Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

УПРАВЛЯВАЩИ И ВИСШИ МАГИСТРАТИ ПОСЕГНАХА КЪМ ЦЯЛАТА ВЛАСТ

Колкото повече наближава сакралната дата 1 януари 2007 г., толкова по-очевадни стават симптомите, че демокрацията в България е зачената в грях, израсна в интелектуална и икономическа мизерия и се превърна в уникален обществено-политически урод. За разлика от останалите държави на Стария континент обаче, у нас появата и съществуването на този феномен се приема не само като нещо нормално, но той дори е натоварен със задачата да превърне България в европейска държава със силна икономика и развито гражданско общество.
Основанията за този изключително неприятен извод са много, но едно от тях заслужава особено внимание: цинизмът на хората, които по закон са призвани да осигурят на гражданите спокоен и сигурен живот и които, чрез лостовете на държавната власт, са се нагърбили с нелеката задача да контролират процесите в подземния свят. А най-пресният пример за това е случилото се в България от 17 август насам, когато коалиционното правителство на БСП, НДСВ и ДПС встъпи официално в длъжност, а седмица по-късно височайшите трупове започнаха да падат като зрели круши. На 25 август беше разстрелян висаджията Георги Илиев. На 10 октомври бе убита Шинка Манова - третият човек в митническата администрация и шефка на отдел Последващ контрол. А на 26 октомври беше екзекутиран и банкерът Емил Кюлев.
Ако Параграф 22 беше булевардно издание, чиято единствена цел е да промива мозъците на своите читатели и да ги кара да мислят в погрешната посока, днес щяхме да разиграем следния сценарий. Тези убийства са призвани да изиграят същата роля, каквато изигра пожарът на Райхстага в Германия през 1933 година: разтърсващо престъпление - светкавично разкриване на извършителите - шумен и справедлив съдебен процес - тотално оневиняване на подсъдимите - обожествяване на героите от процеса в световен мащаб - установяване на диктатура и унищожаване на свободните медии.
Подобна аналогия със сигурност звучи налудничаво. Резултатите от масирания натиск срещу организираната престъпност обаче, предприет след убийството на Георги Илиев, прераснал след разстрела на Кюлев в операция Респект и приключил със засекретяването на списъците на бандитите с две и повече висящи дела в понеделник (21 ноември), сочат само в една посока: сегашният кръстоносен поход срещу мафията е призван да абсолютизира монопола във властта на управляващите и на висшата номенклатура в съдебната власт. И то по такъв начин, че когато България стане пълноправен член на ЕС (на 1 януари 2007-а или година по-късно), обществото да не може да разбере откъде точно сме влезли в Общия европейски дом - през парадния или през слугинския вход, какви ще бъдат по-нататъшните ни ангажименти към Брюксел и на каква цена ще трябва да ги изпълняваме.
Иначе казано, с разстрелите на Георги Илиев, Шинка Манова и Емил Кюлев започна предпоследното преразпределение на властта (в двете й проекции - официална и подземна) с оглед бъдещото усвояване на европейски милиарди. Преразпределение, украсено с всички елементи на качествения политико-криминален трилър: много кръв, задкулисни сделки, правосъден рекет, налагане на цензура.
В интерес на истината, през първите 16 демократични години управляващите и друг път са имали някакви амбиции да сложат под чехъл (или под ботуш) бизнеса, медиите и гражданското общество. За най-голямо съжаление обаче днешната ситуация изобщо не може да се сравнява със ситуациите около три предишни опита за установяването на тотален контрол върху законодателната, изпълнителната, съдебната и местната власт от страна на СДС (през 1991-1992 г., когато премиер беше Филип Димитров), на БСП - по времето на Жан Виденовия кабинет (1994-1997 г.), и в периода 1997-2001 г., когато на тогавашния син лидер - Иван Костов, му излезе прякорът Командира.
