Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ЗА ХАТЪРА НА ЕДИН ПРЕЗИДЕНТ

Най-после президентът Георги Първанов разсече възела около името на новия директор на Националната служба за сигурност (НСС). На 11 февруари (понеделник), след като се наобядва с посланиците на държавите членки на Евросъюза в София, той на висок глас обяви, че контраразузнавач N1 ще е полковник Иван Чобанов. Президентът щял да подпише указа моментално, след като на писалището му кацне официалното предложение на Министерския съвет. От една страна, решимостта на Георги Първанов да свири първа цигулка, когато става въпрос за контрола над специалните служби, заслужава похвала. Тъй де - един президент е длъжен да отстоява позициите си и собственото си Аз, стига, разбира се, да не върви срещу законите и конституцията на поверената му държава. А случаят с номинирането на Иван Чобанов за шеф на НСС и авансовото му назначаване от Първанов (зад гърба и през главата на Министерски съвет) като чели е точно такъв. Президентът Първанов сигурно има основания да смята себе си за президент от нов тип. Но също така има основания да се предполага, че той ще продължи традициите от времето на предшествениците си Желю Желев и Петър Стоянов да кадрува (каква хубава българска дума, нали?) специалните служби чрез задкулисни пазарлъци и уговоркиНа такива мисли поне навежда разплитането на ребуса Чобанов:- на заминаване за Брюксел (на 4 февруари) президентът Първанов даде десетина дни срок на проф. Петканов да предложи кандидат за поста директор на НСС, който да не се казва Иван Драшков;- на 10 февруари всички национални медии съобщиха радостната вест: от купона по случай рождения ден на акад. Благовест Сендов (на 9 февруари) министър Петканов се е договорил с президента Първанов НСС да бъде оглавена от Иван Чобанов;- на 11 февруари с ентусиазъм бе тиражирано потвърждението на новината, дошло лично от главния секретар на МВР Бойко Борисов. И макар че генералът изрази недоволството си от факта, че подобни важни неща се решават по кръчми и софри, той взе със себе си в Москва и полковник Чобанов;- на 12 февруари кашата стана пълна, тъй като медиите тиражираха новата версия на президента Първанов - директорското кресло в НСС не било спазарявано на рождения ден на академик Сендов, а доста по-рано. И към кандидатурата на полковника бил причастен и самият генерал Борисов;- на 13 февруари, при завръщането им от Москва, ген. Борисов и полковник Чобанов досгъстиха кашата. Според генерала, той е длъжен да се съобрази с взетото вече политическото решение. Според самия Иван Чобанов пък, кандидатурата му била обсъдена и одобрена на всички нива много по-рано, отколкото медиите са съобщили. Оттук нататък е време да си зададем няколко въпроса. С искрената надежда, че някой ще ни чуе и няма да ни остави да си говорим сами като лудия с огледалото.Какво щеше да направи президентът Първанов, ако Министерският съвет беше предложил друго име?Как ще разчита той на новоназначения от него контраразузнавач N1, след като едва от медиите научи, че Чобанов е в Москва с генералите Борисов и Васил Василев? Защо президентът удари тъпана толкоз рано, а не изчака поне официалното предложение на правителството? Било от кумова срама, било в името на илюзията, че у нас нещата наистина няма да се решават повече под масата?И накрая - не беше ли още по-редно, след като е заявил на всеослушание, че ще назначи Чобанов, държавният глава поне да обясни с какво полковникът е завоювал доверието му? Като оставим настрана блестящата трудова биография на Иван Чобанов, на която всекидневниците и електронните медии отделиха достатъчно място, ние ще напомним само два факта:- през 1992 г. той става секретар на МВР благодарение на тогавашния министър Йордан Соколов и главния секретар Богомил Бонев;- през 1993 г. наследникът на Соколов във вътрешното министерство Виктор Михайлов не само го оставя на този пост, но го прави ресорен на тогавашната Централна служба за борба с организираната престъпност (ЦСБОП).Какво се случи през тези три усилни и паметни години (1992 - 1994) всички знаем, но днес никой не иска да си спомня. Съвсем вкратце:- войнстващ и изключително агресивен бандитизъм - през 1992-а са регистрирани около 170 000 криминални престъпления, през 1993 и 1994 г. техният брой надхвърля 200 хиляди годишно;- зараждане, прохождане и възмъжаване на организираната престъпност и разпределяне на държавата и бизнеса между основните силови играчи на пазара. Според МВР-източници от онова време, т. нар. силови групировки са осигурявали поминъка на близо 8 хил. души.- нарушаването на югоембаргото е издигнато едва ли не в ранг на държавна политика. Според неофициални източници, защото официални все още няма, за периода ноември 1992 - октомври 1996 г. силовите групировки, партийните фирми и обикновените контрабандисти са заработили не по-малко от 1.5-2 млрд. щ. долара от незаконен износ на горива, оръжие, вещества и суровини с двойна употреба и т.н.);- през този период (1992-1994) България се превърна от транзитна страна по Пътя на наркотика в територия-депо и гара разпределителна на твърда дрога (основно хероин). Именно в този период броят на наркоманите в страната се увеличава близо 100 пъти и удря цифрата 50 хиляди; - през същите тези усилни години своя златен век преживява и обикновената контрабанда. Стига се дори до парадокс - само за три месеца (януари-април 1993 г.) през ГКПП Кулата в страната влизат 2350 ТИР-а, за които не са платени никакви мита, такси и акцизи; - от системата на МВР са изхвърлени близо 13 000 души.