Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

РАЗПОЗНАВАНЕТО - КРЕХКАТА СЛАМКА НА ОБВИНЕНИЕТО

Преди около два месеца (на 28 април) влезе в сила новият Наказателнопроцесуален кодекс (НПК). Поне засега той е известен главно с три основни слабости - в частта му, третираща досъдебното производство.
С този закон 97% от престъпленията бяха прехвърлени за разследване в МВР, въпреки че апаратът на полицейското дознание все още не бе изграден и че новоназначените дознатели нямат никакъв професионален опит. Освен това с новия НПК на държавното обвинение му бяха вменени и разследващи функции, т.е. прокурорите вече сами ще трябва да довършват делата, а не да ги връщат на дознателите за доразследване по пет, шест и повече пъти. И накрая, според стария НПК оперативните работници бяха длъжни да отцепят района на местопрестъплението, да запишат имената и адресите на всички очевидци, желаещи да свидетелстват, след което да седнат и да чакат пристигането на следователите. Без да събират доказателства и улики, без да провеждат разпити и т. н. В новия НПК оперативните работници отново нямат право да извършват каквито и да било процесуални действия: сега те трябва да седят и да чакат пристигането на... полицейските дознатели.

След безславния край на няколко дела, започнали преди година, две или може би три и довършени по реда на новия НПК, в разпоредбите за досъдебното производство зейнаха нови пробойни. Става дума за т. нар. съкратено съдебно следствие, при което подсъдимите приемат доказателствата на обвинението, без да ги коментират, и срещу него получават присъди, по-леки от минималните наказания, полагащи им се по закон. (Справка - делото Лунна светлина, по което четиримата подсъдими се отърваха с по три-четири години затвор за 280 килограма кокаин, вместо да лежат по едно десетилетие и половина. Или пък делото срещу иранеца Али Дени и Атанас Галчев, които на 18 декември 2005 г. отвлякоха и изтезаваха англичанина от кипърски произход Кристоу Фанос - с цел откуп, и които се отърваха, съответно - с четири години и девет месеца и четири и половина години затвор.)
Другият вариант за измъкване от дългата ръка на закона, който, откакто влезе в сила новият НПК, започна все по-масово да се прилага е т. нар. извънсъдебно споразумение. При него процедурата е още по-кратка: подсъдимите признават вината си, прокуратурата ги ощастливява с условни присъди, а съдът просто подпечатва сделката.
(Справка - 72-годишната Светла Костадинова и 48-годишният Дачо Велков от Стара Загора получиха условни присъди за източване на ДДС в размер на 83 000 лв., въпреки че Костадинова е разследвана за източване на 15 млн. незаконен ДДС, а Велков е осъден два пъти за подобни престъпления - наложени му са административна глоба и пробация.)
Много са начините, по които полицията, следствието, прокуратурата и съдът могат да обяснят прилагането на съкратеното съдебно следствие или извънсъдебното споразумение - икономии на държавни пари, спестяване на излишни нерви, разтоварване на системата от кокошкарски дела и т. н. Изследването на практиката обаче показва, че почти винаги зад приключването на даден случай по един от двата начина се крие... несвършена работа.
Част от тази несвършена работа е свързана с процесуалното действие разпознаване на лица и предмети, а нейното успешно провеждане предопределя до голяма степен крайният изход на всяко наказателно преследване.
Ако човек сравни разпоредбите на членовете от 169 до 171 в новия Наказателнопроцесуален кодекс (НПК) и на членовете 143 до 145 от действалия до 28 април НПК, ще установи, че по същество между тях няма никаква разлика, защото и в двата случая става дума за следното: Разпознаването се извършва, когато за изясняване на обстоятелствата по делото е необходимо да се потвърди идентичността на лица и предмети. Преди да се извърши разпознаването, обвиняемият и свидетелите се разпитват дали познават лицето или предмета, които предстои да разпознаят; за особеностите, по които могат да ги разпознаят; за обстоятелствата, при които са наблюдавали лицата или предметите, както и за състоянието, в което са се намирали при възприемането на лицето, или предмета, подлежащи на разпознаване и т. н.