Три са обстоятелствата, които благоприятстват напъните на управляващата коалиция и висшата съдебна номенклатура в опитите им за усвояване на цялата власт.
Най-напред, от около година и половина Европейският съюз вече се отнася далеч по-благосклонно към призивите за въвеждане на управление на твърдата ръка в България и за ограничаване на гражданските права и свободи под формата на борба с организираната престъпност.
Причините за демократичното примиренчество на Брюксел също не са случайни. Еврочиновниците просто няма накъде повече да мърдат и съвсем скоро ще трябва да отговорят на въпроса, който техните данъкоплатци непрекъснато им задават: Защо на 1 януари 2007 г. ЕС трябва да приеме държава, чиито бандити свободно шетат и грабят из целия континент, а после харчат спечеленото в родината си, където никой не ги закача?
Другото, заради което Брюксел гледа все по-благосклонно на зачестилите посегателства към основните права и свободи в България, звучи страшно: Брюксел няма какво друго да стори. Не за друго, а защото е похарчил в България около 1.5 млрд. евро, ползата от които (както стана известно след двата жълти картона от тази година) е доста съмнителна. Иначе казано, ако България не стане пълноправен член на ЕС, Европейската комисия и шефовете на трите основни еврофонда - ФАР, ИСПА и САПАРД, ще трябва да отговорят къде са отишли тези един милиард и половина евро, какви хонорари са получили европейските консултанти и колко е струвало заверяването на техните доклади и отчети по българските проекти.
Второто обстоятелство, заради което управляващата коалиция и висшата съдебна номенклатура като нищо ще установят тотален контрол върху бизнеса, медиите и обществото, е свързано с някои трансформации в подземния свят. За никого не е тайна, че покровителите на едновремешните мутри искат техните структури да влязат в Европейския съюз като чисти и благочестиви търговски дружества, холдинги и корпорации. За да се случи това, вариантите са два: сделка с властта (каквато СДС сключи с мутрите през ранната пролет на 1997 г.) или куршум и бомба за непокорните (каквото споходи около стотина бизнесмени с екзотични прякори от есента на 2001 г. насам).
Съвсем естествено оцелелите първопроходници на силовото предприемачество (не повече от десетина-дванайсет души) днес вече предпочитат да не се мяркат много-много пред очите на медиите и, дето има една дума, дори на кино не смеят да отидат. Тяхното самочувствие и манията им за недосегаемост, натрупани през 90-те години на миналия век, до такава степен бяха смачкани по време на жълтия мандат, че тези босове отдавна са готови на всичко, само и само да не ги закачат. И когато се наложи - те, с грейнали от радост лица, финансират каквато им се каже: задгранични обучения в елитни колежи и университети; строителство и обзавеждане на апартаменти и хотели; предизборни кампании и пропартийни медии; спешни хирургически намеси и трансплантации в западни болници и... т. н.
Нещо повече - в името на собственото си оцеляване, преди четири години те пуснаха заповед по трасето китайското карго, турските плодове и зеленчуци, американското пилешко и азиатското говеждо да не се внасят като чиста контрабанда, а на занижени цени. В резултат на тази операция босовете олекнаха с по 100-200 милиона, а събираемостта на Агенция Митници скочи с 20-25 процента. Малко по-късно държавата (най-общо казано) върна жеста и босовете трайно компенсираха загубите си. Те сложиха ръка на всички стокови и зеленчукови борси, както и на всички кооперативни пазари и базари. После надуха цените на едро и наемите за сергиите и щандовете, а накрая задължиха търговците на дребно да зареждат само от тях и да продават на цени, определени от тях.
А третото обстоятелство, извикало на живот законовите ексцесии, организирани през последните десетина-петнайсет дни, е жизнената необходимост от спешно прегрупиране на висшата съдебна номенклатура. За никого не е тайна, че мандатът на Никола Филчев изтича на 22 февруари 2006 г. и по закон процедурата за избор на негов наследник трябва да започне два месеца по-рано (т. е. на 22 декември).
