Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

ЗА МИШКИТЕ И ХОРАТА

Нямам претенции за алюзия към Стайнбек, нито да разказвам притчи за българското правораздаване. Просто заглавието ми се струва изключително уместно и хармонизиращо със случващото се в родната магистратура.
Аз съм български следовател. Работя в съдебната система от 1996 г. - вече 10 години. Започнах от най-ниското стъпало - помощник-следовател, след това следовател, ръководител на териториално отделение и накрая - следовател в специализирано икономическо отделение.
Спирам дотук с биографичните данни и ги казвам не защото считам, че са много впечатляващи, а защото искам да разкажа как живеем в страна, в която хората вървят по избран от тях път - учат, работят, борят се, понякога грешат, трупат опит, справят се с все по-трудни задачи - стават професионалисти...
От другата страна са мишките. Те нямат такъв проблем. За тях никой не знае, никой не е чувал, но точно с тяхната незабелижимост и сивота, без никакви качества, са изключително ценни. В един момент изникват от нищото, започват да заемат постове, да дават интервюта, да говорят неистини и полуистини, да се опияняват от собствения си глас, който доскоро дори самите те не са чували. Това са мишките. А ние? Ние всички живеем в държавата на мишките.
Държавата на мишките е изключително богата на човешки ресурси. За тази държава не е никакъв проблем, че стотина обучени следователи, повечето със около 10-годишен стаж, някои от които разследвали най-сложните икономически престъпления от времето на прехода, ще останат без работа.
Въпреки че конституцията не разрешава уволнението на магистрати, реално ликвидацията на следствието означава именно това. Все ще се намери някакъв начин държавата на мишките да се отърве от следователите - те са ненужни. Благодарение на опита и професионализма им, както и на невероятната способност да оцеляват при най-нечовешки условия, те ще си намерят по-добре платена работа в частния сектор или ще имигрират в чужбина, а държавата на мишките ще се радва на поредния си успех в смачкването на кадърни и мислещи хора.
Това е държава, в която един ръководител на районна прокуратура си позволява да каже, че следователите работят по-зле от дознателите (става дума за интервю в столичен всекидневник с районния прокурор на София Александър Налбантов - бел.ред.). Въпреки че въпросният ръководител има 4 години по-малко стаж от мен, например.
Или че след приемането на новия Наказателнопроцесуален кодекс (в сила от 28 април 2006 г.) на всеки един от 15-имата следователи в икономическия отдел на Столичната следствена служба се паднаха по около 60 дела на месец, всяко от които бу огромно по обем и достатъчно сложно от фактическа и правна гледна точка.
За същата натовареност на обвинителите от Софийската градска прокуратура самият главен прокурор Борис Велчев казва, че е свръх силите им да работят качествено по такъв голям брой дела. Като пропуска, естествено, че, за разлика от прокурорите, следователите трябва не само да се произнасят с постановления, но и да разследват тези дела. Тоест - да провеждат разпити, да изискват документи, да назначават експертизи, да повдигат обвинения. И като капак на всичко - да ходят и да докладват делата на наблюдаващите прокурори след унизително висене пред кабинетите им.
Парадокс е например следовател с десетгодишен стаж да докладва дело в Софийската районна прокуратура на младши прокурор, започнал работа преди два месеца.
Парадокс е юристът с опит да не може да възрази срещу понякога граничещото с гротеска (понякога)постановление на този младши прокурор.
Парадокс е, че унижението на хората пред мишките не спира дотук. Изправени в нечовешката ситуация да нямат никаква перспектива и да обират всички негативи от затлачването на съдебната система, следователите всеки ден дават обяснения и пишат справки как така не са приключили целия този огромен брой дела в двумесечен срок.
В същото време на никого и през ум не му минава, че те са много по-добре подготвени за фигурата на разследващ прокурор, че от години разследват именно такива дела от обществена значимост и че в ненатоварените периоди всеки от тях е разследвал не по пет, а по 20 дела.
Държавата на мишките обаче не се интересува от можещите и знаещите хора. И затова те трябва да бъдат унижавани - по всякакъв начин и с всякакви средства.
Никой не се сеща да награди тези хора, които от 28 април до настоящия момент приключиха около 700 дела. Работейки с все по-угасващото самочувствие на магистрати, чиито опит, знания и професионализъм някой ден ще бъдат оценени.
Това обаче никога няма да се случи в държавата на мишките.
Говоря в трето лице, защото лично аз повече нямам сили да бъда унижавана. Аз не искам да работя средно по десет часа на ден, да пиша обвинение от по осем страници, да провеждам разпити от по шест часа и някой с насмешка да ми казва, че следователите сме като динозаврите. Смятам, че бях добра в това, което вършех. Но моята държава няма нужда от високоспециализираните ми знания. Тя има нужда от сивотата и незабележимостта на мишките.
Пиша тези редове, за да изразя огромното си възхищение пред всички мои колеги, които достойно работиха и продължават да работят, макар да се чувстват обидени, пренебрегнати и употребени.
Ето това би било най-трудно да се обясни на американците и на европейците - каква е тази сила, която все пак накара тези хора да довършат огромния брой дела. Всъщност не се ли нарича тя магистратска чест и достойнство?

Вихра Попхристова,
следовател в Столичната следствена служба

Facebook logo
Бъдете с нас и във