Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ВОЙНАТА ЗА РАЗВЕДКИТЕ

От три месеца между Генералния щаб и политическото ръководство на военното министерство бушува тиха, но ожесточена война. На пръв поглед схватката е призвана да изясни кой точно е виновен за смъртта на петимата рейнджъри, загинали при атаката на бившата българска база Индия в Кербала на 27 декември 2003 г.: командването на контингента, военното разузнаване, министър Николай Свинаров или шефът на Генщаба ген. Никола Колев. Постепенно нещата се развиха в толкова крива посока, че в началото на 2004 г. началникът на Генералния щаб откри виновника за коледното кръвопролитие в лицето на военното разузнаване. Министърът на отбраната отвърна на предизвикателството и за радост на публиката обяви, че няма никакво намерение да си дава разведките на когото и да било. Всъщност, колкото и неприятно да звучи, подобна схватка бе повече от очаквана, само не се знаеше по какъв повод ще се завихри тя. И тук проблемът не е какво искат военните и какво не дават цивилните около министъра. Проблемът е, че НДСВ, досущ като своите предшественици от БСП и СДС, по най-категоричен начин не желае да уреди статута на специалните служби със закон и едва ли ще го стори до края на мандата си през 2005 година. Какво трябваше да се случи след кървавия инцидент в Кербала на 27 декември? Само едно нещо - управляващото мнозинство да ознаменува приемането на България в НАТО не с изпразнени от съдържание площадни масовки и разточителни концерти на открито, а с един читав закон за специалните служби. Защото поводи за веселби и нестихващи ръкопляскания, които преминават в бурни овации, винаги ще има, докато в НАТО приемат само веднъж. А там, както знаем, посрещат по ума, а не по дрехите. Защото атлантическата солидарност е факт, но едва след като си я заслужиш по достойнство. И може би това е истинската причина, поради която съюзническото командване в Ирак да е отклонило за Кербала едва четири хеликоптера и 120 войници. Хората просто искат да се убедят, че можем не само да се справяме в напечени ситуации без чужда помощ, но и да предлагаме различни варианти за действие. Както обаче много добре знаем, от понеделник (5 април), когато втората българска база Кило бе нарочена за мишена на разбунтувалите се радикални шиити, досега не се случи нищо подобно. Тъкмо обратното - правителството и парламентът сякаш изпаднаха в ступор, а военният министър и шефът на Генщаба взеха да спорят дали Щатите ще ни помогнат, или ще оставят българите в Кербала да измрат като мухи.Самият факт, че никой до момента не си е направил труда да обясни на родителите и близките на рейнджърите в Ирак каква сила стои срещу тях, кой е Моктада Садр и за какво се борят той и последователите му. Официалната пропагандна машина продължава да задръства публичното пространство с успиващи понятия като терористи и екстремисти, а българският военен гений посъветва бойците ни в Кербала да си... много да внимават, когато патрулират из града. Още преди месец вицепрезидентът Ангел Марин заяви, че военното разузнаване е безсилно да направи каквото и да било, преди в Ирак да има българска дипломатическа мисия. Чудно обаче какво ли попречи на военното министерство и на Генералния щаб да седнат на една маса и да разработят вариант, при който наши разведки да заминат в Кербала под прикритие. Като най-обикновени рейнджъри, да речем. Нищо не пречеше на министър Свинаров и на ген. Колев да направят и още нещо. В България живеят стотици иракчани. Най-малко десетина-петнайсет от тях познават отлично както религиозните течения в родината си, така и духовните водачи и шейхове. Не само в Кербала, ами и в цял Ирак. И с готовност биха помогнали със съвети и идеи, стига някой да си беше направил труда да ги покани на разговор. Всъщност, до петък сутринта никой от т. нар. отговорни фактори в България не знаеше къде трябва да отидат българските рейнджъри, ако се наложи да напуснат Кербала. Факт, колкото показателен за безпътицата, в която се намират Министерството на отбраната и Генералният щаб, толкова и трагичен за военните разведки. Защото, каквото и да се случи по-нататък, тяхната вече е ясна: още дълго те ще са част от онези необходими грешници, с помощта на които високите началници винаги ще оцеляват на постовете си. Ето защо няма никакво значение дали въпросните началници ще са цивилни или униформени. По същия начин стои и въпросът с броя на българските трупове и ранените зад граница...

Facebook logo
Бъдете с нас и във