Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

РЕНЕСАНСЪТ НА МУТРИТЕ

На пръв поглед периодичното връщане към бруталните и кървави дни и нощи на периода 1991-1995 г. е оправдано, защото максимата Народ без минало е народ без бъдеще (или нещо подобно) все още продължава да е в сила. На второ четене обаче начинът, по който булевардни и сериозни вестници, уважаващи себе си издателства и национални електронни медии тръгнаха да реабилитират четирикрилните гардероби с анцузите, ланците и бухалките, е повече от притеснителен.
А още по-притеснително е, че в ренесанса на мутрите активно се включиха и... големите виновници за прохождането, възмъжаването и интелектуалното култивиране на българската организирана престъпност. Като се започне от покровителите им в т. нар. политически и културен елит, мине се през две-три дузини бивши и настоящи ченгета и магистрати и се стигне до техните адвокати и определен кръг от специално подбрани медии.
Трудно е да се каже кой и по какъв повод пръв започна да вади от нафталина спомените за борческите бригади и техните екзекутирани лейтенанти и босове. Факт обаче е, че от три-четири месеца насам за миналото на настоящите бизнесмени с екзотични прякори се пише и говори толкова много, колкото през 60-те и 70-те години на миналия век се е писало и говорило за партизанското движение. Като количество, разбира се, защото за сравнение между качеството на т. нар. антифашистка литература и писанията за мутрите и дума не може да става. Едните произведения бяха призвани да промиват мозъците чрез откровена идеология, докато другите произведения днес правят същото, но чрез популяризиране на... откровената простащина.
Мнозина сигурно си спомнят, че преди много години из публичното пространство обикаляше следният виц:
Седи си елитен спортист, студент във Висшия институт по физкултура (днешната национална спортна академия), пред Кристал и с оклюмал вид пие кафе. На масата сяда негов познат и го пита:
- А бе, да не са ти потънали гемиите, че си се омърлушил такъв?
- Зарежи, влязохме в най-тежката сесия - отвръща елитният спортист.
- И колко изпита имаш? - пита другия.
- Единайсет, мамка му! - отвръща с още по-унил глас спортната гордост на България.
- Стига бе, и по какво?
- Десетобой и история на БКП...
Далеч сме от мисълта, че току-що цитираната смешка може да послужи като общовалиден пример за интелектуалния багаж на бившите спортисти, които, преди да се преродят в честни частници, бяха най-обикновени крадци, убийци, рекетьори, сутеньори и наркотрафиканти. Но, да ни обясняват днес колко интелигентен и великодушен бил Иво Карамански, какъв бизнес нюх и колко голям размах на действие имал Васил Илиев, колко широко скроен бил Георги Илиев или пък какъв симпатичен и леко алкохолизиран смотаняк бил Бай Миле, си е чиста наглост.
Мнозина сигурно си спомнят, че през първата половина на 90-те години на миналия век тезата, с която мутрите сами тръгнаха да оправдават безчинствата си, гласеше следното: Ние отдадохме здравето и младостта си, за да прославим България. След 10 ноември 1989 г. обаче държавата ни изхвърли на улицата и ни докара до просешка тояга, а единственото, с което разполагаме, са мускулите, непоколебимата воля и стремежът винаги да побеждаваме.
През втората половина на 90-те години, когато българският бизнес вече беше смачкан и дресиран (с бухалки и с куршуми, с рязане на уши и трошене на ръце, с отвличане на дъщери и с взривяване на автомобили и апартаменти), мутрите смениха тактиката и стилистиката: Дойде време гущерът да си скъса опашката..., Всеки е правил грешки на младини..., Такива бяха времената..., И Рокфелер никой не го е питал как е направил първия си милион....
Днес картинката вече е абсурдна. За зверствата и бруталния цинизъм, с който мутрите се разпореждаха с държавата - в буквалния смисъл на думата, вече никой не говори. Някак спонтанно обществено важна стана само скръбта по екзекутираните босове, докато за проваления живот на стотиците и хилядите им жертви (само през 1993-а и през 1994 г. например са регистрирани около 780 000 престъпления общо) никой и зъб дори не обелва.
Нещо повече. Десетки бивши ченгета и магистрати, които в ония години получаваха заплати, за да преследват мутрите, днес са техни адвокати или юридически консултанти. И, като такива, не само поеха защитата на интересите им (съгласно конституцията, Наказателнопроцесуалния кодекс и Гражданскопроцесуалния кодекс), ами полека лека взеха да подменят и истината за престъпното минало на клиентите си чрез медиите и т. нар. художествена литература. Със съгласието, разбира се, на стотици други бивши и настоящи ченгета и магистрати, които от няколко години упорито мълчат за събитията, разиграли се през последното десетилетие на ХХ век и през първата петилетка на новото хилядолетие.
Трудно е да бъде преценено кое събитие изигра по-голяма роля в последния (засега) напън за тоталното оневиняване на мутрите. Дали пълната с грешки публикация за столичния градоначалник Бойко Борисов, сътворена от американския журналист Джеф Стайн? Или пък правосъдният абсурд, който се разиграва с призоваването на сикаджията Младен Михалев-Маджо като свидетел по делата за убийството на неговия бивш ортак Милчо Бонев-Бай Миле и срещу бившите му приятели Красимир и Николай Маринови (Големия и Малкия Маргин)?