Дотук като че няма нищо смущаващо, защото по цял свят свидетелите и жертвите разглеждат фотоалбуми със снимки на регистрирани престъпници. Или пък притеснено се взират иззад огледални стъкла, докато пред очите им се подреждат - на групи от по пет-шест души - не само току-що заловените евентуални извършители, но и обичайните заподозрени.
Проблемът е, че в нормалния свят без успешното прилагане на тези процедури делото почти никога не влиза в съда. Тоест ако свидетелят и жертвата не са разпознали категорично извършителя на престъплението, в 90% от случаите делото не стига до съдебната зала. Или пък, ако влезе, но показанията на предварителното разпознаване не бъдат потвърдени пред съдебното жури - просто присъда няма.
Докато в България почти задължително се случва точно обратното. Независимо от това дали разпознаването се е провалило или пък свидетелите и жертвите са оттеглили предварителните си показания, работата си върви ли върви.
Според официалното оправдание, у нас рядко някой се осмелява да посочи извършителя на дадено престъпление, тъй като нямало развито гражданско общество, хората били пасивни и не искали да съдействат на държавата в борбата срещу престъпността. Не било по-различно и положението с битката срещу корупцията, защото хората предпочитали да дават рушвети, а не да разобличават продажните държавни чиновници.
Истината обаче е малко по-различна. Повечето от хората мълчат от страх, защото държавата не може да гарантира нито собствения им живот, нито здравето на техните близки. Особено когато става дума за наказателно производство срещу организираната престъпност и корупцията по високите етажи на изпълнителната и местната власт.
Последният пример в това отношение започна да се разиграва в края на октомври 2005 г. (когато братята Красимир и Николай Маринови (Големия и Малкия Маргин) бяха арестувани за организирането на три поръчкови убийства) и почти приключи на 9 юни тази година (когато Софийският градски съд даде ход на делото срещу тях).
Казано накратко - обвинителната теза срещу двамата Маргини и петимата им съучастници е изградена върху показанията на Велин Добрев, който уж се води за защитен свидетел. Още на 1-2 ноември обаче широко бяха огласени както неговата самоличност, така и фактът, че има приятелка в Холандия, при която най-вероятно ще бъде скрит. А на 9 юни стана известно, че ден по-рано майката и сестрата на Добрев са били заплашвани с убийство, ако техният човек не внимава в картинката.
Странното в случая е, че пред съда единият от прокурорите по делото - Николай Кокинов, доказа заплахите срещу близките на Добрев чрез жалба на потърпевшите и чрез взетите мерки за тяхната безопасност, а не чрез записи на телефонните заплахи или разпечатки от телефонните номера, от които са прозвучали тези заплахи. С други думи - от края на октомври 2005 г. до началото на юни 2006 г. близките на основния свидетел са били оставени на произвола на съдбата и всеки е могъл да вземе страха на Велин Добрев чрез посегателство срещу майка му и сестра му.
Абсолютно същата схема се прилага и по отношение на всички останали българи, решили да помогнат на МВР-следствието и прокуратурата (независимо от подбудите си). И точно поради тази причина хората, станали жертва на престъпления или пък озовали се случайно на местопроизшествието, предпочитат веднага да забравят какво са преживели. А не анонимни гласове или странни пощенски пратки непрекъснато да ги връщат към кошмарните събития.
За най-голямо съжаление новият Наказателнопроцесуален кодекс и прословутият Закон за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно производство, влязъл в сила на 23 май 2005 г., изобщо не правят делника на храбрите свидетели по-спокоен.
В стария НПК например никъде не е казано изрично, че разследващият орган няма право да допуска пряк контакт между заподозрения и свидетеля, който трябва да го разпознае. Докато в новия НПК... ситуацията е още по-абсурдна, защото в неговия чл.1711, ал.3 е записано следното: По преценка на органа, извършващ разпознаването, то може да се проведе така, че разпознаващото лице да не се срещне непосредствено с разпознаваното лице.
