Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

РЕМОНТЪТ НА НПК МИНА ПО РЕЦЕПТАТА ДВАМА СЕ КАРАТ, ТРЕТИЯТ ПЕЧЕЛИ

Ако човек има по-остър слух и за секунда се абстрахира от цялата глъч и пушилка около битката за Националната следствена служба (НСлС), тутакси ще долови доволно хихикане и приглушени ръкопляскания. Те идват откъм банките на хората с червени тоги, които в съдебните зали са призвани да защитават интереса на държавата и жертвите на престъпни посегателства. Ако по случайност човек е съоръжен и с добро зрение, той едва ли ще пропусне да забележи и костюмираните субекти, които всяка сутрин достолепно намятат въпросните червени тоги и, досущ като римски патриции, още по-достолепно отсичат: виновен. Е, не всички гладиатори, сражаващи се от десетилетие на арената, наречена досъдебна фаза на наказателното производството, имат физиката и доблестта на Спартак. Всички те обаче са обречени, досущ като древния тракийски вожд, да забавляват силните на деня с цената на нервите и кръвта си. Тук едва ли е необходимо да бъдат припомняни всички епични сражения, заформени между главния секретар на МВР ген. Бойко Борисов и лошите съдии, които непрекъснато пускат бандитите, които МВР лови. Безсмислено е и припомнянето на шамарите, стоварили се еднократно и изневиделица на столичния градоначалник Стефан Софиянски, на бившия премиер Иван Костов и цяла кохорта държавни преторианци, бръкнали - кой с по един пръст, кой до лакти - в кацата с меда, докато са били сред фаворитите на вожда. Едно обаче е ясно: каквото и да става на арената, каквото и да се случва в кулоарите, хората на главния прокурор Никола Филчев са обречени да се забавляват. Защото тях съдебна реформа не ги лови. Съгласно духа и буквата на българските закони, регламентиращи устройството и функциите на третата власт, голямата отговорност за ниската ефективност на борбата срещу престъпността не е на следствието, полицейското дознание и съда. Вярно е, че те също имат вина за стотиците бандити, разхождащи се на свобода с по няколко висящи дела за тежки престъпления, но тя е несравнимо по-малка от виновното поведение на държавното обвинение. Мнозина сигурно не знаят, но в чл.137, т. 1 от конституцията е записано недвусмислено, че прокуратурата следи за спазването на законността, като привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпление, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер. А как се привлича към отговорност, ако не са събрани достатъчно на брой годни доказателства? Според наложеното в обществото мнение, доказателствата за осъждането на даден бандит се събират от МВР, следствието ги оформя в процесуалногоден вид, а прокуратурата внася обвинителния акт в съда и защитава истинността на тези доказателства. И, когато държавното обвинение не се справи в съдебната зала, т. е. бандитът бъде признат за невинен поради липса на доказателства, топката се връща по обратния ред - виновно е следствието, а след това и МВР. На практика обаче картината е много по-различна, защото спрямо Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) прокурорът е онзи, който има най-големи правомощия в предварителната фаза на наказателното преследване (следственото дело) и именно той трябва да носи най-голямата отговорност за провала.Изключително важен в това отношение е текстът на чл. 43, ал. 2, т. 1 от НПК, който гласи, че прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер, като в изпълнение на тази си задача ръководи досъдебното производство, взема мерки за отстраняване на допуснатите закононарушения и извършва следствени действия в случаите, предвидени в този кодекс. Освен това указанията на прокурора, наблюдаващ дадено дело, са абсолютно задължителни за изпълнение както от следствието, така и от органите на МВР. Показателна в това отношение е разпоредбата на чл.176 от НПК, която гласи: При упражняване на ръководство и надзор за законност върху дейността на следователите прокурорът може да проучва и проверява всички материали по следственото дело и да им дава указания по разследването, да участва при извършване на действията по разследването, да отстранява следователя, ако е допуснал нарушение на закона или не може да осигури правилното провеждане на разследването, да иззема делото от един следовател и да го предава на друг.