Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ТРИЙСЕТ РЕДА, КОИТО РАЗТЪРСИХА НОМЕНКЛАТУРАТА

Все още са пресни спомените от зимата и пролетта на 2002 г., когато екипът на правосъдния министър се гърчеше в невъзможността си да пробие с гола глава гумената политическа стена пред себе си. По онова време усилията му бяха насочени единствено към прокарването на проекта за нов Закон за съдебната власт, който трябваше да превърне магистратите в свободни хора, имащи и някакви задължения към обществото. В началото на лятото от трудовия ентусиазъм на Станков и компания вече не бе останало кой знае колко. За тяхна най-голяма изненада се оказа, че подливането на водата е дело не само на правосъдните хардлайнери от опозицията, ами и на хора от управляващото мнозинство. Именно тогава министър Станков обърна листото и реши да действа по заобиколния начин. След многоходови комбинации, на 30 юли 2002 г., Народното събрание окончателно прие Закона за съдебната власт във вида, предложен от правосъдното ведомство, и... същинското надиграване започна. Хитовете по онова време бяха два. Защо една пета от членовете на Висшия съдебен съвет (ВСС) трябва да имат право да искат имунитета на главния прокурор и да го отстраняват временно от длъжност. Другият хит бе свързан с амбициите на НДСВ да изземе чрез правосъдното министерство част от функциите на ВСС и по този начин да подчини съдебната система на волята си. Какво толкоз щеше да се случи, ако още тогава на една пета от членовете на ВСС им беше дадено правото да искат имунитета на главния прокурор - така и не стана ясно. Още по-голяма бе мъглата около т. нар. жълти амбиции за подчиняване на независимата съдебна власт. Във всеобщата суматоха никой така и не разбра какви точно функции на ВСС иска да изземе министър Станков и по какви причини те никога няма да му бъдат дадени. Така или иначе, с две поредни решения (N11 от 14 ноември 2002 г. и N13 от 16 декември 2002 г.) Конституционният съд бастиса 45 от общо 107-те изменения на Закона за съдебната власт, приети от парламента на 30 юли същата година. Опиянението на висшата съдебна номенклатура от победата бе сравнително кратко. Натискът на реформаторите започна с никому ненужния (по онова време) дебат за изваждане на прокуратурата и следствието от съдебната система. Хардлайнерите отново скокнаха на всеоръжие и Конституционният съд тутакси реши, че подобно правомощие има само Велико народно събрание. На поредица от международни форуми евроекспертите и най-различни емисари на САЩ дадоха да се разбере, че тази работа със забатачването на съдебната реформа няма кой да я търпи повече. В началото на април 2003 г. камбаната най-после удари и за политическия елит и след няколко скорострелни консултативни срещи парламентарно представените партии подписаха декларация за необходимостта от спешен ремонт на конституцията в частта й за съдебната власт. За целта бе създадена временна работна комисия (начело със заместник-председателя на Народното събрание Камелия Касабова) и през септември 2003 г. депутатите рапортуваха пред Европейския съюз и САЩ, че са изпълнили поетия ангажимент. За три ударни заседания те гласуваха предложенията, внесени от комисията, и на 26 септември 2003 г., в бр. 85 на Държавен вестник, бе обнародван Законът за изменение и допълнение на Конституцията на Република България. От статистическа гледна точка цялата работа се свежда до... 30 машинописни реда, които обаче обърнаха досегашната философия на съдебната система с хастара навън. Като най-ключовите промени са четири: - Магистратите стават несменяеми след петгодишен трудов стаж, след атестиране и с решение на Висшия съдебен съвет. Досега това ставаше автоматично след навършване на тригодишен стаж на длъжността, която заемат.- Всички магистрати (включително и председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд и главният прокурор) могат да бъдат освободени от длъжност заради тежко нарушение, системно неизпълнение на служебните задължения или действия, накърняващи престижа на съдебната власт. При това - и по искане на една пета от членовете на Висшия съдебен съвет! - Административните ръководители в органите на съдебната власт, с изключение на шефовете на върховните съдилища и главния прокурор, се назначават на ръководна длъжност за срок от пет години с право на повторно назначаване. - При осъществяване на съдебната власт магистратите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Досега съдиите, прокурорите и следователите бяха облечени с имунитета на народните представители и носеха наказателна отговорност само за престъпления, за които Наказателният кодекс предвижда затвор над пет години. Без значение дали то е извършено в работното време, или в кръчма през нощта.

Facebook logo
Бъдете с нас и във