Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

СПЕЧЕЛИХТЕ ДЕЛОТО? НЕ БЪРЗАЙТЕ С ПОЧЕРПКАТА

Само който не е опитвал, само той не знае каква одисея е разрешаването на гражданскоправен спор в съдебната зала. И какво ходене по мъките почва, когато спечелилата страна тръгне да реализира правата си със заветното съдебно решение в ръка. Неспособността на гражданския съд да налага своите решения, определения и разпореждания с подобаваща категоричност е отчайваща. Едва ли има клиент на третата власт, който, за да се снабди с нужния му документ, да не е изпитвал унижението от безкрайното висене пред вратите на съответното учреждение, на което съдът е разпоредил да му свърши работа. Почти пословични са например тегобите на българския наемодател, който не може да изгони некоректните си наематели дори след влязло в сила съдебно решение. А то е щастливо получено подир безкрайно разтакаване на дела (поради неявяването на недобросъвестната страна), което част от адвокатската гилдия превърна в сладък, доходоносен бизнес. Но, както казахме, драмата започва когато съдебният маратон свърши. Спечелилият делото нашенец често му трябват месеци и години, през които да досажда на съдия-изпълнителите, докато най-после някой реши и му помогне да си получи присъдената сума, вещ или недвижим имот...Дали българската Темида не страда от старчески артрит (след като почти всеки може да се измъкне почти безнаказано от хватката й) или пък българинът не е наясно как точно да защитава правата си? Тривиалният отговор - и едното, и другото - в случая е удобен, но не е верен. Вече доста години мнозинството от клиентите на Темида не искат да приемат факта, че гражданското правораздаване си е най-чисто... състезание. В което съдията наистина е рефер на двубоя, който няма да си мръдне и малкия пръст, за да издири документ, свидетел или важен факт по делото. Просто защото това не му е работа.За разлика от наказателния процес, където все още господства служебното начало, в гражданското правораздаване нещата стоят точно както в американските филми: успява онзи, който е по-находчив, по-съобразителен и защитава по-добре правата си.Друг е въпросът, че въпреки разпоредбата на чл.220 от Гражданскопроцесуалния кодекс (тя гласи, че влязлото в сила решение е задължително за страните и техните наследници и правоприемници, за съда, който го е издал, и за всички други съдилища и учреждения в републиката), недостатъчната строгост на санкциите нерядко води до измъкване или неизпълнение от страна на загубилите делото. Единственото съдействие, което може да окаже съдът на някоя от страните (ако става дума за гражданско дело) е да наложи глоба. Според чл.71 от ГПК, тя е в размер до 100 лв., ако призованият в съда свидетел или вещо лице не се яви без уважителна причина. По изключение съдът може да нареди и принудително довеждане, но тъй като става дума за граждански спор, страната, която е посочила свидетеля, по правило поема и задължението да го доведе в съда. Същата по размер глоба се налага и ако свидетелят или вещото лице влязат в съдебното заседание, но откажат да дадат показание или заключение.Има и още една разпоредба - на чл.73 от ГПК, която позволява на съда да наложи глоба от 20 до 50 лв., ако трето, неучастващо в делото лице, откаже да представи поискан му от съда документ или предмет за изследване, за който е установено, че се намира в него. Толкова са силите на съда да употреби принудителни мерки за установяване на истината...А и в тези случаи инициативата отново е на ищеца или ответника. Те, за да се снабдят с нужния им документ или предмет, трябва да отправят специална молба до съдията. Той пък от своя страна им издава съдебно удостоверение, с което те трябва да отидат в съответното учреждение и да поискат нужното им доказателство. Едва тогава, след като всичко това е свършено и вече е документирано, че този, у когото се намира документът или предметът, е отказал да ги предостави - може да се пристъпи към налагане на глоба. (Да припомним, че става дума за сума от 20 до 50 лева. Кого ли плаши тя?)Своеобразна форма на принуда е и разпоредбата на чл.114 от ГПК, която дава право на съда по искане на една от страните, да задължи другата да се яви лично, за да отговори на конкретно поставени въпроси от съществено значение за решаване на делото. В тоя случай в призовката тези въпроси се изписват. Ако и след това тази страна не се яви, може да се пристъпи към глоби във вече споменатия размер. И съвсем отделна драма е, че българинът просто не е свикнал да документира своите действия с оглед на бъдещ съдебен спор. Не му е ясно точно кои и какви по тежест доказателства ще са му нужни. Например, ако изпълнява своите задължения по договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка, човекът често не осъзнава, че всяка фактура или касова бележка за закупена храна, предмети, лекарства или платени сметки за ток, парно, вода, телефон в един момент биха се оказали безценни като доказателство. По същия начин стои и въпросът с документирането на направените вноски в НОИ, за да може един ден да се определи по-изгоден размер на пенсията. Така е и с пазенето на доказателства за дадените назаем суми, когато заемателят отказва да ги върне. Същото е и с извършените подобрения в имота, когато дойде време той да се напусне и т. н.При граждански дела най-активна е ролята на съда в случаите на принудително изпълнение след влизане на съдебното решение в сила. Но и тук инициативата трябва да бъде поета от някоя от страните. Съдия-изпълнителят пристъпва към изпълнение по молба на заинтересованата страна, и то само тогава, когато тя е приложила към молбата си изпълнителен лист или някакъв друг, подлежащ на изпълнение, акт. Нещо повече, в тази молба лицето, което иска принудителното изпълнение (наречено взискател), трябва да посочи начина на изпълнението - дали да е запор на банкови сметки, продажба на движимо имущество, възбрана и след това търг на недвижим имот или пък комбинация от няколко способа.А и, честно казано, принудително изпълнение съвсем не е лека работа. Макар че при него като че ли българските правораздавателни органи, част от които е и съдия-изпълнителят, имат най-ясни репресивни правомощия. Например, съдия-изпълнителят може да изпрати призовка за доброволно изпълнение в определен срок, да опише имуществото, да запечати жилището, да блокира сметките и заплатата, да нареди да се претърсят вещите или жилището на длъжника. Дори може да поиска помощ от полицията или кмета. При всички случаи, ако в дадения срок за доброволно изпълнение длъжникът не изпълни решението на съда, над него тегне опасността да се лиши от спестяванията си, от съществена част от заплатата си или от жилището си. Затова и по правило, ако има съответните възможности, длъжникът прави всичко възможно, за да погаси задълженията си. Страшно става, когато нито спестяванията, нито останалото имущество са достатъчни, за да се покрият задълженията. Или поне част от тях. В тези случаи, независимо от цялата власт, която ГПК е предоставил на съдия-изпълнителя, той не е в състояние да събере присъдената в съдебното решение сума. И тогава, естествено, загубите остават за сметка на правоимащия.А той да се сърди на себе си. Гражданският съд е призван да решава имуществени спорове, е не да наказва за престъпления. Затова и най-тежката санкция, която може да наложи е имуществената. Но не може нито да лиши от свобода, нито от право да се упражнява професия, нито да изсели или засели някого принудително. Затова ако неговите разпореждания, определения или решения не се изпълняват и с това се компрометира самото гражданско правосъдие - не е задължително причината да се търси само в непрофесионализма или корумпираността на съдиите.

Facebook logo
Бъдете с нас и във