Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ПРЕВРЪЩАТ СЪДЕБНИТЕ ПАЛАТИ В БУНКЕРИ

Открай време е известно, че който е посегнал на медиите с идеята да им запуши устите, не е прокопсал. Точно това неписано правило, което изяде главите на поне двама премиери и цял куп политически лидери през последните седемнайсет демократични години, най-изненадващо бе презряно и от шефа на Главна дирекция Охрана към Министерството на правосъдието - главен комисар Станислав Стефанов. Неотдавна неговата служба изготви Правила за охрана, вътрешен ред и сигурност на Съдебната палата - София, които по безпрецедентен начин ще ограничат достъпа на медиите до храма на Темида и ще направят работата на съдебните институции там съвсем непрозрачна.
На пръв поглед този документ, с който Параграф 22 разполага, изглежда повече от безобидно, дебел е шест и половина страници и е подписан от главния директор на Главна дирекция Охрана - главен комисар Станислав Стефанов. В бумагата са изредени институциите, обитаващи Съдебната палата; длъжностните лица, които имат право да влизат в нея само с пропуски; процедурите, при които гражданите могат да посещават Съдебната палата; предметите, които никой няма право да внася вътре и т. н.
Специално за медиите обаче са отделени три точки от правилата, които гласят:
9. Журналистите се допускат в Съдебната палата - София, след извършване на щателна проверка на носените от тях технически средства.
10. Използването на снимащи и записващи устройства в сградата се допуска след разрешение на началника на областно звено Охрана - София-град.
11. Използването на снимащи и записващи устройства в съдебните зали се допуска след разрешение на председателя на съдебния състав, разглеждащ делото.
По какъв повод или по чие хрумване през есента на миналата година шефът на Главна дирекция Охрана главен комисар Станислав Стефанов сяда и сътворява споменатите правила, засега не е известно. Факт обаче е, че в края на септември той ги връчва на правосъдния министър Георги Петканов и започва да чака неговото одобрение или недоволство от написаното. Така да се каже чиновникът ще си получи парите, колкото и дълго да разсъждава министърът.
На 14 февруари, очевидно по устно разпореждане на министъра, главен комисар Станислав Стефанов кани на разговор гласовете на петте цивилни съдилища в столицата: Ася Грънчарова - началник кабинет на председателя на Върховния касационен съд (ВКС - Иван Григоров) и пресаташе на съда; Виктория Лулева - пресаташе на Софийския апелативен съд и на Софийския окръжен съд; Елена Трифонова - отговаряща за връзките с медиите на Софийския градски съд (СГС), и Мила Георгиева - пресаташе на Софийския районен съд (СРС), който не се намира в Съдебната палата, но е подвластен на същия охранителен режим.
Четирите току-що са се завърнали от дълго и делово посещение в САЩ, където в продължение на две седмици са изучавали американския опит в общуването между съда и медиите. А целта на срещата била те да споделят наученото с главен комисар Стефанов, който пък да ги запознае с написаните от него правила за охрана и вътрешен ред в софийската Съдебна палата.
Защо главен комисар Стефанов си позволява да пренебрегне гласовете на другите съдебни институции, подвизаващи се в Съдебната палата, като Върховна касационна прокуратура, Софийска градска прокуратура, Военноапелативния съд, които също имат пресаташета и говорители, засега не е известно.
По-важното обаче е, че въпросната среща е завършила с пълен триумф на... съдебната бюрокрация. Информацията сочи, че три от пресаташетата - Елена Трифонова, Виктория Лулева и Ася Грънчарова, горещо са прегърнали идеята за ограничаване на достъпа на журналистите до залите и кулоарите на Съдебната палата. Но това не е всичко: те доказват моралната си подкрепа за каузата чрез сочни разкази за... част от американската съдебна действителност. Тоест - те са наблегнали на практиката във Върховния съд на САЩ, чийто праг е изключено да бъде прекрачен от репортер или телевизионен оператор. Каквато е и практиката в някои щатски съдилища, в които по дадено дело в залата се монтира само една телевизионна камера, снимаща процеса от начало до край, след което компанията собственик на техниката е длъжна да предостави звук и картина на... всички свои конкуренти.
