Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ПРОКУРАТУРАТА ТРУДНО ОБРАЗУВА ДЕЛА, НО ОЩЕ ПО-ТРУДНО ГИ ЗАВЪРШВА!

Представете си, че сте на заплата. Тоест, че получавате една и съща сума на месец, когато работите много и когато работите малко. А сега си представете, че можете да избирате дали да работите много, или да работите малко. Е, трябва да сте глупак, ако изберете да работите много, нали? Прокурорите в България не са глупаци. Адвокатите се радват, когато при тях дойде човек с проблем, защото са частници: повече работа за тях означава повече пари. На прокурора човекът с проблеми не носи пари. Носи му само работа. И кой решава дали тази работа да бъде свършена? Самият прокурор, разбира се! Ако той установи, че е извършено престъпление, трябва да образува дело и да го води. Или, ако сам не го води, ще трябва да го води някой негов колега. Който пак няма да получи допълнително пари за допълнителната работа. Ако обаче реши, че не е извършено престъпление, той и колегата му няма нищо да правят, но пак ще получат заплатите си. Затова прокурорът чете сигналите не за да установи дали е било извършено престъпление, а за да обоснове, че такова не е било извършено.
Мнозина сигурно ще се учудят, че след като законът определя кога е извършено престъпление, прокурорът решава дали да поеме даден случай, или да се направи на разсеян. Аз обаче не съм виждал дело, образувано от закона. Всичките са образувани от прокурори, следователи или дознатели.
До Софийската районна прокуратура е подаден сигнал за съставен официален документ с невярно съдържание. Съгласно чл.308 от Наказателния кодекс (НК) това е престъпление. Като потвърждение на тезата си авторът е приложил и документа менте, така че остава само да се провери верни ли са фактите в него.
В повечето случаи това се прави лесно като се сравнят данните с други документи. Нещата тук са безспорни, затова прокурорът не се занимава с истинността на документа, а бърза да се насочи към въпроса знаел ли е съставителят на документа, че данните не са верни или не е знаел.
Ако приеме, че авторът е бил наясно с истината, т.е. той умишлено е съставил документ с невярно съдържание, прокурорът трябва да образува дело. Ако пък приеме, че съставителят се е разсеял и в случая може да става дума за техническа или някаква друга грешка, работата става доста по-лека и приятна: прокурорът не образува никакво дело, а съставителят на документа отнася дисциплинарно наказание от работодателя и не влиза в затвора.
(Официални документи например са съдебните протоколи, писмата, с които се иска удължаване срока на предварителното производство, или пък призовките. Да се излагат неверни факти в тях е често срещано явление, но досега не съм чул някой да е образувал наказателно дело по този въпрос.)
Понякога изложеното в сигналите е толкова безспорно, че прокурорът няма как да си затвори очите пред извършените престъпления. Ето защо той веднага прибягва до следващата професионална хватка: въобще не се произнася по сигнала!
Ако по някаква случайност това негово непроизнасяне стане достояние на прекия му ръководител, на някого от Върховната касационна прокуратура или на самия главен прокурор, ще са минали месеци или години за прокурора няма да има наказание. Най-много да му се наложи да се произнесе по случая, което той поначало е трябвало да направи! Е, какво губи той тогава, ако просто забрави за това свое задължение?
(Понякога държавните обвинители не отговарят на сигнали, подадени от съдии, та какво остава, ако зад сведенията стоят най-обикновени граждани, възмутени от едно или друго безобразие?)
Ако си направи труда да се произнесе, прокурорът написва любимата си резолюция: няма данни за извършено престъпление. С това всичко приключва. Няма нужда да пише писма, да призовава свидетели, да чете документи, да назначава експертизи и да съчинява постановления. Едно дело по-малко. Някой ще възрази, че правилата не са толкова разтегливи. Като четем съдебната практика, изглежда, че са. Кой обаче пише тая съдебна практика? Пише я Върховният касационен съд, след като е могъл да ползва две съдебни решения на предходните две инстанции и три писмени защити на адвоката по делото.
Върховният касационен съд обаче не се занимава с отказите на прокурорите в България да образуват наказателни производства. С това, съгласно Наказателнопроцесуалния кодекс, се занимават други прокурори. Отказът за образуване на наказателно производство се обжалва пред горестоящ прокурор. Този прокурор е колега на първия, има страшно много работа и няма никакво време да се занимава с дреболии. И той, както и първият прокурор, се произнася, без да изслуша страните и без да тълкува изложеното от тях в своите мотиви.
(Всъщност, в подобни случаи споменатият горестоящ прокурор обикновено не пише никакви мотиви! Правилата може да не са разтегливи, но те нямат свойството да се налагат от самосебе си. Налагат ги хора. И тези хора са прокурори!)
