Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ВСИЧКИ ОБИЧАТ ВЕЛЧЕВ

Мнозина сигурно си спомнят, че в средата на януари, когато той се оказа единственият официално издигнат кандидат за поста главен прокурор, страната ни беше разделена на два лагера.
В единия отбор бяха парламентарната опозиция, демократично настроените медии и още по-демократично настроените неправителствени организации. Те си бяха навили на пръста да докажат, че в България старите комунистически фамилии отново вземат властта, но чрез синовете, дъщерите и внуците си. За целта в публичното пространство бяха завъртени няколко имена, но на такива бързи обороти, че в крайна сметка обикновеният българин разбра само най-главното: по времето на тоталитаризма у нас деца са правили само няколко висши функционери на бившата БКП - Тодор Живков, Димитър Станишев, Пеко Таков и Борис Велчев. И то не за друго, а защото Жени Живкова е народен представител и популярен моден дизайнер, Сергей Станишев е лидер на БСП и премиер, Янчо Таков продължава да си е обикновена светска личност, а Борис Велчев-младши е обречен да наследи Никола Филчев на отговорния пост.
Другия лагер естествено заеха привържениците на бъдещия (по онова време) главен прокурор. Кой знае защо обаче те изобщо не пожелаха да коментират събитието, така че същинският дебат по основния въпрос на деня: Толкова ли е достоен Борис Велчев за поста главен прокурор, че съдебната власт не издигна други кандидатури? - просто нямаше как да се състои. В интерес на истината, като негови защитници в медийното пространство се изявиха неколцина червени депутати и някои магистрати. Но само един от тях - председателят на Върховния административен съд Константин Пенчев, доброволно си призна, че кандидатурата на Борис Велчев е негово дело, че той твърдо застава зад нея и, в случай на провал, е готов да си понесе отговорността.
На 23 февруари, точно в 11 часа, Борис Велчев положи клетва като шеф на държавното обвинение и.... палачинката, както се казва по друг повод, светкавично се обърна. Обитателите на противниковия лагер - парламентарната опозиция, демократично настроените медии и още по демократично настроените неправителствени организации побързаха да забравят болшевишкия корен на новия главен прокурор. Нещо повече - те обсадиха трайно Съдебната палата и започнаха да обстрелват Велчев с какви ли не сигнали за корупция, за престъпления и далавери. Извършени, разбира се, по времето на жълтото управление и прикрити - още по-естествено - от предишния главен прокурор Никола Филчев.
Неведнъж досега Параграф 22 е писал, че отношението на действащия български политик към бившия български политик и магистрат е доста странно. В смисъл такъв, че докато е на власт, всички треперят пред него и му се подмазват, но падне ли от трона - всички вкупом започват ентусиазирано да го замерят с камъни и още по-ентусиазирано да натискат неговия наследник да свърши всичката работа, която бившият е оставил след себе си.
Подобни примери в най-новата история на България има достатъчно и затова ще споменем само три-четири от тях: приемането и изпращането на двете правителства на СДС през 1991-1992 г. и през 1997-2001 г.; триумфа и падението на Н. В. Симеон Втори и НДСВ (2001-2005 г.); първата смяна на караула в държавното обвинение през 1999 г., когато тъмносиният Иван Татарчев сдаде поста на умерено синия Никола Филчев.
Най-общо казано, рецептата, по която Филип Димитров, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски и предшественикът на Борис Велчев влязоха във властта и излязоха от нея, бе една и съща: посрещане със силни викове Ура - излишно помпане на публичното пространство с нереален оптимизъм, период на масово изтрезняване - изпращане със силни викове У-у-у-у.
По нищо не личи, че новият главен прокурор ще се размине с нерадостната съдба на току-що изброените високи държавни и съдебни ръководители. Атаката срещу него започна само седмица след като той встъпи официално в длъжност на 23 февруари. Отначало всичко изглеждаше в рамките на разумното, защото политическият елит и неправителственият сектор любезно изчакаха първите стъпки на Борис Велчев на новото поприще. И когато той оправда доверието им, правейки няколко много сериозни заявки за радикална промяна в отношението на прокуратурата към околния свят, претенциите към него заваляха като градушка. Осигурявайки му, естествено, работа поне за още един пълен мандат (виж карето на стр. 5 - Първите две прокурорски седмици).
Отстрани погледнато, тази демонстрация на доверие изглежда поразяващо впечатляваща - сякаш новият главен прокурор е или ангел небесен, или безкомпромисен терминатор. За съжаление обаче това всеобщо опиянение от първите ходове на Борис Велчев не е нищо друго освен... присъщото за изброените партийни и държавни дейци правене на мили очи. Пред собствения партиен електорат, пред гласоподавателите в предстоящите президентски избори, пред Европейския съюз и САЩ, пред наслушалите се на какво ли не комисари и експерти в Брюксел.
Подобни изводи най-вероятно не звучат много оптимистично, нито пък галят приятно ушите на управляващите, на опозицията и на слугите на Темида. Истината обаче е, че всички те - заедно и поотделно (както се казва) - умишлено поставиха Борис Велчев в ситуацията... сам юнак на коня. И зачакаха той - само с едно изваждане на меча си, да отсече едновременно и трите глави на ламята - да реформира прокуратурата из основи, да изправи всички мафиоти на подсъдимата скамейка и да изкорени корупцията в държавния апарат. Без изобщо да се интересуват, че мечът, с който са въоръжили Велчев, е тъп, конят му е недохранен, а обозът който му зачислиха, безславно изостана в похода към Обединена Европа...

Facebook logo
Бъдете с нас и във