Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ПРАВОСЪДНАТА СИСТЕМА НАКАЗВА НЕВИННИТЕ И ПАЗИ ВИНОВНИТЕ!

Човекът, срещу когото прокуратурата е повдигнала обвинение, най-често се чувства като герой от сапунен сериал, на който краят не се вижда. Аха филмът да свърши, след изтичането на срока за предварителното разследване, така както е записано в Наказателнопроцесуалния кодекс, и хоп срокът бива удължен. После отново и отново. Това, което в холивудския екшън заема 2 минути от действието, тук отнема 10 епизода.
В закона пише, че срокът може да се удължи само в определени случаи, но на практика го удължават в повечето случаи. Когато най-сетне предварителното разследване приключи, делото отива в Районния съд. И тъкмо да бъде решено, то бива върнато за допълнително разследване. Тоест действието се връща в първия епизод, в който героят навлиза в ситуацията.
Ако обвиняемият е извършил престъпление, той гледа спокойно на нещата, упълномощава си адвокат. Може да си го позволи, понеже е спечелил от престъпната дейност и смята за нормално да има разходи. Разходите са част от бизнеса!
За невинния обаче това изглежда недопустимо. Той не е спечелил нищо, тоест не следва да има никакви загуби, включително и парични за адвокат. Затова вместо да плати и да си отиде вкъщи, той виси по опашките пред деловодство и досажда на уморените прокурори с безкрайни изложения, повечето от които имат по-скоро художествена, отколкото правна стойност.
Ходи му се до тоалетна, но не може да отиде, за да не загуби реда си.
Надява се да спечели нечие съчувствие с човешката страна на нещата, но не постига нищо съществено. Най-много да събуди прокурорската неприязън, защото те имат прекалено много работа, а той им губи времето с огромен брой изписани страници, в които няма нито едно изречение, което биха могли да използват в своите резолюции, постановления и актове.
С една дума, невинният кара обвинителите да вършат работа, от която нямат никаква полза. Ако аз съм на мястото на прокурорите, бих постъпвал по същия начин! Защото такава е системата. И отделният човек - бил той прокурор или обвиняем - е твърде малък, за да я промени.
Наказателните дела в България са като роман на Франц Кафка. Минават години, през които не разбираш какво си извършил. Прокурори, следователи и най-вече дознатели не искат да се научат да излагат фактическата обстановка конкретно и разбираемо.
Да изложат обстановката означава да разкажат с думи прости какво, според тях, се е случило. А не да впечатляват началници и адвокати с блестяща (уж) юридическа терминология и да използват помпозни фрази, от които никой нищо не може да се разбере.
Например повдигнато е обвинение за хулиганство. Прокурорът трябва да опише в обвинителния акт нещо такова: на тази и тази дата, в толкова и толкова часа обвиняемият се е разхождал със свалени гащи по еди-коя си улица в еди-кой си град.
Вместо това прокурорът пише, че обвиняемият е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред. Разбрахте ли нещо? Аз - не! Това е така, понеже изразът действия, грубо нарушаващи обществения ред, всъщност е оценка на факти, които остават неизвестни.
На всичкото отгоре тази оценка - използвана толкова интензивно, че на моменти започва да прилича на магическо заклинание - е преписана буквално от Наказателния кодекс. Така законът описва що е хулиганство. Със същия успех прокурорът би могъл да цитира члена и алинеята и по този начин да опише какво се е случило! Законът обаче е общо правило, той не описва какво е извършил Иван или Драган.
Наказателният процес у нас е описан в Наказателно-процесуалния кодекс. Докато го четеш, всичко изглежда ясно и разумно. Когато обаче попаднеш в системата, се оказва, че има безброй причини, поради които нещата се случват иначе.
В кодекса например се говори за месеци, но процедурата се проточва с години и дори прокурорите не знаят кога производството ще свърши. Понякога може с относителна точност да се предскаже кога то ще приключи пред дадената инстанция, но дали после делото няма да бъде върнато за споменатото допълнително разследване, след което пък отново да дойде в същата инстанция?
