Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

СЪДЕБНИ ИГРИ ОБЕЗБАЩИХА ОДИТОР В СМЕТНАТА ПАЛАТА

Историята на Любомир Терзиев започва преди десет години на Пловдивския панаир, когато среща Майя Ташева. Двамата се харесват, залюбват се и заживяват заедно. На 18 май 1995 г. се ражда синът им Кристиян, но двамата решават да не сключват брак. Любомир припознава детето като свое и тримата продължават съвместния си живот. Както много често се случва обаче, особено в тъжните приказки, постепенно отношенията между двамата се обтягат и три години след раждането на момчето те се разделят. Битката между Майя и Любомир за родителските права върху Кристиян тръгва през 1999 г., когато тя подава молба до Софийската районна прокуратура за ограничаване на родителските права на бащата. Заключението на прокурор Чаушев е, че повод за отделянето на Кристиян от баща му няма и че двамата родители трябва да останат с равни права върху детето. Тогава Майя завежда дело в Софийския районен съд (СРС) за ограничаване на родителските права на Любомир. Недоволна от решението на районния прокурор, Майя Ташева се обръща към Агенцията за закрила на детето. На 9 март 2001 г. тогавашната директорка на агенцията Надежда Станчева изпраща на кмета на община Триадица (където е детската градина на Кристиян) писмено предписание №197, с което го уведомява, че Любомир Терзиев може да взема сина си само с изричното съгласие на майката и в нейно присъствие. Бащата обжалва това предписание пред Върховния администртивен съд (ВАС), който на 10 март 2003 г. го отменя като незаконосъобразно. Междувременно, на 5 ноември 2001 г., 89-и състав на Софийския районен съд (СРС) с председател Галя Митова определя исковата молба на Майя Ташева за неоснователна и отказва да ограничи родителските права на Терзиев. Упоритата майка обжалва решението на СРС пред Софийския градски съд, но за всеки случай предприема и една обходна маневра - вкарва в битката за Кристиян и софийския районен прокурор Славчо Кържев. На 13 февруари 2002 г. той привиква в кабинета си Майя и Любомир, директорката на 37-мо Обединено детско заведение (ОДЗ) Ели Георгиева, където ходи момчето, както и възпитателката на детето. В присъствието на всички районният обвинител нарежда на директорката Георгиева да не позволява на бащата да прибира сина си от детската градина.След десетдневни терзания Ели Георгиева най-сетне се осмелява и изпраща на Славчо Кържев писмо (№ 577 от 23 февруари 2002 г.), с което настоява да получи прокурорското разпореждане в писмен вид. Смелостта на директорката идва от факта, че бащата на детето й е предоставил решението на Софийския районен съд, с което магистратите отказват да отнемат родителските права на Терзиев и му разрешават да взима сина си от детската градина, когато пожелае. Любомир Терзиев изпраща препис от съдебното решение и на Славчо Кържев, но резултатът е повече от отрицателен: прокурорската заповед, с която на Терзиев му е забранено да припарва до детската градина на сина си, остава в сила. След половингодишно затишие, на 17 септември 2002 г. (само два дни след като детето на раздора Кристиян прекрачва училищния праг) Софийската районна прокуратура (СГП) внася в Софийския районен съд (СРС) нова искова молба на майката за отнемане на родителските права на Любомир Терзиев, защото той без основателна причина трайно не е полагал грижи за детето и не е давал издръжката на майката (чл.75, ал.1, т.2 от Семейния кодекс). Този опит за разделянето на бащата от сина отново претърпява неуспех, защото районните съдии отхвърлят исковата молба като неоснователна. Майя Ташева обжалва решението на СРС, но до момента Софийският градски съд (СГС) не се е произнесъл по нейната жалба. Вместо това на 7 май 2003 г. състав на СГС с председател съдия Росица Дамянова, ревизира едно по-старо решение на Софийския районен съд, взето на 5 ноември 2001 година. Според градските магистрати, бащата може да вижда детето си всяка втора и четвърта събота - от 9. 00 ч. до 18. 00 ч., както и 30 дни без прекъсване през лятната учебна ваканция с възможност за пътуване извън София, но през време, което не съвпада с отпуска на майката. На пръв поглед решението на СГС не буди никакво подозрение, защото в почти 90% от случаите законът дава детето на майката. По ред причини обаче случаят Терзиев не се вписва в обичайната практика. Най-напред данни, че Любомир Терзиев е психически нестабилен или страда от душевно заболяване, че е без работа и не може да осигури нормален живот на сина си, не съществуват. Тъкмо обратното - човекът заема престижна длъжност в престижна държавна институция (той е одитор в Сметната палата) и има стабилни доходи. Освен това Терзиев притежава три апартамента (два годни за обитаване и един в строеж), собственик е на част от четвърти апартамент, има вила и лека кола. Не по-малко съществена е и друга подробност: той никога не е посягал към чашката, не е удрял майката на сина си, както се казва - дори и с цвете, нито пък е тормозил самото дете. Ето защо върху него като чук се стоварва съдебното разпореждане, с което е назначена съдебнопсихиатрична експертиза, която трябва да установи душевното здраве на Любомир Терзиев и Майя Ташева. Не по-малко изненадано се оказва и вещото лице, защото трябва да изследва съвършено здрави хора, намиращи се в разцвета на силите. Човекът обаче си свършва работата добросъвестно и представя пред съда резултатите от експертизата: майката и бащата на Кристиян са абсолютно нормални.