Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ТАЙНОТО ОРЪЖИЕ НА ПРЕМИЕРА

Четвъртък, 1 октомври, 1998 година. Десет часа сутринта. В заседателната зала на Министерския съвет се провежда първото заседание на новородения правителствен Съвет по сигурността, ръководено от тогавашния министър-председател Иван Костов. Вратите на залата са плътно затворени, а мероприятието е забулено в подобаваща за целта тайнственост. Навън (във фоайето до асансьорите) седят и тихо разговарят шефът на военното разузнаване ген. Ангел Кацаров и заместник-началникът на Генералния щаб ген. Захарин Илиев. Двамата не са сред богоизбраните участници и чакат да бъдат извикани, ако се наложи. Други, освен бодигардовете на премиера, не се мяркат наоколо...... Два часа по-късно. Висшите офицери все още са там. Не смеят дори да мръднат, защото всеки момент премиерът Костов може да се сети за тях и да ги повика. За стотен път ген. Кацаров прелиства зелена папка и от време на време подчертава нещо в нея. Няколко минути по-късно първото заседание на Съвета по сигурност завършва. Министърът на отбраната Георги Ананиев излиза от залата и отива при генералите, за да им обясни, че са свободни и могат да отиват да си вършат работата. За тяхната точка от дневния ред времето не е достигнало...Тази сценка е само простичък пример за това, как в България се раждат и употребяват структурите на националната сигурност. Сигурно малцина са онези, които още помнят, че преди четири години тогавашната опозиция в лицето на БСП донесе от девет кладенеца вода, за да докаже, че този орган ще помогне на Костов и СДС да станат втори Тодор Живков и БКП. В смисъл такъв, че този съвет бил основен елемент на доминираща тенденция към свръхцентрализация на власт и ресурси и официализиран опит да бъдат поставени специалните служби, формално подчинени на различни институции, под прякото подчинение на МС и премиера. В името на демокрацията левицата моментално атакува пред Конституционния съд съответните текстове в правителствена Концепция за национална сигурност, приета от Народното събрание, но 12-те висши съдии единодушно поляха левия оптимизъм със студена вода: правителството има право да създава свои помощни органи, а Съветът по сигурност е именно такъв орган. Сигурно малцина си спомнят и последвалия ожесточен словесен дебат между БСП и Иван Костов. В него тогавашният министър-председател заяви, че червената атака е блокирала важни дейности на кабинета, свързани с националната сигурност (като изработване на годишния доклад и разпределянето на ресурсите между специалните ведомства - бел. ред.). Левицата не остана по-назад и обяви, че остава на същите позиции, независимо от решението на Конституционния съд. И директно обвини Костов, че си прави едноличен режим и структура, която да го обслужва. Така или иначе обаче, три дни преди първото заседание на Съвета за сигурност (за което вече стана дума) правителството на ОДС прие специално постановление и конституира една от най-спорните структури в държавното управление. Бе приет и специален правилник за дейността на съвета, според който негови членове са премиерът Иван Костов (председател) и министрите на външните работи Надежда Михайлова, на отбраната Георги Ананиев и на вътрешните работи Богомил Бонев. В работата на Съветът участват още заместник-министрите на външните работи Константин Димитров и на отбраната Румен Кънчев, главният секретар на МВР Божидар Попов, началникът на Генералния щаб ген. Михо Михов, директорът на Националната разузнавателна служба ген. Димо Гяуров и директорът на Националната служба за сигурност ген. Атанас Атанасов. Всичко тръгва от синята Концепция за национална сигурност, приета от 38-ото Народното събрание на 16 април 1998 година. След седемчасови дебати в пленарната зала 170 народни представители от СДС, Евролевицата, ОНС и Народен съюз подкрепиха документа. Всички присъстващи депутати от левицата (48 на брой) гласуваха против, а един независим се въздържа. В дебатите и гласуването участваха 219 народни представители (от общо 240 души), а всички предложения за допълване и промени на документа, направени в залата, бяха отхвърлени. Още тогава стана ясно, че в основата на концепцията са залегнали две неща - ясно деклариране, че България иска да влезе в НАТО и че е необходимо създаването на правителствения Съвет по сигурността, чиито основни функции и задачи са да обобщава, анализира и да прави изводи от цялата текуща информация за рисковете пред националната сигурност; да дава професионална оценка и прогноза за динамиката на опасностите; да планира конкретни мерки за неутрализиране на опасностите и да предлага решения в условия на криза; да координира плановете на специалните органи за добиване на информация и да дава становища по разпределението на ресурсите; да разработва и предлага на Министерския съвет годишен доклад за националната сигурност, който се приема от Съвета по сигурността и Министерския съвет и се внася в Народното събрание.Досега са правени два такива доклада (от правителството на Иван Костов) - за 1999 и 2000 година. До дни се очаква това да стори и кабинетът на Симеон Сакскобурготски за 2001 година.