Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

УПРАВЛЯВАЩИТЕ ПАК СЕ ЗАГРИЖИХА ЗА ЛИЧНИТЕ СИ ДАННИ

Нищо добро не очаква общество, чиито управляващи използват всеки удобен случай, за да ампутират гражданския контрол върху своите действия или пък да прикрият умишленото си бездействие зад паравана на служебната и на държавната тайна.

Май точно така изглежда скандалното нововъведение в планираните изменения на Закона за защита на личните данни, добило вече печална публичност под наименованието чл. 5а. Въпросният текст, който впрочем вече се промуши през парламентарната зала на първо четене, гласи: Обработването на лични данни, свързани с престъпления, административни нарушения, присъди по наказателни дела, решения по административни дела и мерки за сигурност, се извършва само от или под контрола на съответните компетентни органи. С други думи - до тоталното засекретяване на информацията за това кой и защо е арестуван, наказан, дисциплинарно уволнен или отстранен от длъжност остава само още едно гласуване в пленарната зала. И то ще се случи, въпреки че публично депутатите от управляващата коалиция продължават да изразяват дълбокото си възмущение от възможността за налагането на цензура в България.
На всичко отгоре в предложената нова редакция на параграф 1, т.1 от допълнителните разпоредби от Закона за защита на личните данни е записано следното: Обработване на лични данни е всяко действие или съвкупност от действия, които могат да се извършат по отношение на личните данни с автоматични или други средства, като записване, събиране, организиране, съхраняване, адаптиране или изменение, възстановяване, консултиране, употреба, разкриване чрез предаване, разпространяване, предоставяне или по друг начин, актуализиране или комбиниране, блокиране, заличаване или унищожаване.
Това означава, че ако този текст мине през парламента и на второ четене, всеки намек че еди-кой си е арестуван, обвинен или срещу него е образувано административно производство може да се изтълкува като закононарушение и срещу медията да бъдат предприети конкретни репресивни мерки.
Всъщност поредният напън да се сложат медиите и чрез тях общественото мнение под похлупак прилича на опита да се закърпи стара дреха с телен конец - нито е нужно, нито красиво. Историята помни напъните да се превърне изнасянето на нелицеприятни факти за общественоизвестни фигури в престъпление по Наказателния кодекс, помни идеите да се съчини специален закон за печата, няма как да забрави намеренията да се забрани публикуването на материали и снимки уж за да се защити анонимността, както и съвсем скорошния скандал със специалното разузнавателно средство на румънеца Георге Бухнич на Дунав-мост.
Единствената разлика този път е, че родните законотворци имат солидно алиби. То се нарича Директива 95/46/ЕО, чийто текст е много близък до проекточлен 5а на нашенския закон за защита на личните данни. Само че в старанието си да прочетат Евангелието, както на тях им изнася, българските депутати са пропуснали да видят, че въпросната директива съдържа още един чл.9, озаглавен Обработка на личните данни и свобода на словото. В него е казано, че записаните в предните текстове ограничения не се отнасят за обработването на лични данни, когато то се извършва единствено за целите на журналистическа дейност или на литературно и художествено изразяване. Е, в нашия проектозакон от подобен текст няма и помен.
В случая трябва задължително да се спомене и още нещо. То е, че не за пръв път текст с подобна редакция като тази в чл.5а на проектозакона се опитва да се промуши през парламента. Още кабинетът Сакскобургготски пробва да легализира това ограничение, но тогава то беше отхвърлено от комисията, която трябваше да го гласува и да го предложи в пленарната зала. Правителството Станишев отново го внесе, и то само в Комисията по вътрешна сигурност, която го пусна без сериозно обсъждане. И така - като в баснята за охлюва на Стоян Михайловски.
Истинският въпрос е защо подобен текст е неприемлив и звучи като изровен от ерата на партията държава?
Като оставим настрана това, че мирише на противоконституционност, защото отваря вратичката за предварителна цензура, нещо изрично забранено впрочем от основния ни закон, влезе ли в сила такава разпоредба, тя ще затвори устата на най-непримиримите опоненти на управляващата клика - журналистите. А това би било последният гвоздей в ковчега на привидността, наречена българска демокрация. Който при това би потвърдил напълно констатациите на Брюксел, че май не сме дорасли до членство в Европейския клуб на богатите и свободните.
