси като Дон Цеци. През 2000 г. той бе осъден от тогавашния председател на Софийския окръжен съд Нели Куцкова на шест години затвор за изнудване и побой, а присъдата му влезе в сила през зимата на 2001-ва. След два неуспешни опита да излезе на свобода по втория начин (за тях Параграф 22 писа още през декември 2002 г.) през август 2003 г. Дон Цеци бе освободен предсрочно, защото имал примерно поведение зад решетките и бил излежал половината от наказанието си. А в навечерието на парламентарните избори миналата година вицепрезидентът Ангел Марин великодушно опрости изпитателния срок и остатъка от наказанието на Циганския барон.
На 25 февруари 2006 г. Върховният касационен съд (ВКС) сложи точка на едно от най-страстно размотаваните дела в България (само девет години) и потвърди осъдителните присъди на общинския съветник Зияд Ел Масри и на бившите митничари - Бойко Трепечов, Здравко Караджов и Живко Йорданов. Вместо обаче някой да се зарадва и да похвали магистратите, бургаските общински съветници на бърза ръка спретнаха сълзливо писмо до президента Георги Първанов и организираха всенародна подписка за помилването на Ел Масри, въпреки че той и тримата митничари през 1991-1994 г. ощетиха държавата с близо 200 млн. неденоминирани лв. от контрабанда и укрити данъци.

Правото на държавния глава да проявява снизхождение и да опрощава наказанието на някои граждани, нарушили закона случайно или поради нещастно стечение на обстоятелствата, е изключително важно. То е наследено от древното римско право, където властта на Цезар е била практически безгранична. В късното Средновековие правото на монарха да помилва постепенно е ограничено, но смисълът му е запазен: държавата периодично да демонстрира пред народа, че може да проявява снизхождение към осъдения.
Днес помилването съществува във всички конституции, което го превръща в неизменна привилегия на върховните властимащи навсякъде по света - от президента на САЩ до вожда на Зелената революция в Либия. А в някои страни - като Хърватска и Словакия - правото на помилване се разпростира не само върху влезлите в сила присъди, но и върху възможността да бъде осуетено или
прекратено дадено наказателно преследване
На фона на тези доста фриволни разпоредби съдържанието на чл.74 от Наказателния кодекс (НК) звучи изключително семпло: Президентът може чрез помилване да опрости изцяло или отчасти наложеното наказание, а смъртното наказание - да опрости или замени.
Естествено няма как да се отрече хуманният смисъл на правото на помилване. Не само защото то осигурява реален шанс за последно отчитане на редица странични фактори и обстоятелства, които са останали извън полезрението на участниците в наказателния процес, но и поради още една причина: помилването дава възможност на държавата да прояви специално отношение към определени лица. Целият проблем е, че това право е от онези институти, които не са нито риба, нито рак.
В чл.98, т.11 на конституцията е казано: Президентът на републиката упражнява право на помилване. И толкоз. Нито в Наказателния кодекс, нито в друг нормативен документ са изброени случаите и условията, при които това право може да бъде ограничено. Единственото изключение е присъдата доживотен затвор без право на замяна, пред която българският държавен глава е безпомощен. Нейното опрощаване би довело до нарушаване на конституционния принцип за самостоятелността на съдебната власт, защото българското законодателство е категорично: помилването е възможно само по отношение на сроковете на наказанията, но не и по отношение на техния характер. С други думи, помилването не ревизира нито вината на осъдения, нито характера на неговата наказателна отговорност. Докато опрощаването (изцяло или отчасти) на присъдата доживотен затвор без право на замяна на практика би представлявало отмяна на самата присъда.
На първо място, сложността на казуса идва от обстоятелството, че правото на помилване е единственият случай, при който несъдебен орган (какъвто е държавният глава) може да промени или да отмени изтърпяването на наказание, наложено от съда. В действащата нормативна уредба не съществува текст, според който президентът (или вицепрезидентът) задължително трябва да има познания в правосъдната област, за да помилва този или онзи. Освен това
той изобщо не е длъжен
да се съобразява с мнението на Комисията по помилванията или на Правния съвет към президентството. И накрая - президентът (или вицепрезидентът) не е органичен от никакви законови ограничения и може да помилва някого, заради... каквото се сети в момента: тежко семейно положение, трудно детство, симпатична външност, топла дружба от детинство или просто защото днес настроението му е ведро и слънчево.
Онова обаче, което превръща помилването в изключително хлъзгав правен инструмент, е обстоятелството, че указите на държавния глава не се мотивират и на практика току-що изброените предварителни аргументи могат да останат и неогласени. А това прави помилването по-скоро акт на морална преценка и проява на субективна хуманност, отколкото логично следствие от конкретни и законово закрепени предпоставки.