Това, че виновните се измъкват с помощта на прокуратурата, е само едната страна на въпроса. Другата е, че невинните никога не могат да се измъкнат, защото щом едно наказателно дело е образувано от държавното обвинение, то няма интерес да го прекрати.
Минават години, по дадено дело се събират доказателства, а в края на предварителното разследване се оказва, че обвиняемият е невинен. В подобни случаи наказателното преследване незабавно трябва да бъде прекратено, защото Наказателнопроцесуалният кодекс е категоричен: органите на досъдебното производство събират доказателства както за виновността на обвиняемия, така и за неговата невинност.
Ако прокурорът обаче стори това, на практика той ще признае, че обвинението ненужно и е изхабило не само маса държавни пари, но е пропиляло и няколко години от живота на човек, който не е извършил нищо лошо. Ето защо масова практика е прокурорите да пишат обвинителни актове по такъв тип дела с идеята някой друг да им свърши мръсната работа. Тоест - невинният да бъде оправдан от съда.
Оттук нататък сюжетната линия, по която прокурорът бяга от професионалната си отговорност, се... раздвоява. В единия случай, ако съдът прекрати делото поради липса на доказателства, прокурорът просто преписва обвинителния акт и отново го внася в съда. А в другия случай протестира оправдателната присъда на втора или трета инстанция с плахата надежда, че номерът му може да мине и той да запише поредната червена точка в кадровото си досие.
(Забележете, тук въобще не става дума за корупция, а за хватки и вредни навици, чрез които куп магистрати оправдават заплатите си! Или поне така си мислят, защото единственият ефект от тяхната работа е задръстване на съдебната система с излишен баласт.)
Сега нека си представим, че при прокурора идва човек, който му носи не само допълнителна работа, но и доста сериозно количество пари. Спокойно читателю, с обвиняемия нищо страшно няма да се случи, тъй като той няма да бъде осъден. Е, може да полежи някоя и друга година в Софийския централен затвор, но с наложена мярка за неотклонение задържане под стража, а не с влязва в сила присъда лишаване от свобода.
Или поне така казва законът. Законът обаче и дума на обелва по въпроса с какво хепатитът, който обвиняемият ще хване като задържан под стража, се различава от същия този хепатит, който би хванал като лишен от свобода. Нормативната уредба мълчи и за разликата между униженията, преживени от задържаните под стража, и униженията, на които са подложени лишените от свобода. Защото... разлика няма: и в двата случая го бият едни и същи надзиратели или затворнически тартори и двата случая го изнасилват едни и същи стари кримки.
Един ден обаче делото приключва и тогава се разбира, че преди три, пет или десет години някакъв - отдавна забравен, прокурор е допуснал грешка. Не само с образуването на наказателното производство, но и с хвърлянето на човека зад решетките с постоянна мярка задържане под стража.
Никой обаче никога не разбира, че по онова време въпросният прокурор е получил пари на ръка, за да допусне тази грешка точно по този начин.
Ако пострадалият, който най-после е обявен за съвършено невинен, не заведе дело срещу България - това е краят на историята, от която печелят всички останали, но не и самата жертва на правосъдието.
Ако човекът обаче все пак успее да събере остатъците от волята си и заведе подобно дело, след още три, пет или десет години той може да получи обезщетение от... няколко хиляди лева, които по никакъв начин няма да възмездят изгубеното му здраве, младост и добро име.
На всичко отгоре тези жалки няколко хилядарки ще бъдат изплатени от държавния бюджет, а не от прокурора, който през годините най-редовно е получавал и заплата, и допълнително възнаграждение. За да води едно напълно безсмислено (от гледна точка на правосъдието) дело и да остави поне двама-трима бандити на свобода и с чисто съдебно минало.
Неотдавна един колега остана доста недоволен, когато ме чу да излагам нещата от живота по този начин. За моя най-голяма изненада реакцията му бе повече от... странна, защото ми каза: Ти си адвокат и не ти отива да говориш така, защото е едно и също адвокат да говори, че няма законност, и поп да каже, че няма Бог!
Правото обаче не е религия! То е създадено да решава практични проблеми по практичен начин, а законите, които не се прилагат, са просто прашни томове на лавицата с научно-фантастична литература.
За съжаление в България няма работещи механизми, чрез които невинните да бъдат изкарани от затворите, а виновните - вкарани зад решетките. Ако не вярвате на първото - четете практиката на Европейския съд по правата на човека!
Ако ли пък не вярвате на второто - следете новинарските емисии и светските хроники в печатните и електронните медии, които най-редовно ни осведомяват с какво се занимават силните на деня в България!

Facebook logo
Бъдете с нас и във