Приет е и специален правилник, който определя функциите, задачите и структурата на съвета, както и числеността на администрацията му. А през септември 1998 г. бе ударен и финалният акорд - с нарочно постановление на Министерския съвет Иван Костов сложи точка на всякакви по-нататъшни умозаключения от типа Да има ли съвет или да няма. Но... не би. През лятото на 2001 г. политическата сцена така се завъртя, че сините се прибраха зад кулисите. Под прожекторите застана в цял ръст Негово Величество Симеон Втори, заобиколен от множество жълти, турскосини и розово-червени статисти. Няколко месеца по-късно лидерът на БСП Георги Първанов спечели президентските избори и изведнъж се оказа, че синият модел на правителствен Съвет по сигурността не представлява никаква опасност за демокрацията у нас. Напротив - това си е една недоносена структура, от която няма никаква файда и която трябва да бъде... усъвършенствана. На 28 февруари 2002-ра правителството на Симеон Сакскобургготски решава, че Съветът по сигурността трябва да има два състава - основен и оперативен. В основния състав (по същество запазващ синия първообраз) влизат премиерът, министрите на външните работи, на отбраната и на вътрешните работи, техни заместник-министри, главният секретар на МВР, началникът на Генералния щаб и ръководителите на разузнавателните и контраразузнавателните служби (включително началниците на военното разузнаване и на военното контраразузнаване). Кой обаче от шефовете на спецслужбите ще участва в различните заседания се определя със специална заповед на премиера. В оперативния състав е предвидено да участват само министър-председателят, министрите на външните и вътрешните работи и на отбраната, главният секретар на МВР и началникът на Генералния щаб. След промяната Съветът по сигурността запазва характера си на консултативен (помощен) орган към правителството по въпросите на националната сигурност на Република България и във всички свои варианти продължава да се ръководи от премиера. Държавният глава също има право да участва в заседанията на Съвета (лично или чрез делегиране на права на едно или повече лица, които да го представляват в правителствения орган). Експрезидентът Петър Стоянов разчиташе на секретаря си по националната сигурност и бивш шеф на Генералният щаб Цветан Тотомиров, докато Георги Първанов се е доверил на съветника си Николай Слатински.Обогатени са и задачите, които Съветът по сигурността трябва да изпълнява в бъдеще. Освен всички задължения, вменени на постоянно действащия консултативен орган по времето на Иван Костов, съветът вече е длъжен, да предоставя по определен от него ред равна по обем и еднаква по съдържание информация на президента и председателя на Народното събрание, а не само на министър-председателя и на членовете си, както бе досега.Правителственият орган осъществява своята дейност на редовни и извънредни заседания. Редовните заседания са закрити и се провеждат веднъж месечно, задължително в сградата на Министерски съвет. Преди всяка сбирка членовете на съвета получават еднакви комплекти от материалите, които ще се обсъждат. В определени случаи (главно поради съображения за сигурност) материалите може и да не се предоставят предварително. Дневният ред на заседанията се подготвя от секретаря на съвета и се утвърждава от министър-председателя. Пак от съображения за сигурност премиерът може да разпореди кои от темите на заседанията да бъдат съобщавани предварително и кои не.В определени случаи и по определени теми правилникът допуска в работата на съвета да участват председателят на Народното събрание, шефовете на постоянните парламентарни комисии по външна политика и по вътрешна сигурност, на депутати, министри, ръководители на ведомства, както и на длъжностни лица и експерти в научната, икономическата и военната област. Правителственият орган приема решенията си с явно гласуване и с мнозинство от всички присъстващи членове. Интересно е да се отбележи, че при вземането на решения всички членове на съвета имат право на един глас, като премиерът формулира решението и гласува последен. Освен със секретар, структурата разполага и с два отдела - аналитичен и обслужващ, назначени лично от премиерът.Безспорно е, че Съветът по сигурността е едно от тайните оръжия на българския министър-председател. Той разполага с почти неограничени права в този орган и определя както дневния ред на заседанията, така и по-голяма част от хората, които да присъстват на тях. Никак не е за пренебрегване и фактът, че оперативният състав на Съвета на практика е едно миниправителство. Защото никой не може да отрече, че телекомуникациите, енергетиката, финансите, транспортът и екологията са структуроопределящи за националната сигурност на страната. Чудно тогава защо ли съответните им министри и още по-съответните им вицепремиери не са членове на съвета? Истина е, че съществуването на този консултативен орган дава добри възможности на премиера по един или друг начин да следи и контролира дейността на специалните служби. Включително и на онези, които не са му пряко подчинени (Националната разузнавателна служба например). Но също така е истина и друго. Нарояването (особено през последните няколко години) на много структури, занимаващи се или отговарящи за националната сигурност, не доведе до нищо добро. Основната причина за подобен извод са нелепите ситуации, в които шефовете на тайните служби по цял ден се чудят кой по-напред ще ги извика и защо. Дали президентът, премиерът или председателят на Народното събрание, дали главният прокурор, или някоя от постоянните парламентарни комисии, дали президентският Консултативен съвет за национална сигурност, или правителственият Съвет по сигурност.В крайна сметка обаче именно на Симеон Сакскобургготски се падна високата чест да покаже и докаже, че правителственият Съвет по сигурността е необходим и може да играе по правилата. Дали това ще се случи - ще разберем след предстоящото обнародване на Годишния доклад за състоянието на националната сигурност през 2001 година. Половингодишното мълчание на БСП по въпроса е много... многозначително.

Facebook logo
Бъдете с нас и във