Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

СПЕЦСЛУЖБИТЕ - СЛУГИ НА МНОГО ГОСПОДАРИ

Ако някой си мисли, че ще ни приемат в НАТО, без да сме обърнали специалните си служби с хастара навън, дълбоко греши. И за да се ориентира, може да погледне какво направиха по този въпрос в Чехия, Полша и Унгария. Преди приемането им в Алианса и трите държави преобразуваха и прекадруваха тайните си структури, като на унгарците им назначиха дори министър. Но, докато отличниците там умуваха, нашите капацитети тук... лудуваха. И докараха спецслужбите до онова състояние, дето го няма никъде по света (нормалния): - формално подчинени, но по принцип самостоятелни; - с ясни правомощия, но... нерегламентирани в отделни закони; - всички разчитат на тях (следствие, прокуратура, държавни институции и общество), но плодовете от работата им не се признават за доказателства в съда и често не стигат до крайния потребител (правителството, някое министерство, Агенцията по приватизация и т.н.); - все още никой у нас не е формулирал (в закон или правилник) какво точно трябва да разбира обикновения човек под понятието специални служби. В различните периоди на нашенската демокрация опитите да се вкарат секретните служби под обща шапка носеха различни имена - разузнавателна общност, общ информационен и координационен център, министерство на информацията или на сигурността, парламентарна подкомисия. А в основата на въпросната (все още неродена) структура най-често бяха поставяни Консултативният съвет за национална сигурност при президента или създаденият (с концепцията за национална сигурност, приета от Народното събрание през 1999 година) Съвет по сигурността към правителството. Така или иначе обаче, нито една от въпросните идеи не придоби плът и кръв, а секретният хаос се задълбочи. При това не без помощта на самите тайни структури, по-голяма част от които явно са много доволни от сегашното междуцарствие. Нещо повече, твърденията, че специалните служби продължават да играят ролята на акушерки в израждането, прохождането и възмъжаването на отделни политици, отдавна не звучат сензационно. Все по-малко стават и хората, за които участието на службите в смяната на една власт с друга не е никаква тайна.Приетият на първо четене от парламента закон за защита на класифицираната информация (т.е. информацията, която ще съставлява държавна тайна, и тази, която трябва да пазим по линия на сътрудничеството с други държави и НАТО) за първи път прави опит да класифицира и специалните служби. В него, освен досегашните пет структури, в групата Служби за сигурност са включени още три подразделения на МВР - дирекциите Оперативно-техническа информация (ДОТИ), Оперативно издирване (ДОИ) и Защита на средствата за връзка (ДЗСВ). Тези три служби, без да са именувани изрично специални, са едни от най-секретните в държавата. Те събират и съхраняват изключително голяма по обем информация и са основните ползватели на специалните разузнавателни средства. Именно те контролират шифровъчните и криптографските процеси, чрез които се получава и предава най-секретната информация в държавата. И още - те са единствените, в които работят само цивилни - благодарение на промените в Закона за МВР от 1999 г., когато техните служители бяха девоенизирани.От казаното дотук може да се направи един извод: благодарение на множеството шапки, на които са подчинени специалните ни служби, няма никаква яснота по отношение на генералния въпрос: Кой носи отговорност за работата им, кой координира дейността им и кой осъществява контрола над тях? Няма нито законов, нито какъвто и да е друг механизъм, от който да става видно как точно службите обменят информация помежду си. Да не говорим, че изобщо никъде не е посочено кой точно от държавното ръководство определя приоритетите им, посочва целите им и им възлага конкретните задачи. Затова и признанията (правени напоследък с половин уста) от доста политици, че службите работят на самотекче складират информацията в чекмеджетата си, пазейки я ревниво от другите държавни структури и че между тях липсва елементарна координация, едва ли ще изненадат някого.