Параграф22 Daily

§22 Седмичник

Таен план за царските имоти?

Естествен или последен ход в ревизията на незаконната царска реституция е решението на Върховния касационен съд (ВКС), което сложи край на делото за собствеността на стопанството на резиденция "Врана"?! Висшата съдебна инстанция отказа да допусне за разглеждане по същество жалбата на Симеон Сакскобурготски и на сестра му Мария Луиза Хробок срещу решението на Софийския апелативен съд, с което беше потвърдено решението на Софийския градски съд за отхвърляне на исковете им за имоти с обща площ от 1400 декара.

Мотивите са ясни - от една страна, имотите са били одържавени на законово основание, а от друга, не може да бъдат придобити по давност, тъй като са поддържани и са посочени като собственост не на царската фамилия, а на Интендантството на Цивилната листа на Царя. Тези имоти не бяха деактувани като държавни и не бяха върнати на царското семейство, нито пък претенцията беше за наследствено правоприемство от цар Фердинанд. Претендираше се придобивна давност и реституционни права по Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти.

Съдът отхвърли и двете основания, като присъди за възстановяване и трикратно по-висок от определения от долната инстанция размер на адвокатския хонорар, платен от държавата. При цена на иска от близо 15 млн. лв., формирана като сбор от данъчните оценки на имотите, коригираният минимален адвокатски хонорар само в производството пред апелативния съд възлиза на близо 162 хил. лева.

Дотук - добре, честито на данъкоплатците и на кантората, поела апетитното дело! Дали обаче то няма да е последният успех срещу грандиозното безобразие, наречено царска реституция?! Досега съдът призна собствеността на държавата върху дворците "Кричим", "Саръгьол" и "Ситняково". Делата за двореца "Врана", резиденцията "Царска Бистрица" и 16 500 дка гори в Рила обаче продължават. А някои знакови властови ходове от последните месеци ни държат на нокти относно готовността за защита на публичния интерес. 

Старата песен на нов глас беше подета в края на октомври миналата година с някакво писмо на Сакскобургготски до председателя на Народното събрание, до премиера и до омбудсмана, в което предложил "да се потърси отговор за уреждане на проблемите с т. нар. царска реституция, като се държи сметка за фактите такива, каквито те са в годините насам". Това съобщиха съвместно министрите на правосъдието и на регионалното развитие и благоустройството Цецка Цачева и Николай Нанков и шефът на кабинета на земеделския министър Атанас Кацарчев.

Писмото не би развълнувало никого, ако премиерът Бойко Борисов не беше реагирал светкавично с разпореждане за създаването на работна група, в която представители на държавата да обсъдят проблема с  адвокатите на царя. Какъв е проблемът никой не каза, но се досетихме с оглед определената за координатор бивша царска министърка на правосъдието Миглена Тачева. После останахме втрещени от танца със сабите в Саудитска Арабия, където Симеон беше представен като почетен гост по монархическа линия в компанията на Борисов. Междувременно скандалът с имотите набъбваше и никой нямаше очи да коментира информацията, че държавата спира  делата за тях в съда.

Преди още да стане ясно за какво държавата ще се споразумява с Кобурга и от къде на къде ще му пише специален реституционен закон Нанков увери, че няма отказ от защита на обществения интерес, но тя можела да бъде осъществена по съдебен или по извънсъдебен ред. И щели да се съобразят както с настоящия, така и с бъдещия реституционен закон.

После работната група приключи дейността си и излезе със становище. Според него изпълнителната власт не можела да се меси във висящите дела за царските имоти. Всички те, включително и двете спрени - за двореца "Врана" и за "Царска Бистрица", щели да бъдат продължени. Но нямаше съмнение какво са си наумили - според окончателното становище добре било все пак проблемите на царската реституция да се решат веднъж завинаги със закон. Какъвто, забележете, самите царски юристи уверяваха години наред в един глас, че не е нужен. И че дори би бил противоконституционен, тъй като щял да бъде закон за една личност. 

За аргументите на работната група  писахме нееднократно и подробно, затова само ще ги маркираме. Специален "царски" реституционен закон е категорично и абсолютно ненужен, тъй като няма нищо царско за реституиране. Решението на Конституционния съд от 1998 г., с което бе обявена за противоконституционна  "наредбата-закон" за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, няма обратна сила, а се прилага занапред. Да, според Закона за Конституционния съд правните последици от обявяването на един закон за противоконституционен се уреждат от парламента.