Далеч по-смущаващо обаче е, че софийските градски съдии, в чиито ръце попада случаят Терзиев, отказват да разпитват каквито и да било свидетели. Мотивът им е, че по време на делото в Софийския районен съд били събрани достатъчно гласни доказателствени средства по случая. По какъв начин магистратите от СГС установяват, че Кристиян е привързан единствено към майка си и изобщо не обича баща си - засега не е известно, защото съдът не коментира своите решения. За сметка на това обаче е известно друго. На 7 май 2003 г., въпреки всички свидетелски показания, дадени в полза на Терзиев по време на първоинстанционното дело, СГС ограничава родителските му права. При това с цената на още едно нарушение на нормативната уредба. Този път е прегазен Законът за закрила на детето, който постановява, че на подобни дела задължително присъства представител на съответната социална служба, на чиято територия живее детето. В случая подобно нещо няма и затова Любомир Терзиев обжалва решението на СГС пред Върховния касационен съд (ВКС) като незаконосъобразно. Оттук нататък кашата става наистина пълна. Първото дело във ВКС е насрочено за 10 декември 2003 година. То обаче е отложено по две причини. Най-напред Терзиев се разболява, за което уведомява най-надлежно съдебния състав. Няколко дни преди началото на делото се случва нещо съвсем непредвидено: оказва се, че той остава и без адвокат, който да го представлява. Причината е, че неговият защитник не може да се явява по дела във ВКС, защото все още няма пет години юридически стаж.Кутсузите на бащата обаче не свършват дотук. Няколко дни преди следващото заседание, насрочено за 21 януари 2004 г., Любомир Терзиев отново ляга болен и отново изпраща молба за отлагане на заседанието, придружена с болничен лист. Този път върховните съдии категорично отказват да се съгласят с него, изпращат му призовка и записват в протокола от заседанието следното: Върховният касационен съд след съвещание намира искането за отлагане на делото за неоснователно, след като констатира, че в предходното съдебно заседание от 10. 12. 2003 г. по искане на касатора (бел. ред. - Любомир Терзиев) делото е отложено по същите причини. В призовката, изпратена до касатора, е указано на същия, че делото няма да се отлага по същите причини. Налице е злоупотреба с процесуалните права. Колкото и нелицеприятно да звучи, с решението си (№ 32 от 21 януари 2004 г.) тричленката потвърждава ограничаването на родителските права на Терзиев. Това обаче е направено чрез елегантно заобикаляне на Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК), където се казва, че Върховният касационен съд се произнася само по заявените в жалбата основания - нищожност, недопустимост или неправилност на съдебно решение, поради противоречие с материалния и процесуалния закон или поради необоснованост (чл.218б, ал.1, и чл.218ж, ал.1 от ГПК). Вместо да се произнесат по касационните основания в жалбата на Терзиев, където е описан и отказът на СГС да разпитва свидетели, върховните магистрати на практика гледат делото по същество. Според тях детето е много чувствително и разделянето от майка му би могло да доведе до емоционален срив при него и е в негов интерес то да продължи да живее с нея. Ето защо те потвърждават решението на Софийския градски съд СГС) от 7 май 2003 г., с което родителските права на Терзиев са ограничени до минимум. И тук се стига до най-голямата мистерия в случая. След като Терзиев обжалва това решение пред петчленен състав ВКС, изведнъж се установява, че тричленката не е имала какво да потвърждава, защото решението на СГС не е било приложено към делото. Липсата е установена съвсем случайно, и то от самия Любомир Терзиев, който на 9 август 2004 г. иска от Софийския градски съд (СГС) изпълнителен лист, защото майката е нарушила режима на свижданията с детето. След неколкоседмично размотаване Терзиев се обръща към председателя на Софийския градски съд Светлин Михайлов с искане за издаването на въпросния изпълнителен лист. Отговорът обаче, който той получава по време на срещата му с шефа на СГС, го хвърля в... оркестъра: Оригиналът на съдебното решение от 7 май 2003 г. го няма, а това означава, че и решение няма.Силно озадачен, Любомир Терзиев прави опит да получи писмено потвърждение на този абсурд, но не успява. Вместо това няколко месеца по-късно - на 18 октомври 2004 г., той с удивление прочита констатацията на петчленния състав на ВКС по гражданското дело на г-н Терзиев (№ 254/2004 г.): След извършена проверка в канцеларията на Върховния касационен съд се установи, че липсват гр. д. № 892/2003 г. на ВКС, на Второ гражданско отделение и гр. д. № 320/2002 г. на Софийския градски съд със страни Любомир Цветанов Терзиев и Майя Василева Ташева. Какво се случва по-нататък е трудно да бъде описано. На 22 октомври 2004 г. обаче петчленният състав на ВКС потвърждава решението на тричленката на ВКС, въпреки че то е взето в нарушение на ГПК. Другият проблем е, че поне до момента няма данни липсващите решения (на тричленния състав на ВКС и на Софийския градски съд) да са открити и присъединени към делото. Този факт поставя под съмнение обективността на Върховния касационен съд и със сигурност ще изправи България още веднъж на подсъдимата скамейка в Страсбург. А какво ще се случи там е повече от ясно - държавата ще бъде осъдена за отказ от правосъдие, защото в Европейския съд по правата на човека не признават нито устни прокурорски разпореждания, нито съдебни решения, взети по... емоционални подбуди.

Facebook logo
Бъдете с нас и във