Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ВОЕННИТЕ МАГИСТРАТИ ПРИЗНАХА: ДОСТА ДОЗНАТЕЛИ МЛАТЯТ И ЛЪЖАТ

За първи път от доста време насам военните прокурори признаха, че полицейското насилие не само съществува, ами постепенно се е превърнало в модна тенденция. По данни на Военноапелативния съд, станали обществено достояние в края на миналата седмица (петък, 15 юли), през последните две години общо 71 служители на МВР са подведени под отговорност, а 55 от тях са били и обвинени по чл. чл.128 - 130 от Наказателния кодекс - за нанасяне на телесна повреда. Присъдите на 34-има са влезли в сила. Според военните магистрати, основните мотиви за извършването на подобен тип престъпления са три: хулигански подбуди, желание за налагане на воля по престъпен начин и стремеж за респектиране и демонстриране на превъзходство. Един от най-деликатно поднесените изводи гласи, че част от полицаите са нарушили закона в желанието си бързо и качествено да разкрият престъпление. Преведени на по-простичък език, тези няколко витиевати фрази означават също арогантност, амбиция за доказване пред началството на всяка цена или са намек за проблеми с психическото здраве. Може и да прозвучи странно, но ползата от анализа на Военноапелативния съд не е само в това, че униформените обвинители за първи път признават наличието на полицейското насилие и че има осъдени за това служители на МВР. Истината е, че в този доклад (дано той види бял свят официално, а не да се разпространява от ръка на ръка като апокрифна литература) е направен прекрасен анализ на... пълния провал на полицейското дознание, особено през последните две-три години. Дори и за нас е трудно да преброим колко публикации, посвети Параграф 22 на бруталното манипулиране на обществото и на умишленото му настройване срещу българския съд. За никого не е тайна кой стои зад това активно мероприятие и каква е неговата магистрална цел. Малцина обаче са онези, които имат реална представа, че в случая не става дума само за изкуствено помпане на личен и ведомствен рейтинг или за задоволяване на някакво его. Няколко са големите проблеми, които създава денонощното повтаряне на изпразнената от съдържание фраза Полицията лови бандитите, а съдът ги пуща. Най-напред в пълно съответствие с пропагандния принцип, че, изречена много пъти, една лъжа става истина, обикновеният българин вече не изпитва никакво доверие към съда като институция и смята, че там работят само некадърни и тотално корумпирани юристи. Втората беда е, че доста редови полицаи и част от техните началници светкавично усетиха ползата от правния нихилизъм, прегърнаха го като свещена кауза и започнаха да си правят каквото им е изгодно на тях. Ако трябва - нарушителят яде бой, докато изплюе и майчиното си мляко. Когато обаче човекът не е е случаен, работата се урежда и без полагането на физически усилия: с пари или с някакъв вид услуга (евтина нова кола, безплатни проститутки, безплатен отдих във фирмения хотел, безплатно ползване на фитнес, сауна, масаж, костюмче, пури и т. н.). И в двата случая обаче дознанието се отчита като приключено, защото то или се изпраща на прокуратурата, или се прекратява (поради липса на извършено престъпление). Но най-страшното в цялата тази история е, че дори доста от редовите полицаи свикнаха с мисълта, че за техните провали друг трябва да носи отговорността. Удариха го през наказателнопроцесуалното просо и започнаха да доказват разкритите престъпления така, както те смятат за необходимо - без да ги интересува какво пише в Закона за МВР, в Наказателнопроцесуалния кодекс или в Закона за специалните разузнавателни средства. В най-общи линии порочните кръгове в подобни случаи са два: държавното обвинение не може да защити тезата си и съдът оправдава или пуска под гаранция престъпниците. Другият вариант е прокуратурата да прехвърли горещия картоф в чужда пазва и да преобразува некачествените дознания в следствени дела, изходът от които е същият - на свобода под гаранция или невинен. Според анализа на Военноапелативния съд, водещият мотив за изтръгването на самопризнания чрез насилие и събирането на доказателства чрез незаконно обискиране, подслушване, следене и т. н. е порочната практика в МВР да се отчитат разкрити престъпления за статистиката, без да се полагат по-нататъшни усилия за обективно, всестранно и пълно разкриване на съответните престъпления. Това е причината, поради която много лица отиват на съд, без да има достатъчно доказателства срещу тях, след което съдилищата ги оправдават.... Освен с трезвата оценка за успехите на полицията в борбата срещу престъпността докладът на Военновоапелативния съд е полезен и с рецептата, която предлага, за да могат МВР, съдебната система и държавата да излязат от досъдебния батак. Предложението е полицейските служби да отчитат едно престъпление за разкрито или след внасянето на обвинителен акт от прокурора в съда (ако става дума за дознание), или след изготвяне на обвинителното заключение от следователя (при предварителните производства). Всъщност става дума за частично реабилитиране на тоталитарната практика отпреди 15 години, когато следствието беше в системата на МВР, а прокуратурата не беше в съдебната система. По онова време ръководството на Народната милиция не смееше да обяви дадено престъпление за разкрито (дори в рамките на бюлетините за служебно ползване), ако преди това съответният следовател не е разписал картоните на съответните оперативни работници. А подобно нещо се случваше само и единствено тогава, когато извършителят прекрачеше прага на затвора с влязла в сила присъда. Ех, спомени...

Facebook logo
Бъдете с нас и във