А в случая последиците са тези, че одържавяването на имотите отпада, но от това те не стават частна собственост на бившия монарх. При тези правни последици парламентът няма какво повече да урежда. Премахнато е действието на един специален закон, който е поначало грешен като правно средство, защото и тогава имотите не са били на царската фамилия. 

Правното действие на "наредбата-закон" е по същество актуването им като държавна собственост. То не е одържавяване, защото не предвижда обезщетение за предишните собственици. Не е и национализация, защото не предвижда отнемане на имотите, а просто ги обявява за държавна собственост. Не е налице дори отнемане на владението и ползването, тъй като при приемането на "наредбата-закон" царската фамилия е напуснала вече страната.

Аргументът, че в наложения през 2009 г. мораториум върху разпореждането и експлоатацията на царските имоти е посочен срок на действие  до приемането на специален реституционен закон, също издиша. Подобна уговорка няма практически правна сила, тъй като не обвързва държавата с приемането на такъв закон. Парламентът е свободен да отмени действието на мораториума по всяко време и на други основания с оглед обществения интерес, без да приема никакъв закон като условие за края на действието му. Мораториумът не е нищо повече от обезпечителна мярка срещу опасността царската фамилия да отчужди или натовари с вещни тежести имотите, както и да изсече горите в Рила.

Затова работната група размаха и трети довод в полза на специален реституционен закон - заведените от Симеон дела в Европейския съд по правата на човека. Както и предположихме в публикациите си обаче оттам заек засега не излиза. В средата на април съдът в Страсбург отхвърли жалбата на царската фамилия за действията на българската държава по ключовия казус с реституцията на резиденция "Кричим". Делото продължава все пак по жалбата за мораториума и за комерсиалната употреба на царските имоти, като страните получиха срок до края на септември, за да се споразумеят по делото, преди съдът да се произнесе окончателно.

И тук лъсва новата схема, по която можем да очакваме изненади. С решението по казуса  "Кричим" беше наложена практиката за отвоюване на царските имоти в полза на държавата. И то не толкова заради неговата правилност и обоснованост, които са безспорни, а заради неговата задължителност за всички съдилища по закон. Въпросното Решение №209/08.06.2012 по дело №673/2011 на ВКС е постановено по реда на чл.290 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) в редакцията му от неговото приемане преди десетилетие.

Съгласно тази редакция и закрепването й с нарочно тълкувателно решение на ВКС всяко негово решение, постановено по реда на чл.290 ГПК при допуснато касационно обжалване, е задължително и долните съдебни инстанции да го прилагат, без да обсъждат доводи в различен смисъл. Не щеш ли обаче - през октомври миналата година този текст изхвърча от кодекса, без никой да разбере по чие предложение и защо. Това стана при най-сериозните промени в ГПК от неговото въвеждане, при които бяха внесени четири различни законопроекта на управляващи и опозиция.

В никои от тях обаче не фигурираше подобно предложение. Нямаше го и в изготвения въз основа на тях общ законопроект. После някой го подпъхна и в гласувания окончателен вариант се появи кратък текст: 

"В чл.290 се създава ал.3: 

„(3) Решението по ал. 2 не представлява задължителна съдебна практика.“

По абсолютно същата криминално-лобистка схема беше премахнат и целият механизъм за уеднаквяване на съдебната практика, регламентиран в чл.291 от ГПК. По него при постановено от долната инстанция при противоречива практика решение ВКС беше длъжен да посочи с мотивирано решение практиката  на кое от противоречивите решения смята за правилно и да постанови решение въз основа на нея. Когато приеме, че в решенията практиката е неправилна или неприложима към висящия спор, Върховният съд трябваше да посочи с мотивирано решение защо е неправилна или неприложима и да постанови решение, като тълкува закона въз основа на обстоятелствата по делото.

Всичко това изхвърча от кодекса също в последния момент с друг кратък текст:

"Член 291 се отменя".

Въпросните разпоредби бяха една от големите новости в ГПК при създаването му и, за разлика от други текстове, те бяха приети положително както от адвокатите, така и от съдиите. Никой не е искал, нито е очаквал подобна радикална стъпка. Чл.290 беше определен с пълно основание от юристите като зачатък на прецедентно право в прилаганата у нас континентална правна система. Чл. 291 пък представляваше еманация на конституционно закрепеното основно правомощие на ВКС да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.

НяКОЙ изхвърли натъмно всичко това, защото реши, че му пречи.

Facebook logo
Бъдете с нас и във