От формална гледна точка през последните няколко месеца в публичното пространство бяха разиграни няколко сценария за бъдещия шеф на държавното обвинение. Истината обаче е, че по време на седемгодишния си мандат Никола Филчев превърна прокуратурата и нейният най-висок наказателен етаж - Върховната касационна прокуратура, в перфектно смазана машина за събиране и за трупане на информация от типа може и да потрябва.
Досега Параграф 22 неведнъж е писал на тази тема. Ето защо днес ще си припомним само две доказателства, че каквито и сценарии да се разиграват за бъдещия главен прокурор, последната дума все още принадлежи на Никола Филчев и неговото обкръжение.
На 30 май 2003 г. Народното събрание изхвърли от Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) и предварителната прокурорска проверка и записа в чл.191 от НПК, че събирането на веществени доказателства и на улики без предварително образувано следствено дело или полицейско дознание е незаконно.
Тази поправка влезе в сила на 2 юни 2003 г., а на 6 юни заместник главният прокурор и ръководител на Върховната касационна прокуратура (ВКП) - Христо Манчев, се ожали пред медиите, че в държавното обвинение има на производство около 100 000 предварителни проверки, чиято съдба оставала неясна. За да не спъват работата на държавното обвинение, тогавашните управляващи от НДСВ и ДПС уредиха новият НПК да бъде обнародван в Държавен вестник с неколкодневно закъснение, през което те подпъхнаха в преходните и заключителните разпоредби текст, даващ правото на прокуратурата да приключи образуваните предварителни проверки по реда и сроковете на стария НПК.
Съвсем естествено през следващите няколко месеца никой от управляващите не се сети да попита главния прокурор Никола Филчев какво става със споменатите 100 000 проверки, колко от тях са преобразувани в наказателни дела, колко са прекратени и къде се съхранява събраната информация. Нещо повече, правителството на НДСВ и 39-ото Народно събрание не пожелаха да променят Закона за съдебната власт (ЗСВ) в съответствие с измененията в НПК от май 2003 година. Това развърза ръцете на държавното обвинение и в периода 2003-2005 г. бяха образувани стотици (ако не и повече) нови предварителни проверки - по най-различни поводи и срещу най-различни хора.
Формално тези проверки бяха узаконени чрез разпоредбата на чл.119 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), в която са изброени всички правомощия на прокуратурата, описани в НПК, действащ до 30 май 2003-а. Съгласно нормативната уредба на България обаче НПК е специален закон, докато ЗСВ е устройствен и от него е изключено да произтичат процесуални правомощия и задължения. Тоест - каквито и прокурорски права да са описани в Закона за съдебната власт, щом те не съществуват в НПК, значи образуването им е... незаконно.
Според чл.17, ал.1 и ал.2 от Закона за нормативните актове, след влизане в сила на нормативния акт се проверяват резултатите от неговото прилагане. Въз основа на проверката, ако е необходимо, се предлага отменяване, изменение или допълнение на нормативния акт. Поне до момента обаче не е известно някой да се е осмелил и да е надникнал в къщичката на главния прокурор с идеята да види какъв е ефектът от премахването на прокурорската проверка.
И как ще надникне, след като през последните две-три години прокуратурата образува толкова много проверки и накара МВР да събере толкова много данни, че днес е в състояние да запуши и запушва устите на всички партии едновременно?
Някой да е чул напоследък депутат от управляващото мнозинство или министър да каже лоша дума за държавното обвинение? Или пък да отвори приказка за необходимостта от парламентарен и граждански контрол върху дейността на главния прокурор, на Върховната касационна прокуратура и на Върховната административна прокуратура? Не е чул и няма никакви изгледи да чуе, защото като нищо този някой ще се окаже главно действащо лице в някаква прокурорска проверка, образувана по поръчкова публикация в някакъв вестник.

Facebook logo
Бъдете с нас и във