Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

В САЩ - УОТЪРГЕЙТ, У НАС - ГОЛА ВОДА

Преди много години, когато за съвременните български демократи най-голямата форма на протест беше да пушат в училищните тоалетни или да скрият чантата на класната си, в омразните (по онова време) Съединени щати двама журналисти събраха очите на света. През 1972 г. колегите от Вашинготн поуст - Карл Бърнстейн и Боб Удуърт, надушиха историята във вашинготнския хотел Уотъргейт и доказаха, че действащият президент и кандидат за втори мандат Ричард Никсън използва държавния апарат за лични нужди, хората му подслушват съперниците си от Демократическата партия, а предизборният му щаб оперира с недекларирани пари. Борбата между властта и свободната медия продължи две години и на 9 август 1974 г. завърши с пълен успех за свободната журналистика. Преизбраният президент Никсън подаде оставка, а до 1975-1976 г. комисиите в Конгреса и Сената и федералните прокурори уволниха и вкараха в затвора когото трябва. Точно три десетилетия по-късно в България се разигра подобна драма, макар и с по-блудкав вкус. Преди десетина дни Би Би Си излъчи журналистическото разследване Да купиш игрите, посветено на корупцията в Международния олимпийски комитет (МОК) и мястото на Иван Славков и неговия приятел Горан Такач в престъпните схеми. Още неразразил се както трябва, скандалът намери своето логично продължение. На 6 август Иван Славков бе освободен временно от МОК, излезе в платен годишен отпуск като председател на БОК, а футболното му бъдеще увисна на косъм. За разлика от милион други пъти, БНТ прояви невиждан рефлекс и още по-невиждана щедрост, плати на Би Би Си 6000 долара и на 11 август излъчи скандалния репортаж едно към едно. Секунди след края на филма по Канал 1 (сякаш има Канал 2) се проточи дискусионно студио, от което стана ясно, че Иван Славков е повече корумпиран гад, отколкото голям пич. Градивните критики и откровените ругатни по негов адрес бяха толкова обилни, че нито участниците в диспута, нито домакините в студиото се сетиха да си зададат - поне от кумова срама - един въпрос: кога и на какво точно е бил министър Иван Славков, както се твърди в разследването на Би Би Си. Вярно е, че той е бил плейбой, директор на бившата Българска телевизия и бивш зет на Тодор Живков. А откакто се е запознал с Людмила Живкова (в началото на 60-те години на миналия век), е разлял поне един танкер с уиски по чашите на хилядите си обожатели, ухажори и хрантутници. Уреждал ги е с какви ли не евтини (по социалистическо) и олимпийско-футболни (по време на демокрацията) благинки: апартаменти, коли и задгранични екскурзии, абонаментни карти за евротурнирите, ексклузивни рекламни договори и т. н. Всичко това, както и злощастният опит на Иван Славков да отчупи поредното парче от мазната олимпийска баница, не може да бъде отречено и никой няма подобни намерения. Напротив - болката е съвсем друга. За пореден път българските официални власти демонстрираха тоталното си презрение към журналистиката и хладнокръвно отсякоха, че проблемът не е техен. Нещо, което изобщо не е вярно. Защото, ако същите тези официални власти вършеха работата по закон, за Славков и компания отдавна щеше да се говори в минало време. БОК може и да е неправителствена организация, ама харчи държавни пари на поразия и върти частен бизнес на държавен гръб. С Българския футболен съюз нещата също са известни много отдавна. Доста голяма част от собствениците или акционерите на професионалните отбори са бивши охранители, застрахователи, контрабандисти, незаконни строители, нарушители на югоембаргото. Други са следствени за грабежи и изнасилвания, трети - за побоища и за какво ли не още. А на четвърти парите им валят като из ведро от най-различни офшорни компании, без никой да си задава въпроса откъде на Каймановите острови са разбрали за проблемите на футбола в с. Горна Кална, примерно. Цинизмът обаче не свършва дотук. В името на всеобщото спокойствие на футболната ясла (става дума за БФС и за по-имотните професионални отбори) бяха и продължават да са вързани най-различни висши и нисши прокурори и съдии, макар по конституция да им е забранено. Един от най-светлите примери в тази посока са двете десни ръце на бившия главен прокурор Иван Татарчев в периода 1993-1999 г.: Михаил Дойчев (той за малко не стана заместник главен прокурор) и шефът на отдел Следствен в тогавашната Главна прокуратура Ангел Ганев. Двамата бяха членове на УС на Локомотив София точно по времето на амфетаминовата афера Опицвет, забъркана от техния колега в управителния съвет на железничарите Кристиян Младенов и разбита на 18 декември 1997 година.Хич да не е, но в района на стадион Локомотив (в столичния кв. Надежда) е и легендарният сръбски паркинг, на който спират почти всички автобуси от бившите републики на бивша Югославия. Стадионът е на един хвърлей място от прословутия базар Илиенци, а традиционните стоки, които комшиите си пазаруваха в продължение на десет години (от 1991 до 2001 г.) бяха дрога, контрабандни цигари и алкохол, пиратски дискове, оръжие, долари менте, фалшиви документи за самоличност и... български проститутки за сръбски и европейски цели. Само това да беше, пак стигаше на главния прокурор Никола Филчев да разпореди още през 1999 г. тотално разследване на българския футбол и процъфтяващия покрай него сенчест и криминален бизнес. Уви, нищо подобно не се случи, защото до миналата година вицепрезидент на БФС беше конституционният съдия Георги Марков, а шеф на една от комисиите - бившият апелативен прокурор на София и бивш председател на Асоциацията на прокурорите Иван Петров. Едновременно с тях под крилото на Батето доста уютно се чувстваха още половин дузина висши държавни обвинители и върховни съдии.Така че Батето да не се поддава на внушения и да не си подава оставката. Да си мъжкар в България никак не е полезно. Особено на доброволни начала. И затова всички гледат позитивно на проблемите и се мъчат да ги решат миролюбиво. Досущ като членовете на правителството и въпреки че всички обичаме Америка.

Facebook logo
Бъдете с нас и във