Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

СЪДЪТ НЕ Е БОРЕЦ СРЕЩУ ПРЕСТЪПНОСТТА

За коя част от властимащите в държавата има най-много забрани? Коя от властите е най-обругавана и най-незащитима, макар зад нея да стоят най-много закони? Допустимо ли е един магистрат да си позволява политически оценки и какво от позволеното на всеки гражданин не се разрешава на съдията? Защо в политическото пространство (и пак чрез медиите) се подхваща нова битка между съдебната и изпълнителната власт и кой печели от нея? Това са само част от въпросите, увиснали във въздуха след като един софийски районен съдия си позволи да омаскари повечето от известните личности в държавата. Отговорът им потърсихме в разговор с дългогодишния съдия Румен Ненков, който е заместник-председател на Върховния касационен съд и председател на Централната избирателна комисия. Г-н Ненков, защо напоследък съдебната власт отново се превърна в необходимия и удобен грешник? Кой иска да внуши на обществото, че съдиите не са достатъчно активни в противодействието на престъпността? - Основният признак на престъпното деяние е противоправността - налице е закон, който е нарушен и това нарушение е въздигането от законодателя в престъпление. Борбата за спазване на законите е преди всичко задължение на изпълнителната власт. Като казвам изпълнителна власт, нямам предвид нито само Министерството на вътрешните работи, нито само Министерството на правосъдието. Изпълнителната власт в своята цялост е задължена да организира изпълнението на законите в страната. Това означава използване не само на санкционни, но и на регулативни, икономически, възпитателни и други методи. Например на престъпността може сериозно да се повлияе с развитие на образователната система. Защото, когато една държава влага повече средства в образованието, на практика тя се бори с престъпността. Разбира се, че на престъпността се противодейства и чрез наказателноправната система. За да се задейства тя обаче, преди всичко оперативните служби на полицията трябва да са събрали горещите доказателства, да са ги представили на следователя (съответно на полицейския дознател) и когато фактите бъдат документирани, прокурорът да внесе обвинение в съда. Крайно време е да се разбере обаче, че съдът в никакъв случай не е борец против престъпността. Съдът решава спора между обвинителната власт и защитата. В този спор прав може да се окаже обвинителят - прокурорът. От гледна точка на статистиката, в около 95 на сто от случаите съдът постановява осъдителна присъда, защото действително намира, че е налице извършено престъпление. Но в останалите случаи може да постанови оправдателна присъда и именно това означава, че съдът служи на закона и справедливостта. Пак повтарям - съдът не се бори срещу престъпността, а трябва да олицетворява единствено закона и справедливостта. Той трябва да е безпристрастен. От гледна точка на това, че една част от борбата с престъпността се осъществява и чрез налагане и изпълнение на осъдителни присъди, може би аз действително трябва да се смятам за сериозен борец срещу престъпността. Защото за 15-те години, които имам като наказателен съдия зад гърба си, съм постановил присъди (сам и в състав) за около 3000 години затвор. Но аз не смятам себе си (а и не желая да бъда възприеман в обществото) като борец срещу престъпността. Решавал съм делата по своето вътрешно убеждение, съобразно доказателствата и съобразно закона. И присъдите, които съм постановил, не ме карат да спя неспокойно. Защо, според вас, обществото продължава да си мисли, че щом за някого се каже, че е престъпник (заловен с десетина грама хероин или с оръжие с изтрити номера), хората веднага си го представят като настоящ затворник? Без да си дават сметка, че за всичко това трябват доказателства? И още - защо продължава да господства представата, че предварителното задържане е вид възмездие?- Искам да кажа, че дълбоко уважавам работата на полицията. Сред полицаите имам доста приятели и колеги, които си вършат добросъвестно и почтено работата. Някои неща обаче аз не мога да приема. Не разбирам защо полицията - и най-вече някои лица от ръководството й, търсят много настоятелно медийното отразяване на своите действия. Това означава, че полицията действа на кампании. Примерно - извършат се няколко убийства, а полицията тръгва да проверява и да задържа съмнителни лица. Съобщават се цифри: вчера са задържани 500 души, а днес 600 души. И хората няма как да разберат, че задържаните за проверка в повечето случаи ще бъдат пуснати, защото срещу тях няма никакво доказателство. Е, оказва се, че сред тях имало петима или шестима, които били с влезли в сила присъди или са издирвани по висящи наказателни производства. Но... те могат и трябва да бъдат задържани и без специален повод, нали? Примерно - по отношение на престъпниците с влезли в сила присъди, съдът си е свършил работата. И тук няма място за търсене на отговорност от друг освен от онзи, който е задължен да приведе в изпълнение присъдата. Ако някой самоуверен чиновник си мисли, че знае кои са престъпниците и е достатъчно само да ги посочи с пръст, за да бъдат лишени те от свобода, аз нямам нищо против. Но това може да стане само по следната процедура: приема се закон, който овластява този чиновник да определя кой за какъв период от време ще стои в затвора. Големият проблем е, че тогава няма да има нужда от съд. Аз без работа няма да остана, но не бих искал да живея в такава държава.