Тъй нареченото статукво не беше променено и от съществуването на Консултативния съвет за национална сигурност при президента, нито от създадения по-късно Съвет по сигурността към Министерския съвет. Не допринасят в това отношение и съществуването (след изборите през 2001 г.) на две парламентарни комисии - по вътрешен ред и сигурност и по външна политика, отбрана и сигурност. Опитът специалните служби да са на различно подчинение (на президента, на отделен министър или на Министерския съвет като цяло) доведе само до конфликти. С невъоръжено око се забелязва и друго - че тайните структури търсят дълбока анонимност и нелегалност. Или се крият зад гърба на ресорните си министри, или на президента. По тази схема военният министър и Министерството на отбраната превръщат в секрет N1 дейността на военното разузнаване и военното контраразузнаване. Добре охраняваната тайна е свършеното (или несвършеното) от цивилното разузнаване и специалните оперативно-технически служби. За държавния глава остава задължението да обгрижва Службата за охрана и външното разузнаване, което пък би трябвало да обслужва приоритетно и Министерството на външните работи. Разбира се, различното подчинение на службите има и немалко привърженици със солидни аргументи: структурата на бившата Държавна сигурност не бива да бъде възродена посмъртно; не бива да се допуска концентрирането на специална информация в ограничен кръг от хора; работата на секретните служби не е зрелище за тълпата и право на държавата е да осигури тяхната секретност и анонимност. И.... тъй нататък. Практиката обаче ясно показа, че подобни аргументи не издържат нито на времето, нито на демократичните процеси. Първо, насилствената анонимност и изкуствено създадената секретност позволиха да се възпроизведе не една, а няколко мини ДС-та. Второ, и за секретните служби е валидна българската поговорка Много баби, хилаво дете! Иначе казано - слаб контрол, никаква отговорност. Трето, разпокъсаността на службите предостави удобна възможност шефовете им непрекъснато да си мият ръцете една с друга, а всички заедно - да се оправдават с политиците и да им извиват ръцете - заради пари, заради агентурата, заради писаните нормативни текстове и заради ненаписаните закони. Вариантите за решаването на проблема не са кой знае колко. Единият е всички специални служби да бъдат поставени под общо ръководство в системата на изпълнителната власт. Вън от министерствата, освободени от опеката на президента. А защо не дори в отделно министерство. Най-малкото защото министрите се избират, контролират и освобождават от Народното събрание. Другият вариант е да се създадат три специални агенции - разузнавателна, контраразузнавателна и оперативно-техническа, които да бъдат пряко подчинени на Съвета по сигурност към Министерския съвет, а дейността им да се ръководи от специален координатор. Третата хипотеза е: създаването на нов консултативен орган, в който да влизат президентът, председателят на Народното събрание и министър-председателят. По закона за защита на класифицираната информация (приет на първо четене от парламента) именно те тримата имат единствено и равно право на достъп до най-големите тайни в държавата. Подобен орган обаче би могъл да формулира най-вече стратегическите приоритети.Практиката по света обаче показва, че координацията и отговорността за работата на тайните служби е задължение на изпълнителната власт. Просто защото тя е оперативната власт в държавата и във всеки момент трябва да има право да възлага задачи на... когото трябва. Включително и на специалните служби. В подкрепа на тази теза е и фактът, че държавният глава има достатъчно възможности за контрол: чрез Консултативния съвет по национална сигурност и като върховен главнокомандващ в мирно и военно време. Право на контрол има и парламентът чрез двете си специализирани комисии - по външна политика, отбрана и сигурност и по вътрешна сигурност и обществен ред.С един бъдещ закон за спецслужбитекойто може да се казва За обществен ред и сигурност, За разузнавателната общност или още по-простичко Закон за национална сигурност, може да се постигнат няколко непостигнати до момента цели: да се регламентира устройството на спецслужбите; да се прокарат пътищата за движение на събираната от тях информация; да се знае кой формулира приоритетите; кой определя конкретните цели и от кого зависи взаимодействието помежду им. В този закон трябва да се заложат и достатъчно възможности за засилен институционален и граждански контрол. Примерно - на всеки шест месеца всяка служба да отчита колко пари е похарчила, по какви приоритети е работила, колко пъти е използвала специални разузнавателни средства, какви са резултатите от дейността й и с какви проблеми се е сблъскала. А в края на всяка година координиращият орган да бъде задължен да представя едновременно на правителството, на президента и на Народното събрание обобщаващ доклад с данните за дейността на всички структури.Крайно време е българските специални служби да бъдат подредени в строен ред. В противен случай ни чакат две неща - да видим НАТО през крив макарон и да получим още по-специално кадруване на политици и бизнесмени. Било чрез картончета, било чрез изтичане на секретна информация в удобни медии...

Facebook logo
Бъдете с нас и във