Кой знае защо обаче по време на срещата не е станало дума, че пресаташетата са били на гости само в два американски града: столицата на Щатите - Вашингтон, и столицата на щата Мериленд - Анаполис. И някак покрай ушите, очите и умовете им е прелетяла практиката в останалата част на САЩ. Според която във федералните съдилища репортерите имат право да присъстват в залите и да си водят бележки, но имат право да снимат и записват в коридорите колкото си искат.
Колкото до щатските съдилища, там положението е толкова различно, колкото различно е местното законодателство. Някъде престоят с камерите и фотоапаратите в залите е разрешен само през първите четири-пет минути. На друго място журналистите са въдворени на петнайсет-двайсет метра от парадния вход на Съдебната палата. А в трети щат във всяка съдебна палата на журналистите им отредена специална територия (обикновено зала), в която има монитори и те безпроблемно следят най-горещия процес по специален съдебен канал. И тежко им и горко на прокурорите и адвокатите, ако след приключването на заседанието не се отбият през тази зала и не споделят с медиите онова, което... трябва да споделят.
Освен това в Щатите е решен кардинално и другият деликатен за България проблем - довеждането и отвеждането на подсъдимите в съответната съдебна палата. Там това се прави през специални входове и коридори така, че директният сблъсък между тях и медиите е изключен. Докато у нас подобна възможност съществува само на определени етажи в софийската Съдебна палата, а масово прилаганата практика е примитивна. Или важните персони се затварят още от тъмни зори в някой кабинет до съответната зала и след заседанието ги прибират отново там, докато репортерите не се разотидат. Или пък журналистите директно се изпращат за зелен хайвер, т.е. да висят пред друга зала и на друг етаж, за да научат истината чак, когато заседанието е приключило и техните обекти вече пътуват за местния затвор или следствен арест.
Но да се върнем отново на фаталната среща на 14 февруари, по време на която окончателно бе скрепен планът за озаптяването на медиите. Според осведомени пресаташето на Софийския градски съд Елена Трифонова е споделила с главен комисар Станислав Стефанов, че ограничаването на репортерския достъп е разумно и навременно, защото... журналисти са вършили дори зулуми в Съдебната палата.
По една или друга причина източниците на Параграф 22 предпочетоха да не описват какво точно е имала предвид г-жа Трифонова, говорейки за въпросните зулуми, но е факт, че подобно твърдение просто не отговаря на истината. От време на време хаос - да, но трошене на пейки, банки и прозорци, викове и крясъци в залите и коридорите, т.е. все неща, включващи се в понятието зулум, никога не е имало. Или, ако е имало, това са били разправии между самите репортери, а не със съдебната охрана или пък със самите магистрати.
В крайна сметка обаче явно гласът на Софийския градски съд - Елена Трифонова, е била повече от убедителен. Още същия ден (14 февруари) шефът на Главна дирекция Охрана - главен комисар Станислав Стефанов, подписва Правилата за охрана, вътрешен ред и сигурност на съдебната палата. На 16 февруари правосъдният министър Георги Петканов издава Заповед № ЛС-04-145, с която ги утвърждава. А на 21 февруари, по време на редовното си заседание, Висшият съдебен съвет гласува решение, с което на практика благослови тяхното въвеждане.
За най-голяма изненада кадровиците на Темида подминаха с пълно равнодушие текста, който не след дълго ще разбунтува съдебните репортери и ще доведе до дело срещу Министерството на правосъдието във Върховния административен съд. Става дума за споменатата по-горе т. 10 от правилата, която гласи: Използването на снимащи и записващи устройства в сградата се допускат след разрешение на началника на областно звено Охрана - София град.
Трудно е да се опише, но точно тези 20 думи са на път да превърнат всички съдебни палати в България в крепости, недостъпни за телевизионни камери, журналисти и фоторепортери. По простата причина, че за да поиска и да получи една медия разрешение за внасяне на снимащо и записващо устройство в дадена съдебна палата, тя предварително трябва да знае какви дела ще се гледат там. И то поне четири-пет дни по-рано, за да може редакторите да си направят съответните планове и графици, а пък шефовете на охранителните звена да изчетат всички заявления и да преценят на кого ще разрешат да снима в съдебната палата и на кого - няма да разрешат.
