Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ТЕЖКИЯТ БИЧ НА ЛЕКАТА ПРЕСТЪПНОСТ

Най-особеното качество на българския организиран престъпник е, че той по нищо не прилича нито на мистър Джекил и господин Хайд, нито на главните действащи лица в Кръстникът на Марио Пузо. По простата причина, че ние сме шепа народ, спим (както се казва) под един юрган и сме едно голямо (едва ли не) семейство. И още нещо: тъй наречените правозащитни и правосъдни институции така усилено са се втренчили в подземния вариант на българската организирана престъпност, че отдавна не забелязват нищо по-едро от публичен разстрел. Убягват им финансовите и стопанските прегрешения на знайни и незнайни бели якички. И хич не ги интересуват стотиците и хиляди случаи на битови издевателства, сексуален тормоз и откровен садизъм, разиграващи се из кухни, мазета и тавани, из селски дворове и мегдани.Спор няма, че взривяването на един мафиотски бос или заснемането на масата, около която са събрани на работна вечеря трима-четирима политици (магистрати, полицаи или високопоставени държавни чиновници) и един-двама от тарторите на подземния свят, дават обилен материал за първите вестникарски страници. Далеч по-жесток за обикновения българин обаче е бичът на т. нар. битова престъпност, под който той се гърчи от тринайсет-четиринайсет години насам. Защото самотният пенсионер от с. Горно Нанадолнище (примерно) ще поцъка няколко дни с език заради нечий гръмнат мерцедес, а след това ще изтрие случката от паметта си. Съвсем различно е положението обаче, ако съседската ромска фамилия (с упоритостта и ловкостта на невестулка) му открадне една по една всички кокошки от курника, после му опече на кюфтета единственото магаре, а накрая му задигне котлона, бюфета и леглото. И за десерт го пребие, щото човечецът получил 50 лв. пенсия...Битовата престъпност е най-масовата и на нея са отредени най-малко 70% от полицейските статистики. Тук се нареждат обикновеното джебчийство, побоищата в пияно състояние, посичането с брадва, убийството като форма за решаване на спор между наследници, изнасилването на беззащитни старици. На пръв поглед мнозинството от съставите в Особената част на Наказателния кодекс инкриминират точно този вид престъпления, но и тук е валидно общото правило, че не е толкова важно колко строги са наказанията, а дали те са неизбежниМакар че това поставя нов фундаментален въпрос: Как да бъде наказана едва ли не половината от българското население за това, че под някаква форма е посегнало на здравето или имуществото на другата половина?Безрадостното е, че дори и да се случи някога така, че половината от българското население да се озове зад решетките - битовата престъпност ще си остане остро обществено заболяване (макар и ограничено до известна степен). Възможните изходи от тази задънена улица (засега) са три. Единият прозира в амбицията на правосъдното министерство да направи превантивната работа по-ефективна, като изгради Единна информационна система за противодействие на престъпността. Подобен регистър може да се окаже ценно средство за проследяване и профилактичен контрол на всяко лице, което поне веднъж е било арестувано, разследвано или осъждано. При това само с въвеждане на единния му граждански номер и натискането на един-единствен клавиш. Тази мярка не е утопична, защото криминалната статистика показва, че над 80% от престъпленията се извършват от лица, които вече имат зад гърба си поне по едно закононарушение, заради което са регистрирани (най-малко) в полицията.Вторият изход се свързва с датата 1 януари 2004 г., когато в сила влизат всички текстове от Наказателния кодекс, регламентиращи санкцията пробация. За ползата от нея Параграф 22 е писал няколко пъти досега, но никак няма да е лошо, ако отново преговорим урока. Пробацията е вид наказание, което осъденият изтърпява извън затвора или трудовопоправителното общежитие. На практика той е на свобода, но е под непрекъснат контрол от страна на пробационните служители, полицията и съда. И ха е кривнал от правия път дори на сантиметър, ха се е озовал зад решетките с ефективна присъдаКолкото до третия изход - той засега е в сферата на журналистическата фантастика. Което не значи, че правителството и парламентът няма да узреят някой ден и да съзрат рационалното в идеята. Става дума за това, че вместо да бездейства по цели седмици, жандармерията може да се настани на ничията земя, простираща се между периметрите на служба Гранична полиция (която обгрижва границата и пограничните територии) и поделенията на Национална служба Полиция - РДВР и РПУ, действащи в по-големите населени места. С други думи - жандармерията съвсем спокойно може да поеме охраната и да въдвори ред във всички малки села и махали, в които униформен полицай не е стъпвал от години. (Включително чрез апарата на дознанието и бързото полицейско производство.)