Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

СТАВАМЕ ЗА ПАРТИЯ НА САЩ: МЪЛЧИМ И СИ БЛИЖЕМ РАНИТЕ

Ако случилото се с българските заложници в Ирак не беше толкова страшно, щеше да прилича на тъп политически трилър, в който героите не знаят какво и защо вършат, но страдат поотделно и посвоему. На финала обаче всички се радват заедно, забравили различията и безразличията помежду си. Сигурно ще прозвучи кощунствено, но борбата за освобождаването на Ивайло Кепов и Георги Лазов бе проведена така, както българската държава воюва със собствената си организирана престъпност от десетилетие и половина: чрез много приказки, много тичане на място и внезапни демонстрации на мускули и интелект. А накрая, когато се окаже, че всичко е било безполезно, компетентните ни органи потъват в гузно мълчание и хокат медиите, че издават следствена тайна и пречат. Днес, десет дни след като двамата шофьори бяха отвлечени, могат да се напишат купища неща за онова, което е трябвало да сторят официалните власти в България. При това не преди седмица, а още в началото на миналата година, когато стана ясно, че войната в Ирак няма да ни подмине. Доколкото на нас ни е известно, всяка държава с претенции за нормалност, когато изпраща военен контингент някъде за по-дълъг период от време, изпълнява няколко задължителни процедури. Най-напред проучва миналото, настоящето и тенденциите за развитие на държавата или региона, където ще се установи контингенът. В това число обитателите на местния подземен свят, религиозните и политическите фракции, обществените настроения и състоянието на силите на реда - полиция, армия и т. н. Вторият задължителен ангажимент е на разузнавателните служби на въпросната нормална държава. Именно те са длъжни да покрият територията на региона, където ще се установи военният контингент, и да си осигурят трайни канали за събиране на информация - официални и неофициални. Освен това, хората от тези разузнавателни служби са длъжни да установят контакти с всички свои колеги и централите, за които те работят. Стига, разбира се, в хвалбите за приятелството и партньорството с рицарите на плаща и кинжала (както са известни разузнавателните гиганти от типа на ЦРУ и бившето КГБ) да има нещо вярно. Третата стъпка би трябвало да е дело на контраразузнаването, което по принцип няма право да работи зад граница. Негово задължение обаче е да проучи и опише - в случая иракската общност в България. Най-малкото за родова принадлежност, религия, бизнес, образователен ценз, взаимоотношения с дипломатическата мисия на страната и т. н. След това да разработи собствени източници на информация в тази общност, включително и чрез вербуване на доброволни сътрудници.И накрая, онова, което трябва да направят официалните власти, е да разработят, съвместно със собствениците и главните редактори на националните медии, правила за информационно поведение, които и двете страни да спазват. Както за времето, докато военният контингент приключи с мисията си, така и за работа в извънредни ситуации. Първият сигнал, че българската държава изобщо не е в час за онова, което се случва в Ирак, тревожно прозвуча миналата Коледа, когато в базовия лагер Индия в Кербала камион-бомба уби на място петима рейнджъри и рани други двайсетина. Мнозина сигурно са забравили, но тогава в България се разиграха абсолютно същите сценки, каквито гледаме и сега. Денонощни заседания на щабове и комисии, абсолютно противоречащи си официални изявления, поемане на неизпълними ангажименти, призиви към медиите да не раздухват излишни истерии и несекващ напън да се застане под прожекторите им. Онова обаче, което така и не се случи, бе, че българското правителство и професионалното командване на въоръжените сили (включително и военните спецслужби) изобщо не промениха възгледите си за онова, което се случва в Ирак, и продължиха да си я карат по системата Каквото е писано - да става. После ще му мислим!.И писаното не закъсня да ни връхлети: през пролетта Ирак бе подпален от никому неизвестния дотогава Муктада Садр, а българските миротворци в Кербала изведнъж се оказаха на предната бойна линия. Ако някой си направи труда и разлисти вестниците от ония смутни седмици, едва ли ще остане очарован от тоталната некомпетентност, която лъха от всяко изречение, произнесено от българските съответни лица. Най-напред хората на Муктада Садр бяха обявени за терористи, после за религиозни фанатици, след това за последователи на някаква ислямистка секта и т. н. И трябваше да мине почти цял месец, докато нашите прозрат, че всъщност става дума за най-обикновена партизанска война в градски условия и опит за вдигане на всенародно (според позабравената социалистическа терминология) въстание.В България обаче безгрижното игнориране на сигналите, че е на път да ни се случи най-лошото, продължи. По никакъв начин хората, отговорни за живота и здравето на българите в Ирак, така и не обърнаха сериозно внимание и на двата недвусмислени намека, че над главите ни облаците се сгъстяват.