Повечето от случаите, при които се упражнява правото на помилване, не стават публичноизвестни. Сегашният държавен глава Георги Първанов, а и предишния президент Петър Стоянов са предоставили това право на вицепрезидента. Той се ориентира в материята с помощта на специална Комисия по помилванията, на която държавният глава е възложил практическото осъществяване на функциите си по чл.98, т.11 от конституцията. Тази комисия изготвя експертна оценка по всеки случай, като се ръководи и от становищата на Правния съвет към президента относно политиката по помилването. След това комисията съставя мотивирано предложение по всяка конкретна постъпила молба, с което вицепрезидентът може да се съгласи или да не се съгласи. Според утвърдените правила, работата на Комисията по помилванията
подлежи на обществен контрол
защото в заседанията й участват представители на неправителствени правозащитни организации. Те обаче нямат право на глас, така че каквото и да се случи по време на въпросните заседания, т. нар. граждански сектор не е в състояние да предотврати дори и най-абсурдното помилване.
Другото, което прави впечатление, е статистиката. От влизането си на Дондуков № 2 през януари 2002 г. досега тандемът Георги Първанов - Ангел Марин е получил общо 3673 молби за помилване, 159 от подателите им са изпитали върху себе си президентското великодушие, като една трета от тях - 52 души, са помилвани само през 2005 година.
Тази ниска успеваемост прави съвсем належащо провеждането на публична дискусия, посветена на една-единствена тема: систематизиране на критериите за помилване на осъдени и въвеждане на законови правила, които да задължат президента (или вицепрезидента) да прави публично достояние мотивите за всяко помилване.
В серия от интервюта през месец май миналата година например вицепрезидентът Ангел Марин надълго и нашироко обясни, че е помилвал не лидера на Евророма, а човека Цветелин Кънчев. И то не за друго, а защото по време на едногодишния си престой зад решетките той се е държал като примерен гражданин и е осъзнал изцяло вината си. Фактът обаче, че Дон Цеци бе помилван само 50 дни преди парламентарните избори, разгорещи доста страстите и събуди подозренията на десните политически сили, че БСП иска да зариби за каузата си част от ромските гласоподаватели. А въпросът - Дали държавният глава щеше да прояви толкова щедро благородството си, ако зад решетките бяха бившият столичен кмет Стефан Софиянски или някой от бившите министри на Иван Костов - Александър Божков или Венцислав Върбанов?, така си и остана в публичното пространство - висящ.
Другият въпрос, който също не е уреден по никакъв начин в действащата нормативна уредба, е предизвикан от разпоредбата на чл.102, ал.2 от конституцията, според която всички президентски укази
задължително се преподписват
от министър-председателя или от съответния министър. Единствените изключения от това правило са описани в чл.102, ал.3 от конституцията, който гласи: Не подлежат на преподписване указите, с които президентът:
1. назначава служебно правителство;
2. възлага проучвателен мандат за образуване на правителство;
3. разпуска Народното събрание;
4. връща закон, гласуван от Народното събрание, за повторно обсъждане;
5. определя организацията и реда на дейност на службите към Президентството и назначава персонала;
6. насрочва избори и референдум;
7. обнародва законите.
Както се вижда, указите за помилване на лишени от свобода не са между изброените. В същото време обаче Параграф 22 научи, че от януари 2002 г. досега нито едно от 159-те помилвания не е било скрепено с автографите на бившия премиер Симеон Сакскобургготски и на неговия наследник Сергей Станишев. Върху тях обаче липсват и подписите на жълтия правосъден министър Антон Станков и на неговия наследник Георги Петканов, което - от формална гледна точка - прави тези укази незаконосъобразни и нищожни. По същество обаче, поне засега, този факт не прави впечатление на никого. Явно заради благовидния предлог, че българският държавен глава има право на самостоятелна преценка при прилагането на това свое правомощие и няма нужда да бъде контролиран непрекъснато от изпълнителната власт. Което изобщо не променя факта, че спазването на конституцията е задължително дори за президента и за министър-председателя, а всеки един от споменатите 159 указа може да бъде съборен от съда като недействителен.
В крайна сметка помилването наистина е акт на хуманност и поощрение за онези осъдени, които зад решетките са преосмислили миналото си и са променили поведението си. Затова неговото значение за борбата срещу престъпността не бива нито да се подценява, нито да се компрометира. Независимо от това дали става дума за подмяна на сериозните мотиви за помилване с псевдоаргументи за политическа употреба.

Facebook logo
Бъдете с нас и във