Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ТЕМИДА МЕЖДУ СЪРБИЯ И ИРАК

На 12 март мафиотите от Земунския клан разстреляха сръбския премиер Зоран Джинджич. Седмица по-късно (на 19 март) САЩ и компания удариха Ирак. На пръв поглед двете събития са несъизмерими като калибър, но, пречупени през призмата на българските интереси, нещата изведнъж придобиваг доста по-интересен обрат. Ако човек проследи внимателно какво се случи в България след екзекуцията на сръбския символ на демокрацията, едва ли ще остане стреснат, трогнат, очарован от онова, което се пише в милата ни татковина през следващите пет-шест години. Вестта за кървавото злодеяние, извършено посред бял ден на 500 км от София, поразпали малко страстите, предизвика изпращането на няколко съболезнователни телеграми... и толкоз. Всичко приключи, когато се оказа, че между разстрела на Илия Павлов (на 7 март) и атентата срещу Джинджич няма нищо общо. В същото време целокупният български народ стана наистина разноглед от многопосочните политически и обществени раздумки на тема Войната срещу Ирак и съдбините на човечеството след победата на САЩ. То не бяха сметки и кроежи, то не бяха венцехваления (на хуманния и демократичен смисъл от военната операция) и хули (срещу антихуманния и антидемократичен смисъл на военната операция). В крайна сметка се получи нещо като в старата игра на китайска песен (за която и друг път е ставало дума) - събират се двайсетина деца в една стая и всяко от тях запява различна песен на висок глас. Победител е онова дете, което остане да пее последно и нито веднъж не обърка думите и мелодията на своята си песен. (Практиката сочи, че обикновено въпросният победител накрая се оказва сам в стаята, защото на останалите играчи не им издържат нервите и напускат, след като отпаднат.) Какво се случи у нас пред последните десетина дни, че се наложи да бъдат сравнявани събитията в Сърбия и Ирак? По чисто нашенски тертип ние хукнахме да гоним Михаля и зачакахме от пясъците на Средния изток да ни облъхне свеж морски бриз, придружен с неземния аромат на петрол и зеленикави долари. И обърнахме гръб на революцията (без никакво преувеличение) в западната ни съседка. Не за друго, а от най-обикновено чувство за неудобство и срам.Две седмици след разстрела на Зоран Джинджич сръбската нация доказа, че разполага с интелектуален, управленски и граждански потенциал, който ще я вкара немедлено в Европа. При това поне три-четири години преди България. Какво се случи през тези четиринайсет дни не е необходимо да бъде повтаряно подробно. По-важото е друго. Извънредното положение и крутите мерки за борба с организираната престъпност започнаха да доказват своята ефикасност, но у нас това не направи на никого впечатление. А би трябвало. И то по няколко причини:- прословутият Балкански път на дрогата минава и през България, и през Сърбия, а високоорганизираните престъпни структури в двете държави са като скачени съдове още от времето на първото югоембарго;- за никого не е тайна, че бившите служители на тоталитарните спецслужби (минали на страната на организираната престъпност) поддържат тесни контакти помежду си и по никакъв повод не се колебаят да си оказват помощ за решаване на една или друга деликатна задача. Доказателствата и данните за тези (и още куп подробности) се пазят в архивите на демократичните спецслужби, но първата крачка към бартерната сделка в името на сигурността още не направена;- през ноември 2002 г. главният прокурор Филчев беше набеден, че е получил частта си от един милион долара, за да участва в освобождаването на видния сръбски мафиот Сретен Йосич. Нищо по-удобно няма от сегашната ситуация в Сърбия за изясняването на този сензационен факт. Стига някой да се беше сетил да изпрати упълномощени люде да помогнат с каквото могат на сръбските си колеги;- безкомпромисната атака срещу сръбските престъпни групировки ще врътне кранчето (поне за година-две напред) и на пограничните далавери, които обикновено се наричат кокошкарски истории или куфарен бизнес. Чудно какво ли ще се случи, когато близо 20 000-30 00 безработни обитатели на Видинска, Монтанска, Пернишка, Софийска и Кюстендилска област, преживяващи досега от дребен алъш-вериш по границата, насочат погледите си към вътрешността на страната?Онова обаче, заради което събитията в западната ни съседка са далеч по-важни и по-полезни от военния театър в Ирак, е волята, която сръбската нация демонстрира в защита на националните си интереси от... самата себе си. При това без никаква чужда помощ и подаяния. Без даже да изхленчи поне веднъж за онова, което наследи от режима на Милошевич. Наследство, пред което българските проблеми са като хлапашкия спор чий захарен памук е по-розов. Защото България нито е преживяла югоембарго (даже две), нито е водила войни, нито е била бомбардирана. Даже си нямаме и организирана престъпност като сръбската - безкомпромисна, с разклонения по целия свят, сраснала се с държавния апарат още преди десетилетия. Ето защо изглеждат съвършено нелепо спорадичните подмятания, че ако и у нас бъде въведено извънредно положение, българският октопод тутакси ще бъде прострян като пран чаршаф на телта зад блока. И то поради една простичка причина - ако нещо подобно беше възможно да се случи у нас, то... отдавна трябваше да бъде факт. От шест години и половина (от 2 октомври 1996 г.) си имаме застрелян бивш премиер - Андрей Луканов. Разследването на убийството му обаче бе доведено до пълен абсурд, който ще лъсне след по-малко от шест месеца (когато се очаква Софийският градски съд да приключи с делото).Имаме си гръмнат шеф на държавно ведоство с ранг на министерство. Става дума за д-р Цветан Цветанов, застрелян през лятото на 1994 г. в качеството му на председател на Българския спортен съюз (днес Министерство на младежта и спорта). Да е открит случайно убиецът му? Имаме си още застрелян (а след това и обесен мъртъв) заместник-министър на просветата - Ламбо Кючуков. Трупът му беше открит през пролетта на 1995 г., а т. нар. убийци полежаха в следствения арест девет месеца, бяха освободени и осъдиха държавата за нанесени щети. На 28 декември 2003 г. бе разстрелян висшият магистрат Николай Колев. Последният в именития списък (засега) бе основателят на империята Мултигруп Илия Павлов.Всъщност поменикът е толкова дълъг, че направо кара човек завинаги да сведе глава. Не толкова в тъга по убитите, а заради очевидното безсилие и нежелание на компетентните (в техните очи) институции да сложат край поне на безнаказания и безразборен (на пръв поглед) отстрел. Констатация, която през седмицата бе потвърдена още веднъж от скандалите, пламнали след бомбата, гръмнала в Софийската окръжна прокуратура. Жалко!

Facebook logo
Бъдете с нас и във