Доколкото Параграф 22 има поглед върху работата на съдебната система, засега само Върховният административен съд и съдилищата във Варна и Пловдив могат да приложат правилата, без да образуват нерви на ресорните си журналисти. И то не за друго, а защото техните пресаташета още от 2001 г. всеки четвъртък или петък разпространяват графици на делата, които ще се гледат през следващата седмица: дата, зала, председател на съдебния състав, вид на делото, страни по делото и т. н. Докато за всички останали пресаташета, начело с онези в софийската Съдебна палата, всичко това е излишна хамалогия, от която никой няма нужда: нито председателят на съда, нито магистратите, нито самите пресаташета.
Така че оттук нататък изобщо не е тайна какво ще се случи по-нататък. Те (пресаташетата) ще продължат да си я карат постарому и ще съобщават навреме за едно или друго дело само на онези съдебни репортери, които най-редовно ухажват съответния председател на съда и подчинените му магистрати. Докато всички останали ще бъдат поставени в деликатната ситуация да обикалят около Съдебната палата като кучета край месарница, само и само да щракнат или извъртят някой кадър с участниците по делото, за което не са получили разрешение да внесат в палатата камерите или диктофоните си. Ей така, за назидание. И да се знае кой вече командва и парада, и информационния поток...

УКРОТЯВАНЕ НА ОПЪРНИЧАВИТЕ?
От едната страна на барикадата винаги са представителите на медиите (като цяло), от другата - са ченгетата от Съдебната полиция. Така че ако асоциираме картината, тя ще изглежда горе-долу така: журналята налитат върху подсъдимите за безценното им изречение, кадър или снимка, а униформените охранители, наредени в крехък кордон, храбро отблъскват репортерските орди с голи гърди. И... с физиономии, чието послание и слепец би разчел: Ех, да ми паднете някъде един по един и на тъмно...
Едновременно с това вътре в журналистическата гилдия кипят няколко локални схватки: телевизионните репортери воюват срещу представителите на радиостанциите и пресата; фоторепортерите газят де-що има пишещ или говорещ журналист. А те, на свой ред, биват пометени от телевизионните оператори, които воюват за безценния кадър така, сякаш Си Ен Ен, Би Би Си, Ен Би Си и още стотина-двеста световни телевизии веднага ще спрат програмите си, за да излъчат на живо безценните им кадри.
И накрая - локалната война, която обаче взема най-много жертви, е между операторите на националните ефирни телевизии, големите кабеларки и малките кабеларки. При тях, особено преди и след заседанията по т. нар. шумни дела (от типа на Държавата срещу Маргините или Държавата срещу Вальо Топлото), професионалната амбиция тутакси изсушава и последната капка здрав разум, след което... вакханалията става пълна: голям оператор бута малък оператор, който забива камерата си в тила на фоторепортер, а той изтървава фотоапарата си върху главата на някой пишещ.
Нямайки какво друго да направи, пишещият залита и блъска в гърба телевизионната звезда, която тъкмо що е пробила кордона на Съдебната палата, добрала се е до обекта и е насочила микрофона си право напред. От засилката след коварния удар в гърба обаче тв звездата също залита и, вместо пред лицето на обекта, микрофонът й се озовава право в устата му, която той току-що е отворил в отговор на първия въпрос...
За щастие, подобни тъжни картини не са чак такова често срещани явления из коридорите на българските съдебни палати. За нещастие обаче т. нар. отговорни фактори за пореден път правят груба грешка и започват да въдворяват ред чрез ликвидиране на последствията, а не чрез изкореняване на първопричините за появата на журналистическия хаос - нежеланието на част от председателите на съдилищата, обитаващи софийският храм на Темида, тяхната дейност да става публично достояние. Нежелание, което естествено води след себе си и изумителния формализъм, с който съответните пресаташета изпълняват служебните си задължения: ако някой ги потърси - съобщават това онова. Ако никой обаче не им позвъни, те са в състояние в продължение на месеци и години да получават заплати без изобщо някой в България да предполага за тяхното съществуване.

Facebook logo
Бъдете с нас и във