По-същественото обаче е друго. При сегашното състояние на взаимна обвързаност по интереси и роднинство в администрацията и при навика да се крият кирливите дрехи поради криворазбрана гилдийна солидарност огласяването и поставянето на публично обсъждане на определени факти и обстоятелства е комай най-сериозният стимул да се върши нещо в тази държава. И сега много от престъпленията и нарушенията, извършени от облечените с власт и правомощия, остават скрити. Освен ако не са повод за някоя политико-административна метла или ако не са се превърнали в поредното мръсно петно върху външния имидж на България. Както например в скандала с отмъкнатия от американския посланик скъп мобилен телефон. Достатъчно е човек да се замисли в колко от случаите органите, на които това им е работа, са се размърдали, преди да е набрал скорост поредният медиен скандал, за да си даде отговор на въпроса кого обслужват законодателни промени от рода на коментирания проекточлен 5а. Със сигурност - не обществения интерес.
Един от най-печелившите от подобен текст, ако той бъде гласуван и на второ четене, изглежда, ще е Висшият съдебен съвет. Не е пресилено твърдението, че за притоплянето на проекторазпоредбата на чл.5а от Закона за защита на личните данни и за повторното му вкарване в парламента заслуга имат и жалбите на две съдийки от Софийския градски съд (СГС) - Калинка Топалова и Анна Каракашева, които Висшият съдебен съвет (ВСС) освободи от длъжност в края на юни 2005 година. До тази мярка се стигна, след като председателят на СГС Светлин Михайлов внесе писмено предложение във ВСС за санкционирането на двете магистратки, защото през последните няколко годините натрупали 560 дела, които по никакъв начин не искали да приключат.
А ако не броим личната вендета на главния прокурор срещу някои от по-несимпатичните му подчинени, които основно запълват бройката на наказаните магистрати, най-критикуваната институция у нас - съдебната, е абсолютно парализирана откъм вътрешен контрол.
Така за цялата 2004 г. са наказани само 18 служители на третата власт. И то на фона на стотиците забавени или направо прекратени със съмнителни аргументи дела. Разбира се, в малкото случаи, когато ВСС се е навил да санкционира провинилите се, това е било не без сериозното участие на медиите. Както например в случая с командирования в Тутракан плевенски съдия. И досега няма нито един уволнен или осъден заради корупция съдия. Което, меко казано, звучи доста съмнително.
Почти няма рокада по висшите етажи на изпълнителната власт, ако изключим политическите чистки след смяната на кабинетите, която да не е била аргументирана с огласен преди това от медиите публичен скандал - от онова изречение за танковете на Петър Младенов до злополучния Филчевгейт или евтините апартаменти, раздадени на чиновниците от жълтата администрация.
Обществото е в течение за подвизите на много от престъпните босове и на схемите, по които се източват пари от държавата, точно благодарение на тези, чиито уста се опитва да затвори чл. 5а от проектозакона за изменение и допълнение на закона за личните данни. Ако все пак мине. Всичко това подсказва, че въпреки европейската си подплата коментираният текст, приложен в нашите условия, би нанесъл много повече вреда, отколкото полза.
Що се отнася до аргументите, изказани от някои депутати като Пламен Ранчев, че целта на измененията в закона ще има възпиращ ефект, т. е. ще е пречка пред това да се изнася невярна или недоказана информация, която може да навреди на даден човек, те не са много на място. Причината е, че когато публичният интерес се противопоставя на личния по такъв начин, както това е направено в коментирания чл. 5а от Закона за защита на личните данни, това е лошо и за единия, и за другия. Освен това към момента има достатъчно механизми да се спре изтичането на сведения и факти, ако те влизат в категорията на класифицираната информация. Първо, защото едноименният закон се е постарал достатъчно стриктно за това. И второ, защото раздел Обида и клевета на Наказателния кодекс (НК), макар и да не предвижда затвор за тези престъпления, също е достатъчно стряскащ и суров. Особено ако става дума за тиражирането на неверни данни чрез медиите, квалифицирани като обида и клевета (чл.148 от НК), или пък за разгласяването - устно, чрез печатни произведения или по друг начин - на неправомерно придобита информация от архива на МВР (чл.148а от НК), защото глобите достигат до 15 000 - 20 000 лева.
Така че логичният въпрос Какъв тогава е смисълът от въвеждането на европейските стандарти в саморегулацията на медиите и от писането на всевъзможни етични кодекси, след като управляващите непрекъснато затягат нормативния намордник на медиите? вече има само един отговор: въпреки шумните декларации против цензурата, т. нар. политически елит няма никакво намерение да допусне до себе си обществото и средствата за масова информация. Особено сега, когато до заветната дата 1 януари 2007 г. остават само 14 месеца и половина, а разпределението на постовете в структурите, които ще разпределят милиардите в следприсъединителните европейски фондове, върви с пълна сила.
Тъжно е, но това е положението: след 16 години демокрация България отново се изправи на ръба на пропастта, разделяща обществото на обикновени хора и на политически елит. Още по-тъжно е, че въпросният елит вече е готов да уреди нещата така, че държавата да направи... фаталната крачка напред. С интимната мисъл, че когато това се случи, медиите вече ще са достатъчно опитомени, ще си мълчат доброволно и никой нищо няма да разбере.

Facebook logo
Бъдете с нас и във