И какво се получава в крайна сметка? От години е известно, че информацията се лее като из ведро от полицията, прокуратурата и следствието към организираната престъпност. От май миналата година законодателят въведе толкова сложна и бюрократична процедура за включване в Програмата за защита на свидетелите, че само най-големите наивници биха се доверили на държавната закрила и биха свидетелствали. А от края на април 2006 г. разследващите сами ще преценяват кога да срещнат лице в лице свидетели и заподозрени. При това - без въпросните разследващи органи да имат каквито и да било ангажименти за сигурността на очевидците.
Другата голяма причина, поради която органите на досъдебното производство в България използват разпознаването по-скоро за отбиване на номера, е в прословутия човешки ресурс. По принцип процедурата би трябвало да се прилага от специално обучавани професионалисти. Които, само по един жест, по една мимика или бърза сянка в погледа биха могли да установят дали свидетелят е познал престъпника или оръжието на престъплението.
Масова практика обаче е разпознаването да се прави от дознателите и следователите, които невинаги са в час за какво точно става дума и каква е тяхната роля в това процесуално действие. И затова те я карат по най-бързата процедура, нещо от рода:
Въпрос: Познаваш ли го?
Отговор: Не го познавам.
Въпрос: Я пак си помисли?
Отговор: Няма какво да си мисля...
На всичко отгоре, за да улеснят още повече работата си, т. нар. компетентни лица непрекъснато насочват свидетелите в предварително избраната от тях посока. Като сложат във фотоалбума две или три снимки на човека, който трябва да бъде разпознат, като авансово разпространят в медиите физиономията и извадки от криминалното му досие или пък като направо тикнат под носа на свидетеля съответната снимка и му заявят: Ей го, няма какво повече да гледаш.
Всъщност защо отделяме толкова много място за разпознаването? Много просто - по принцип в България никой не може или не би трябвало да влезе в затвора само по свидетелски показания. В същото време обаче идентифицирането на заподозрения като извършител на престъплението или на захвърления от него пистолет (примерно) е изключително важно и задължително накланя везната в полза на обвинението.
И тук стигаме до основната причина, поради която стотици и хиляди дела се отлагат по най-различни поводи - прекалена ангажираност на разследващите и адвокатите, фалшивите болнични листове, неявяването на ключовите свидетели и т. н. А именно - до неприятното свойство на спомените да... избледняват с течение на времето или заради внезапна амнезия.
Мнозина специалисти по наказателно право твърдят, че единственото лекарство в случая е ускоряването на предварителните производства и съдебните процеси, т..е. рязкото скъсяване на дистанцията между извършването на престъплението и осъждането на извършителя. Колкото и полезно да изглежда това лекарство, неговата честа употреба, при това - в големи дози, може да доведе до появата на куп вредни странични ефекти - претупване на процесуално-следствените действия, подценяване на важни доказателства и тържество на обвинителния уклон, според който всеки е виновен до доказване на противното.
Според по-рационално мислещи практици, разпознаването на лица и предмети - като част от системата за събиране на доказателства, може да бъде прилаган безупречно (доколкото това е възможно, разбира се) само ако и останалите елементи в тази система действат безупречно.
Но за да се случи това, трябва да са налице няколко изключително важни обстоятелства. Ясно и категорично законодателство, в което различните нормативни актове се допълват, а не се отричат. Осигуряване на материално и техническо обезпечаване на разследващите органи, чрез което да бъде сведена до минимум възможността за умишлено манипулиране на процедурите - специални фотоалбуми, специални помещения за разпознаване, специализирани база данни за компютърно съставяне на фотороботи и т. н. И накрая - въвеждане на специализирано обучение в Академията на МВР и в Националния институт на правосъдието, по време на което бъдещите дознатели, следователи и прокурори да култивират умения и навици за прилагането на подобен тип способи за събиране на доказателства.
С други думи - все неща, които законодателната и изпълнителната власт трябваше да осигурят още преди няколко години. И заради които са похарчени поне няколко милиона евро, пристигнали в България по линия на Европейския съюз. Уж...

Facebook logo
Бъдете с нас и във