Всъщност първенството в случая няма никакво значение, защото тези две истории са като скачени съдове и не бива да се разглеждат изолирано една от друга.
На 2 март щатското издание Конгрешънъл куотърли публикува сравнително обширна дописка за мястото и ролята на Бойко Борисов като охранителен бос, главен секретар на МВР и като решаващ фактор в българския и международния политически живот. Въпреки че във въпросната дописка бе споменато само името на столичния градоначалник, през следващите десетина-петнайсет дни се случи истинско чудо.
Първи подскочиха като ужилени двама от бившите колеги на Бойко Борисов - екскомандосите Алексей Петров и Румен Николов-Пашата. Досущ като в приказката Гузен, негонен бяга, двамата категорично се разграничиха от охранителното минало на Борисов и категорично заявиха, че никога не са имали сериозни бизнес контакти както със сегашния кмет на София, така и с неговите партньори. А това, ако може да се вярва на информационната система Дакси, въобще не е вярно.
(През годините, докато Борисов беше главен секретар на МВР, Параграф 22 неведнъж е писал за неговите взаимоотношения с този или онзи обитател на подземния свят и за фирменото преливане на бившата СИК в Съюза на бившите барети и обратно, така че днес няма да преразказваме себе си.)
Докато всички очакваха, че в публичния диспут ще се намеси и бившият главен прокурор Иван Татарчев (той си знае защо), най-неочаквано се случи нещо друго. В обширно интервю, глътнало две страници в два последователни броя на един централен всекидневник, лицето Стефан Въжарски проплака, че му е тежко в затвора и че 20-годишната му присъда за екзекуцията на Иво Карамански и неговия бодигард Драгомир Драгнев (на 20 декември 1998 г.) е прекалено голяма. Едва ли не - Въжарски направил добро на България, пък държавата незаслужено го хвърлила да изгние зад решетките.
Тази откровена изповед така разбуни духовете, че... стана тя, каквато стана. Най-напред от ефира на една частна телевизия т. нар. частен детектив Марин Маринов обяви Иво Карамански за изключително достоен мъж, за престъпник интелектуалец и за едромащабен предприемач, до когото всички искали да се докоснат или пък да правят съвместен бизнес. Като се започне от Стефан Софиянски и Ахмед Доган, мине се през Слави Трифонов и Стефан Данаилов, та се стигне до Любен Дилов-син, Клара Маринова и д-р Константин Тренчев.
Защо никой не спомена, че през 1993 г., когато Иво Карамански докара сръбската фолк легенда Лепа Брена да му пее на ушенце, на купона в казино Севастопол присъстваше и един топ полицай (за щастие вече бивш) е повече от ясно. По онова време Карамански беше лицето на един кръг от бивши милиционери и действащи полицаи и само от рекет им докарваше на ден по около 5 млн. тогавашни лева. А за такива неща днес въобще не е подходящо да се говори...
Така че, след излизането му от затвора през пролетта на 1995 г., Карамански го удари на интелектуален и културен живот, защото... просто не ставаше за нищо друго. Подземният свят, рекетът над легалния бизнес и контрабандните канали вече бяха разпределени между ВИС, СИК и фирмената структура около Съюза на бившите барети и затова т. нар. Кръстник се видя принуден да заеме достойно място сред културтрегерите на родината.
По малко по-различен път, но все в правилната посока - пълно оневиняване, върви и Младен Михалев-Маджо. Във вторник (20 март) състав на Софийския градски съд, начело с Петя Крънчева, най-сетне събра достатъчно кураж и разпореди на МВР да издири къде точно се намира един от тримата съоснователи на СИК, останали живи, здрави и на свобода (другите двама са Румен Николов-Пашата и Венцислав Стефанов).
Баталията - Съдът призовава Маджо на разпит, Маджо отказва, а МВР се прави на разсеяно, продължава най-малко от пет-шест месеца. И то не само по делото за убийството на Бай Миле, но и по делото срещу Маргините. Върхът на безочието обаче бе искането на Михалев да бъде разпитан чрез видеоконферентна връзка, въпреки че никой официално не знае на кой континент се намира той и по какви причини не желае да стъпи в България.
Полицията не е изпълнила искането на съда да открие Младен Михалев-Маджо, докато е бил в България. Искането не бе свидетелят да се издирва на конкретен негов адрес, както са направили от МВР, а да се търси и призове самият Михалев, заяви във вторник съдия Петя Крънчева и обясни, че до МВР ще бъде изпратено ново писмо за... откриването на Маджо.
По принцип Младен Михалев-Маджо би трябвало да застане на свидетелската банка още през октомври-декември миналата година. В типично мутренски стил обаче той презря задълженията си по закон и изчезна. По данни на МВР за последно Маджо е бил в България от 11 януари до 8 март тази година.
А защо никой не е разпоредил той да бъде окован и доведен принудително в съда, май е повече от очевидно. Човекът се е поправил, завъдил си е приятели като слънце и те нямат никакъв интерес или върху него да падне дори една прашинка, или от главата му да се отрони един косъм. Така, както са се поправили и обзавели с приятели-слънца всички останали герои от епохата на първоначалното натрупване на капитали в демократична България. За радост на т. нар. политически елит и за ужас на Обединена Европа, която все още само предполага какви ще са реалните последици от пълноправното ни членство.

Facebook logo
Бъдете с нас и във