Къде (в дългогодишните усилия да бъде модернизира българската съдебна система) се крие разковничето за действителна промяна на нещата, което все ни се изплъзва? - Има една стара максима, че този който кара съда много да бърза, предизвиква нещастието. Ефективното правосъдие трябва да се извършва в разумни срокове, но в никакъв случай прибързано. Признавам, че нашето правораздаване наистина е твърде мудно. Но за това състояние на нещата има редица причини. Част от тях са законодателни, а друга част са чисто кадрови или организационни. Според мен, преодоляването на кадровите и организационните пречки може да стане единствено чрез принципа Всеки да носи отговорност за онова, което прави! Например в момента аз нося отговорност за организацията на правораздаването, осъществявано от 18-те съдии от Наказателната колегия на Върховния касационен съд. И смея да твърдя, че добросъвестно се стремя да няма забавяне на нито едно дело по наша причина. Друг е въпросът дали успяваме. Вече стана дума за необходимостта от такива промени, които ще доведат до реално подобряване на наказателната нормативна уредба. Неотдавна вие участвахте в учредяването на Съвет за координиране на борбата с престъпността към президентството, където се говори предимно за необходимостта от бързо приемане на нов Наказателен и Наказателнопроцесуален кодекс. Какъв е смисълът от такива експертни обсъждания, когато законодателната инициатива е в правителството, а законите са грижа на парламента?- Аз поначало съм позитивно настроен човек и не искам да подозирам нито един политик, че чрез своите начинания търси само лесната популярност. Президентът е надпартиен политик и олицетворява единството на нацията. Вярно е, че той няма законодателна инициатива и може да влияе върху законите само чрез правото си на вето и правото си да сезира Конституционния съд. По повод на инициативата на президента Първанов публично заявих следното: ако той смята, че трябва да бъдат изслушани магистратите с достатъчно експертни знания (независимо дали аз съм сред тях), не е нужно да се създава Съвет за координация. Защото всеки от нас добросъвестно би изложил своето становище по отделен закон и би помогнал с каквото може. Очевидно обаче идеята за този съвет е нещо по-значително. Той не може да стане институция поради липсата на конституционна основа за това. В този смисъл трябва да го приемаме като форум на хора, ангажирани в една област на държавното управление, които ще споделят своите идеи и ще търсят общи пътища за реализацията им. Въпросът е как тези идеи (част от които могат да са организационни, а други - законодателни), ще бъдат приети от Народното събрание или от другите компетентни държавни органи. Лично моето положение в Съвета е малко деликатно. Председателят на Върховния касационен съд ми е дал мандат да го представлявам в рамките на конституционните правомощия на съда, а вече казах, че като съдия не съм и не мога да бъда борец срещу престъпността. Затова хората могат да бъдат убедени, че няма да участвам в обсъждането на конкретни дела, за да не накърня независимостта на съда при решаването им. При това ефективното независимо правораздаване не е единствено проблем на властимащите, но и на цялото общество. Именно за да не се създаде впечатление, че Съветът при президента е форум само на лица, облечени във власт, аз предложих в него да се включат и представители на адвокатурата, защото те имат много съществено отношение към организацията на правораздаването.Допустимо ли е един магистрат публично, имам предвид чрез медиите, да си позволява политически оценки, макар и мимикрирали като лична гражданска позиция? Визирам онова скандално интервю, публикувано последователно в два трудови всекидневника...- По принцип всеки гражданин разполага с конституционното право да се изразява свободно. Магистратът също е гражданин и има право на своя политическо мнение, защото участва в изборите като гласоподавател. Така че по принцип той може и да критикува, и да дава негативни оценки. Лично моето становище обаче е, че магистратът не може да си позволи такива изразни средства, които би употребил човек от улицата. Първо, магистратът по природа може да си бъде груб и невъзпитан, но няма право го демонстрира, защото достойнството на професията ни не го позволява. Второ, той не може да прави такива политически оценки, които могат да поставят под съмнение неговата безпристрастност като магистрат. Един съдия може да споделя всякакви свои виждания с близки и приятели. Но когато прави публично изявление, трябва да знае, че в очите на хората той е представител на една независима и деполитизирана система и може (волно или неволно) да създаде впечатление, че съдът е партийно и политически обвързан. В конкретния случай обаче прави впечатление и нещо друго. То е свързано с отговорността пред обществото и дори с елементарната почтеност на т. нар. медийна власт. Интервюто на колегата беше двукратно разпространено, като че ли се е изказал най-представителният човек от съдебната система (примерно един от председателите на двете върховни съдилища). И какъв беше съвсем преднамереният редакционен коментар? Какъвто съдията, такова е и правосъдието(?!). Внушението за това, кои са лошите беше повече от очевидно. Питам редакцията на в. Труд (след като напоследък много престъпления бяха извършени от действащи или бивши полицаи): позволиха ли си те да излязат с редакционно заглавие Какъвто полицаят, такава и полицията? И сам си отговарям, че слава богу това не стана, защото трябва да пазим авторитета на институциите и не можем до безкрайност да повтаряме, че всички са маскари. Защото има много честни и упорито работещи хора, а отчуждението на обществото от демократично избраните институции може да доведе само до агресивна анархия и още по-голяма престъпност.

Facebook logo
Бъдете с нас и във