Така се стигна до 8 юли вечерта, когато катарската сателитна телевизия Ал Джазира излъчи записа с българските заложници Георги Лазов и Ивайло Кепов. Неразчетените знаци, сигнали и намеци, че най-лошото за България в Ирак предстои, се превърнаха в ужасяваща действителност. Поне от три десетилетия отвличането на заложници с цел откуп е перфектно организиран бизнес, в който верските и етническите различия не играят никаква роля. Също толкова формални са и условията, при които похитителите биха освободили жертвите. Според едно от неписаните правила на този кървав занаят, колкото по-неизпълними са тези условия, толкова по-висока е цената, която трябва да бъде платена. Освен това именно между редовете на декларациите и заявленията, които похитителите четат (лично или зад кадър) са кодирани начините и хората, чрез които трябва да бъде осъществена сделката. Другото неписано правило в бизнеса с похищенията е никой да не вдига излишен шум. То обаче няма нищо общо с призивите на българските управници медиите да си мълчат доброволно или заради наложеното отгоре информационно затъмнение. Тъкмо обратното. За похитителите няма нищо по-полезно от медийния шум, който обаче трябва да е съпроводен от хладнокръвно поведение на официалните власти. У нас, за съжаление, не се случи нищо подобно. Само двайсетина минути след като Ал Джазира излъчи записа с отвлечените българи, настъпи невъобразим хаос, от който всеки реши да извлече някаква полза в името на личния или ведомствения си имидж. Едва ли е необходимо отново да си припомняме разнопосочните и на моменти откровено озадачаващи медийни изяви на военния министър Николай Свинаров, на правителствения говорител Димитър Цонев, на външния министър Соломон Паси и на цял куп други държавни чиновници, политици, общественици и бизнесмени през последните седем-осем дни. Задължително обаче трябва да бъде отбелязано, че за пореден път българските управници доказаха, че ги е страх да понесат личната си отговорност за властта, с която разполагат по волята на народа. И за да няма отново приказки от рода, че държавата е направила онова, което е по силите й, но журналистите провалили всичко, ще се наложи да караме по ред на номерата.Първо. Най-късно миналата събота сутринта (10 юли) правителството на Република България трябваше да изпрати свой пълномощен представител в иракската столица. Той трябваше да бъде поне заместник-министър и да е упълномощен да координира действията на България с иракските власти и командването на многонационалните сили в Ирак. Второ. Още на сутринта, след като Ал Джазира излъчи записа с предполагаемото обезглавяване на българския заложник (на 13 юли през нощта), за Катар трябваше да замине не консулът ни в Кувейт, а заместник-министър на външните работи или поне правителственият говорител. Това не бива да се тълкува като подмазване на Ал Джазира, а като признание за влиянието на тази телевизия. Трето. Българското вътрешно министерство трябваше да помоли германските и иракските специални и полицейски служби да проверят автомобилния бизнес на иракчаните в Германия и Ирак. Не за друго, а защото хипотетично може да става дума за трафик на наркотици, крадени коли или нещо друго, заради което българите да са отвлечени под формата на терористичен акт.Четвърто. Ако наистина е имало опит за сделка с терористите с цел плащане на откуп, българските компетентни власти е трябвало да координират операцията с американското командване в Ирак, което единствено може да попречи на местните ченгета да провеждат каквито и да било спасителни операции.Пето. За да не изглежда подозрително, българският външен министър трябваше да помоли американския си колега да каже няколко съчувствени думи в подкрепа на българската кауза в Ирак. Не за друго, а защото и двете искания на похитителите са отправени към САЩ, макар че цената ще плаща България.Шесто. Правителството трябваше да проконтролира медийните изяви на иракчаните в България, защото не е ясно кой на кого какви послания отправя чрез електронните средства за масова информация. Освен това специалните служби трябваше да започнат да слушат телефонните разговори от България към Ирак, за да бъде установено дали терористите си нямат очи и уши тук. Седмо. По никакъв начин отвличането на българските шофьори не трябваше да бъде приписвано на групировката на Ал Заркауи, докато не бъдат събрани достатъчно данни, че това наистина е така. Осмо. Още в четвъртък сутринта, когато бе открит първият обезглавен труп край Мосул, за Ирак трябваше да отпътува специална група, в която да има хора от МВР, от военното ведомство, от МВнР, от фирмата, наела двамата шофьори, както и близки на Кепов и Лазов. Именно тази група трябваше да отнесе в Ирак отпечатъците от пръсти и биологичните проби за ДНК-експертизата. Колкото до участието на близките на двамата в тази неосъществена операция, то е повече от очевидно - идентифицирането на обезглавения труп по характерни белези би отнело не повече от пет минути. Ако само половината от всичко това бе свършено, днес нещата сигурно щяха да изглеждат малко по-различно. Най-вероятно участта на отвлечените ни сънародници нямаше да бъде по-малко трагична, но поне държавата щеше наистина да е направила онова, което е трябвало да бъде направено. И никой нямаше да каже една лоша дума срещу нея, дори и да му плащаха за това. Уви!

Facebook logo
Бъдете с нас и във