Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ВЕЧЕ ЩЕ СИ ИМАМЕ И ЧИНОВНИЦИ ПО ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА

Решимостта на управляващите да доведат борбата за справедливост до съвършенство не познава граници. Тъкмо депутатите разкършваха пръсти от ударното приемане на новия Наказателнопроцесуален кодекс и се чудеха откъде да намерят два-три дни, за да отметнат и проектозакона за девоенизацията на полицията (приет на първо четене преди десетина дни), когато откъм правосъдното министерство ги ощастливаха с радостна новина.
Тя гласи, че до края на 2005 г. Народното събрание трябва да приеме специален закон за подпомагане на жертвите от престъпления, след което правителството трябва да пристъпи към изграждането на специализирана агенция за подпомагане на жертвите, която пък е призвана да разпределя парите във фонда за подпомагане на жертвите от престъпната дейност.

По странно стечение на обстоятелствата тази новина стана публично достояние в средата на миналата седмица (сряда, 12 октомври), но управляващите и техните избиратели така и не успяха да я оценят, както трябва. Едните, както вече е известно, потриваха доволно ръце, че са посрещнали еврокомисаря Оли Рен не с хляб и сол, а с нов Наказателнопроцесуален кодекс. В същото това време другите пък се чудеха защо след като престъпността прогресивно продължава да намалява, някой ще вземе да гръмне за три дни четирима души - митничарката Шинка Манова, нейния шофьор, пернишкия бандит Райко Кръвта и столичния полицай (за щастие той оцеля) Николай Костов.
Наистина моментът, в който Съветът за криминологични изследвания към Министерството на правосъдието представи дългоочакваната Национална стратегия за подобряване на положението и подпомагането на пострадалите при престъпления, не е избиран умишлено. За сметка на това обаче кървавите събития в София и Перник налагат няколко много важни извода, които нямат нищо общо с приповдигнатото настроение на съдебните реформатори.
Хубаво е, че държавата най-сетне се замисли за онези свои граждани, които от 15 години изнемогват между дулата на мутрите и професионалното равнодушие (меко казано) на магистратите. Току-що спомената национална стратегия предвижда държавата да изплаща компенсации на хората, които са пострадали от няколко групи тежки престъпления: убийства, опити за убийства, грабежи, побои, изнасилвания, блудства и т. н. Тоест всички - жертва или роднини на жертви, които не са компенсирани чрез застраховки или присъдени граждански искове, ще имат право да искат обезщетения от фонда. Независимо от това дали престъплението е разкрито, или не е разкрито.
Засега вариантите
към кое ведомство да бъде прикачен фондът за подпомагане на жертвите
са два - МВР или Министерството на правосъдието. Кой от тях ще предпочете Министерския съвет при изработването на проектозакона и какво точно ше решат народните представители в пленарната зала - все още е рано да се прогнозира. От рационална гледна точка обаче като че ли е по-добре този фонд да бъде под шапката на правосъдното министерство.
Причините за този избор са две. Най-напред министърът на правосъдието председателства заседанията на Висшия съдебен съвет. Той е най-висшият кадрови и административен орган в съдебната система и в неговата работа участва елитът на българската магистратура начело с главния прокурор, председателите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, както и директорът на Националната следствена служба.
Втората причина е, че в Министерството на правосъдието има Инспекторат Съдебна дейност, който е единствената структура на изпълнителната власт, имаща право да проверява хода на следствените и на съдебните дела, както и да предлага за наказание пред Висшия съдебен съвет немарливи или недобросъвестни магистрати.
Тези качества на правосъдното министерство са доста важни, защото като нищо - само няколко месеца след приемането на закона за подпомагане на жертвите от престъпленията и изплащането на първите обезщетения, ще се появят и... първите сигнали за източването на фонда от недобросъвестни люде.
Как точно може да се случи това е друга тема на разговор, но е хубаво авторите на бъдещия проектозакон да помислят още малко и да проучат челния опит на полицията, следствието и прокуратурата в областта на
фалшивите сигнали
измислените обвинения в изнасилване и доносите, с които някой някого топи, че искал да го убие.
А докато това се случи, обществото е длъжно да се позамисли върху една друга, също много важна подробност. Според авторите на националната стратегия, в бъдещата агенция ще работят държавни служители и представители на неправителствени организации, които детайлно ще проучват всеки конкретен случай. Освен това в бъдещия закон щял да бъде записан строг регламент за раздаване на обезщетенията, за да нямало злоупотреби.
Според г-н Пейчо Пеев, председател на Съвета за криминологични изследвания към Министерството на правосъдието, полицейската статистика показва, че броят на престъпленията срещу личността е около 10 000 годишно.