По закон професионалистите от тази елитна служба в МВР могат да действат само извън чертите на населените места и влизат в действие само от дъжд на вятър. Най-тъжното обаче е, че корените, подхранващи битовата престъпност, са прорасли много по-надълбоко, отколкото полицията и съдебната система си въобразяват. А стане ли дума за този вид престъпност, полицаи и магистрати в един глас викат: Причината е в ниския жизнен стандарт. Но дали това е цялата истина? По данни на Европейския съюз за март българите получават най-ниските средни заплати от всички страни кандидатки. Дори средностатистическият румънец получава с 30 евро повече на месец от средностатистическия си български побратим (за средната заплата в Словения, стигаща до космическите 1034 евро, е по-добре да не мечтае човек).Едва ли е необходимо да бъде повтаряно и другото дежурно оправдание, което полицаи и магистрати развяват като знаме всеки път, когато стане дума за мащабите на битовата престъпност. А то гласи - МВР, съдът, следствието и прокуратурата нито имат правомощията, нито им влиза в работата да лекуват социалните язви, довели до този вид престъпни посегателства. Нещо, което изобщо не е повод за масовото издаване на индулгенции на десетки и стотици кокошкари, насилници и тъй нататък. Много са причините, които водят до мрачния извод, че държавата е безпомощна да обуздае битовата престъпност до някакви поносими размери. Сред тях са подценяването на проблема (за сметка на други видове закононарушения), липсата на достатъчно подготвени оперативни работници, бавният съдебен процес и недостатъчният брой килии, в които да бъдат побрани всички осъдени. За една от най-важните и най-видими причини обаче никой не говори. Става дума за непрофесионализма на борците срещу битовата престъпност, особено в досъдебната фаза. С промените в Наказателнопроцесуалния кодекс, влезли в сила от 1 януари 2000 г., следствието се раздели с помощник-следователите си (близо 750 души). Половината от тях останаха на улицата, а останалите бяха приютени в новосъздадения апарат на полицейското дознание в системата на МВР, призван да разследва около 75-80% от престъпленията. В числово отношение нещата (тогава) изглеждаха оптимистични - около 12 000 дознатели трябваше да се справят с близо 120 000 престъпления годишно. Вярно е, че тези хора си имаха и други служебни ангажименти, но 10-15 преписки годишно едва ли щяха да им се отразят фатално. Уви! Само половин година по-късно (в края на май и началото на юни 2000 г.) стана ясно, че тогавашното ръководство на МВР, правителството и парламентарното мнозинство са си направили криво сметките. Работата зацикли фатално и така... две години подред. Част от старателно укриваната истина лъсна, когато бившият главен секретар на МВР Славчо Босилков пое поста от предшественика си ген. Божидар Попов (през юли 2000 г.) и призна на висок глас: в няколко софийски РПУ-та близо 70% от заявителския материал (тоест сигналите за извършени престъпления) не са завеждани в съответните бумаги. А по закон е така: има ли заявителски материал (жалба, писмен сигнал или телефонно обаждане) - има престъпление и по него би трябвало да се работи... Няма ли записано такова нещонищо не става. Още една истина лъсна през есента на 2001 г., когато сегашният ресорен заместник-министър на вътрешните работи Тоньо Железчев за пръв и последен път сподели ценни мисли с обществеността на тема полицейско дознание. Според него близо 50 на сто от дознанията са били преобразувани в следствени дела, което допълнително натоварвало и задръствало следствените служби. (Само за справка - по онова време в следствието работеха около 900 души.) Днес картината е малко по-различна, но в никакъв случай не е по-обнадеждаваща. Според отчета на ДНСП за 2002 г. са приключени и изпратени в прокуратурата с мнение за съд около 60% от образуваните полицейски дознания. Колко от тях са върнати за доразследване или са препратени са работа на следствените служби - не е ясно. За сметка на това обаче е известно, че до съд са стигнали най-много 15-20% от общия брой на образуваните дознания. Причините за дознателската безизходица са много, но сред тях най-ярко пламтят няколко рубина: масов глад за МВР-кадри с юридическо образование, недостатъчна професионална квалификация и липса на опит, непрофесионално (меко казано) процесуално ръководство от страна на прокурорите. Иначе казано, българската полиция още няма своите детективи.Но най-обидното в случая е, че докато всички са се втурнали на лов (поне на книга) за мафиотски босове и тартори на организирани престъпни групи, обикновеният българин е на път да превърти окончателно под ударите на недосегаемите от закона кокошкари. А случи ли се това - първо идва ред на пушките, брадвите и тоягите, а после и на въоръжените селски милиции. Пред които скандалният кмет-побойник на с. Галиче - Ценко Чоков, ще ни се стори като възпитателка от пансион за благородни девици. И тогава жандармерията, вместо да озаптява развилнели се конекрадци, изнасилвачи и кокошкари ще трябва да усмирява селски бунтове.

Facebook logo
Бъдете с нас и във