Спираме дотук с лиричните отклонения и се връщаме в суровата действителност. По време на т.нар. гангстерска война (ноември 1993 - януари 1994 г.), когато за по-малко от два месеца в София бяха застреляни 7-8 души, а други 20-30 бяха пребити жестоко, полк. Иван Чобанов оглави нарочно създадения (през януари 1994 г.) антикризисен щаб, който трябваше да координира и дейността на структурите за борба с организираната престъпност. Какви са резултатите от работата му на този щаб?- нито един арестуван, разследван и осъден за побоя в спортен комплекс Дескрим (на 16 ноември 1993 г.);- нито един арестуван, разследван и осъден за касапницата в столичния комплекс Дружба (11 януари 1994 г.);- нито един арестуван, разследван и осъден за стрелбата пред казино Севастопол (12 януари 1994 г.). Тогава, за сведение на един-два столични всекидневника, от джипа на стрелците срещу казиното не изпадна мобифон, а... сериозно ранен бъдещ застраховател. Което означава, че Кингсли, чернокожият портиер на казиното и дясна ръка на покойния Карамански, също е бил въоръжен; - нито един арестуван, разследван и осъден виновник за случилото се в Белите брези (14 януари 1994 г.), когато ченгета от Борба с масовите безредици застреляха две барети. С изключение на злощастния сержант Митю Петров.Доникъде бяха докарани още делата:- за побоя (на 30 срещу 31 декември 1993 г.) в печално известното заведение Бедни-богати, заради който Иво Карамански беше арестуван на 14 януари 1994 година.;- за побоя между висаджии и барети в столичния ресторант Градина (средата на декември 1993 г.);- за бомбата в столичния ресторант Мираж (31 декември 1993 г.). ... През 1995-1996 г., когато България преживява поредния си червен период (по времето на Жан Виденов и БСП-мнозинството в Народното събрание), полковник Чобанов става експерт по национална сигурност в парламента. Какво се случи по времето на злощастното управление на най-младия (до онзи момент) соцлидер, също всички си знаем: борците, каратистите, гребците, щангистите и т.н. се преродиха в застрахователи, брокери на недвижими имоти, обикновени бизнесмени и... момчета. Препраха парите, отвориха дискотеки и елитни заведения, станаха представители на редица западни фирми, подготвиха се за бъдещата приватизация.На 3 октомври 1997 г. шефът на Института по психология на МВР - доц. Бойко Ганчевски, публично обяви, че всяко 25-о ченге е психически негодно за изпълнение на служебните си задължения по опазване на обществения ред и сигурност. И още - 70 на сто от ръководителите на групи, сектори и поделения в националната полиция и регионалните й дирекции нямат нужната управленска подготовка, липсват им организаторски способности, юридическа грамотност и умения да въздействат върху подчинените си.Според изследванията и анализите на МВР-психолозите, най-силно са затормозени контраразузнавачите. При тях комплексите, водещи до болестни състояния, са свързани основно с липсата на адекватни критерии за оценка на дейността на Националната служба за сигурност. Според тях (психолозите, разбира се), ако политическият натиск върху службата бъде преустановен (става дума за 1997 г. - бел. ред.), контраразузнаването ще може да излезе от дупката едва след 2005 година.Както много добре знаем, през синия период у нас нищо подобно не се случи. Напротив - контраразузнаването беше принудено да играе игри, които нямаха нищо общо нито със сигурността на страната, нито със защитата на националните интереси, нито с длъжностната характеристика на службата по закон.Всичко написано дотук не е за да ритаме поредното МВР-столче изпод краката на полковник Чобанов. Най-малкото, защото дори и шесторъкият Шива да беше, той едва ли щеше сам да се справи с целия високоорганизиран правоохранителен и правораздавателен хаос, в който продължаваме да живеем. Думата ни е за кадровата политика на новото време. Къде останаха тържествените обещания и прочувствените клетви за обществен дебат по въпросите на националната сигурност? Дали днес някой може да даде смислено обяснение защо генерал Атанас Атанасов, бившият шеф на контраразузнаването, си подаде оставката с изключително хлъзгавия мотив: Поради липса на доверие към службата? Защо никой, дори след отчета за дейността на НСС през 2001 г., не излезе и не обясни работило ли е контраразузнаването миналата година и какво? Колко врагове на държавата са неутрализирани, колко вражески шпиони са заловени, кои точно национални интереси са останали ненакърнени и с цената на какво?Когато получим отговори поне на някои от тези въпроси, ще можем да въздъхнем с облекчение и да си кажем, че някой наистина бди като орлица над сигурността на държавата. Бил той върховен главнокомандващ, или редови контраразузнавач.В тази връзка вместо да одобрява на зелено още непредложена му кандидатура, по-добре (в духа на утвърдената практика на консултации) държавният глава да накара правителството и институциите, от които зависи сигурността на държавата, да подхванат истински необходимия дебат - за стратегическите задачи на специалните служби, за правилата, по които те трябва да работят, и за контрола, който трябва да се упражнява върху тях.

Facebook logo
Бъдете с нас и във