Колкото и внушително да звучи тази цифра, тя дори не се доближава смътно до истината. Според отчета на ДНСП за 2004 г., през миналата година са регистрирани 129 421 престъпления, като извършители са уличени 74 333 лица и са образувани 112 482 полицейски производства. По видове престъпления описаната криминогенна обстановка изглежда така: умишлени убийства - 244, опити за убийства - 154, изнасилвания - 550, грабежи (без предмет на посегателство МПС) - 4956, въоръжени грабежи - 127. Освен това през 2004 г. са извършени общо 75 515 кражби (от които 28 081 са взломни) и са отнети противозаконно 8710 моторни превозни средства.
В началото на октомври обаче Върховната касационна прокуратура (ВКП) разпространи вестта, че действителната картина на престъпността е далеч по-жестока, отколкото изглежда в полицейските отчети.
Според Христо Манчев
- заместник-главен прокурор и ръководител на ВКП, броят на нерегистрираните криминални посегателства е поне пет пъти по-голям. А това означава, че всяка година в България се извършват 500 000 престъпления, за 360 000 от които органите на реда или не научават изобщо, или пък не си правят труда да ги регистрират.
Колкото и да звучи нелицеприятно, порочната практика за спестяването на част от престъпленията не е от вчера или от онзи ден. Още през 1997 г. синият генерал Богомил Бонев обяви, че при правителството на Жан Виденов (особено по време на първия червен шеф на МВР - Любомир Начев) в полицейските управления масово са си правили оглушки, стане ли дума за завеждане на жалби и сигнали.
Четири години по-късно - през лятото на 2001 г., бившият вече заместник вътрешен министър Тоньо Железчев обвини двамата сини шефове на МВР - Богомил Бонев (1997-1999 г.) и Емануил Йорданов (1999-2001 г.), в същата порочна практика. Нещо повече - Тоньо Железчев дори обяви, че през 2000-2001 г. в две столични полицейски управления не са регистрирани близо 70% от постъпилите заявителски материали. Тоест - без статистическа регистрация са останали оплакванията и сигналите на тези пострадали от посегателствата на криминалните типове.
Поне до момента т. нар. компетентни органи с половин уста обясняват, че основните причини за скритата престъпност са страхът на хората от бандитско отмъщение и недоверието в полицията и в съдебната система. В повечето случаи тези аргументи са верни, но надеждата е, че щом законът за обезщетяване на жертвите стане факт, страхът и недоверието ще изчезнат. А пострадалите просто ще се юрнат към агенцията, за да искат компенсации за страданията си.
Авторите на Националната стратегия за подобряване на положението и подпомагане на пострадалите при престъпления са убедени, че законодателят трябва да материализира в бъдещия нормативен акт идеята, че
обезщетение ще получат само онези жертви
които участват в наказателния процес. На пръв поглед това предложение звучи разумно, но на второ четене то ще обезсмисли благородното иначе начинание. И то не за друго, а защото на мнозина животът и здравето ще им се сторят много по-мили пред вероятността да се изправят очи в очи с насилника или бияча си в съдебната зала, след което чиновниците от агенцията да преценят, че... точно техните страдания не заслужават обезщетение.
Безспорно обаче
най-големият автогол
който са си вкарали авторите на националната стратегия, е механизмът, по който ще се набират средствата за обезщетяването на жертвите от престъпленията. Засега това ще става по три начина - чрез съдебни такси, конфискации в резултат на осъдителни присъди и глоби. Изобщо не е необходимо човек да е корифей в областта на правото, за да проумее, че ако държавата не отдели специално перо за целта в републиканския бюджет, начинанието е обречено на провал.
Най-напред защото съдебната система по-никакъв начин няма да се съгласи бюджетът й да бъде прекрояван така, че тя да загуби основния си източник на извънбюджетни средства. Освен това т. нар. Комисия за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност (която е длъжна да прилага закона за конфискацията) все още няма изгледи да заработи, защото няма нито сграда, нито техника, нито персонал.
И накрая, не по-малко съмнителни са и средствата от глобите, които ще постъпват във Фонда за подпомагане на жертвите от престъпления. Едно защото не е ясно кой и за какво ще бъде глобяван, и второ - защото събирането на глоби и осребряването на наказателни постановления в България просто е невъзможно. Който не вярва, нека отиде в Пътна полиция - КАТ и да види по какви причини тази полицейска служба не може да прибере от санкционираните пияни и ненормални шофьори не по-малко от 35-40 млн. лева.
Но
най-тревожното е
че проектозаконът за подпомагане на пострадалите при престъпления и правилникът за дейността на фонда трябва да бъдат готови и приети до два месеца след обнародването на новия Наказателнопроцесуален кодекс в Държавен вестник. Тоест - до края на 2005 година. Този срок не подлежи на никакви уговорки, защото е неотменна част от синхронизирането на българското законодателство с европейското, заложено в Директива № 80 на ЕС от април 2004 година. Какво точно са правили бившите управляващи от НДСВ и ДПС цяла година и половина, та заедно с новия НПК не са писали и проектозакона за подпомагане на пострадалите при престъпления, е известно: те се занимаваха с всичко останало, но не и със съдебната реформа. Което обаче не означава, че през следващите два месеца новите/стари управници трябва да се почувстват длъжни и да обзаведат клетия данъкоплатец с още един мъртвороден закон и с още един автобус чиновници на държавна заплата.

Facebook logo
Бъдете с нас и във