Аз съм адвокат само от едно десетилетие и се очаква, че не мога да предскажа събитията. Говорил съм обаче с колеги, които имат 20-годишен стаж и те спокойно казват: В прокуратурата е хартията, там е и писалката. Ще пишат каквото си искат! Когато делото стигне до съда, ще изложим доводите и ще представим доказателствата. Те също не знаят кога ще свърши делото! И няма как да знаят: причините, поради които може да се отлага, са безчет. Пред съда поне има някакви правила. Поне до момента когато делото отново не се върне на прокуратурата. Е, може, разбира се, и да не се върне, но кой знае!
Има обаче един кръг от защитници, които не вдигат рамене. За тях е добре, докато делото е в прокуратурата. Там правилата не са формални, а това означава, че приятелствата имат значение. Виновният по-лесно може да се измъкне, докато делото не е стигнало съда.
За невинния обаче е обратното: той и неговите адвокати с нетърпение чакат най-после папката да бъде преместена на съседния етаж в районния съд. Същата сграда, само 10 метра разстояние, а пък такава голяма разлика! На едното място (в съда) има разбираеми мотиви, на другото - няма. На едното имаш достъп до делото в деловодството, на другото имаш достъп понякога.
Тия 10 метра са безкрайно трудни за изминаване. Дори някой да е постановил делото да бъде внесено в съда, обикновено е нужен месец, докато заветното разстояние бъде изминато. Което прави три дни на метър... Не 3 метра на ден, а 3 дни за един метър! После съдът прекратява делото и го връща в прокуратурата. Което са си още 10 метра. Но преди това е трябвало да го насрочи. А това са още шест месеца.
В тази обстановка нервите на невинния обвиняем са пред скъсване. Той има чувството, че е жертва на някакъв заговор. Всъщност заговор няма, просто системата е претрупана и неорганизирана.
Виновният обвиняем обаче е доволен от ставащото. Годините минават, давността за извършеното престъпление изтича. Когато мине определен брой години (различен за различните видове престъпления), производството се прекратява окончателно, без значение дали той е виновен или не.
Бавността работи за виновния и наказва невинния. Затова не е пресилено да се каже, че нашата правосъдна система е така организирана, че да наказва невинните и да пази виновните. Разбира се, това не пречи на прокурорите. Те са на заплата и не бързат за никъде.
Какво ли щяхме да правим без Страсбург! Под влияние на Европейския съд по човешките права някои от правомощията на тая хаотична и своеволна организация, каквато е родната ни прокуратура, бяха орязани. Беше време, когато прокуратурата решаваше кой да лежи в затвора, преди да бъде осъден. Казвам в затвора защото задържането под стража означава на практика, че те изпращат директно в Централния софийски затвор.
Сега задържането под стража може да се обжалва пред съда. Защо е добре да бъде орязана властта на прокуратурата? Тя е страна в делото. От нея се очаква да има поведението на запалянковец, тоест да бъде предубедена. Но това е запалянковец с власт. Я си представете, че запалянковците носят белезници и могат да ви пратят в затвора за неопределен период от време!
Наказателните дела в България са безкрайни. Това размива границата между виновни и невинни. Един ден, примерно след 10 години, делото ще свърши. Тогава най-сетне ще се разбере, че невинният е невинен.
Тогава ще се разбере, че и виновният също е невинен, но поради липса на доказателства. И в двата случая прокурорът е бил отегчен, докато е водил делото и безразличен, когато чува решението. И в двата случая не е направил, каквото е можело да се направи.
Има обаче случаи, когато прокурорът не е взел подкуп и въпреки това ентусиазирано води едно дело. Например когато трябва да се покажат мускули срещу някого, който дразни него или колегите му? Когато е засегнат корпоративният интерес на прокуратурата? Не е ли такава прясната история с наказателното производство срещу човека, който е записвал с диктофон собственото си дело?
В други случаи просто не върви да не се образува производство, понеже случаят е прекалено известен и вълнува обществеността. Не е ли такава историята с Вальо Топлото? Само питам, не казвам как е. Не бих си и помислил - току-виж утре и мен са направили обвиняем! А тогава няма да впечатля дори и лелките в деловодството с конституцията, според която у нас има свобода на словото.
Дали има или няма, ще се разбере след 10 години!

Facebook logo
Бъдете с нас и във