Когато прокурорът не е в състояние да се справи с упоритите и невдяващи следователи, той има право да възложи на съответните служби и звена на МВР да извършат отделни процесуалноследствени действия. Нещо повече - държавният обвинител има правото да отменя (защото не е съгласен или по жалба на заинтересованите лица) всяко едно постановление на следователя и, съгласно чл. 177 от НПК, да извърши сам дадено следствено или процесуално действие. Примерно - да обискира къщата на бандита, да поиска от съда да свали тайната от банковите му сметки или данъчните декларации, да назначи експертиза или да устрои на престъпника очна ставка с неудобен свидетел. Типичен за взаимоотношенията МВР - следствие - държавно обвинение е чл.178 от Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК), който изрично постановява, че указанията на прокурора до следователя, дадени в писмена форма, са задължителни. С други думи - каквото каже прокурорът - то винаги става. А, когато следователят не е съгласен със спуснатите му указания, той има право да възразява единствено пред по-висшестоящата прокурорска инстанция. В тридневен срок следователят получава нейното становище, което е задължително за изпълнение и не подлежи на никакво по-нататъшно възражение. Не по-различна е и схемата, по която заподозрените за дадено престъпление комуникират с органите на досъдебното производство. Причината е в разпоредбата на чл.181 от НПК, който изрично постановява, че постановленията на следователя се обжалват пред прокурора, а постановленията на прокурора - пред по-горния прокурор.При това състояние на нещата въпросът кой би трябвало да понесе отговорността за недоказаните обвинения, които масово не издържат в съдебните зали, изглежда съвсем риторичен. Дори, ако приемем, че първоинстанционните съдилища невинаги отмерват прецизно вината или не са били обективни в решенията си, нещата би могло да се коригират на следващите две инстанции - въззивната и касационната. По простата причина, че е почти невъзможно (от практическа гледна точка) всички съдии, произнесли се през годините по едно дело, да са корумпирани или правно неграмотни. Още по-нелогично е именно съдът да бъде посочван като основна причина за бандитите на свобода. Според дебелите книги, съдът е арбитър, а не страна по делото, каквито са прокурорът и подсъдимият, представляван от своя адвокат. Абсурдността на тезата съдът не праща в затвора престъпниците би могла да бъде описана само чрез популярния пример за главния рефер на футболен мач между вечните съперници Левски и ЦСКА: човекът в черно дава начален сигнал на двубоя, след което грабва топката, измешва синята или червената защита (в зависимост от това кой му е платил повече) и още в първата минута... забива красив гол в горния десен ъгъл на противниковата врата. Другият много деликатен момент с господарските правомощия на прокуратурата в досъдебната фаза е свързан със странната симбиоза между абсолютната недосегаемост на държавното обвинение и тоталитарната му структура. Колкото и странно да звучи, тази симбиоза не е вписана в конституцията, нито пък в някоя международна конвенция, ратифицирана от България. В чл.126, ал.2 от основния закон се казва, че главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори, което е общоприет нормативен акт във всички нормални и демократични държави. Българският парадокс обаче, наследен от епохата на сталинизма, продължава да бъде заложен в чл.112 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), който постановява, че прокуратурата е единна и централизирана, всеки прокурор е подчинен на съответния по-горестоящ по длъжност, а всички - на главния прокурор. Много са текстовете в ЗСВ, утвърждаващи... неограничената отговорност на главния прокурор в досъдебното производство: той пише инструкции и дава указания (чл.111, ал. 2), осъществява методическо ръководство върху дейността на всички прокурори (чл.114, ал. 1), организира и разпределя работата на своите заместници (чл.114, ал. 2) и може да им възлага свои правомощия (чл.114, ал. 3) и т. н. Но една от най-важните разпоредби, посочваща кой трябва да носи главната отговорност за състоянието на държавното обвинение и качеството на неговата работа, е чл.115, ал.1 от Закона за съдебната власт: Главният прокурор лично или чрез определени от него прокурори извършва ревизии и контролира работата на всички прокурори. А последните щрихи, с които завършва нормативният портрет на абсолютния господар в досъдебното производство, е узаконената невъзможност на Народното събрание, на правителството и на Висшия съдебен съвет да проверяват дейността на главния прокурор и на двете му ръце - Върховна касационна прокуратура и Върховна административна прокуратура, чиито председатели са и негови заместници.

Facebook logo
Бъдете с нас и във