Параграф22 Weekly

§22 Седмичник

Заместник-председателят на ВКС Румен Ненков: НЕ НИ Е ЛОШО ЗАКОНОДАТЕЛСТВОТО, ЛОШО СЕ ИЗПЪЛНЯВА

Румен Ненков е роден на 5 август 1953 г. в София. Завършва право в Юридическия факултет на Софийския университет Св. Климент Охридски през декември 1978 г. и започва работа като стажант в Софийския градски съд (СГС). През 1980 г. е назначен за младши съдия в СГС и постепенно изкачва всички стъпала на съдебната йерархия. От 1988 г. оглавява Софийския районен съд, а през 1989 г. вече е избран за заместник-председател на Софийския градски съд.
Румен Ненков става член-съдия във Върховния съд през 1992 г., а малко по-късно оглавява Второ наказателно отделение. През 2002-ра той е избран за заместник-председател на Върховния касационен съд и председател на Наказателната колегия на ВКС, а в края на 2003 г. влиза във Висшия съдебен съвет. През лятото на 2004 г. Румен Ненков е преизбран за заместник-председател на Върховния касационен съд.

Г-н Ненков, тълкувателните решения служат за уеднаквяването на съдебната практика, нали? И те са задължителни не само за съда, но и за останалите съдебни органи?
- Конституцията е възложила на Върховния касационен съд (ВКС) да осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на закона от всички съдилища. Това става по два начина.
Първо, чрез разглеждане на конкретни дела като последна инстанция или извънредна инстанция по отмяна. Това е т.нар. възобновяване на влезли в сила съдебни актове.
Второ, чрез постановяване на принципни тълкувателни решения по приложението на закона при наличието на неправилна или противоречива съдебна практика. Тълкувателните решения са задължителни не само за всички съдебни органи - съд, прокуратура и следствие, но дори и за органите на изпълнителната власт.

В това число и на дознанието, нали?
- Да.

Кой може да се обърне към ВКС? Може ли това да стане при всяка трудност при правоприлагането?
- Не всяка неяснота по повод на тълкуването и прилагането на закона дава основание да се произнесе тълкувателно решение. Необходимо е затруднението да се материализира в съдебни спорове, които се решават от съдилищата противоречиво или в разрез с изричното предписание на законодателя. Само в тези случаи ВКС може да бъде сезиран от неговия председател, главния прокурор или министъра на правосъдието. За съжаление в последните години повечето инициативи изхождат само от председателя на ВКС, докато главният прокурор и министърът на правосъдието останаха малко по-пасивни. Това поне важи за наказателното правораздаване, а точното и еднакво прилагане на законите е от значение не само за съда, а и за прокуратурата и изпълнителната власт. Сега с встъпването на новия главен прокурор съм оптимист, че е дошло време професионалното и почтено отношение към законността да вземе връх над политиката и личните амбиции.
В практиката си често съм била свидетел на неспазване на тълкувателни решения на ВКС от страна на прокуратурата. Защо не се спазват, според вас?
- Самият аз нямам впечатление за някакво масово несъобразяване с тълкувателните решения на ВКС. Може да има само инцидентни случаи.
Има ли практика ВКС да проверява дали се спазват тълкувателните решения?
- Такава практика няма, защото по принцип съдът не следи за това как се изпълняват постановените от него решения. Законът е възложил изпълнението на съдебните актове на други органи.
При разглеждането на делата обаче съставите на ВКС задължително трябва да коригират по-долните инстанции, ако те не спазват задължителните за тях тълкувателни решения. И в този случай коригираният окончателен съдебен акт ще подлежи на принудително изпълнение.
Какви са тогава законовите възможности за санкциониране на непослушните магистрати?
- Мисля, че когато един магистрат съзнателно и демонстративно не се съобразява с обвързващото го решение на върховната съдебна инстанция, той не може да се прикрива зад тезата, че става въпрос за негово вътрешно убеждение. Такова поведение задължително трябва да бъде отбелязано при атестирането на неговите професионални качества.
Ако говорим обаче за санкциониране, границата между нарушението на служебните задължения и независимостта при вземането на решения е твърде тънка, защото има и конституционна разпоредба, че магистратът не носи гражданска и наказателна отговорност за неговите служебни действия и постановените от него съдебни актове. Освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер.
Въпросът ще стои, когато сам по себе си актът като материализация на едно индивидуално решение не е престъпен по Наказателния кодекс, но съдържа данни, че онзи, който го е постановил преднамерено, съзнателно не се е съобразил с ясни и непредизвикващи съмнение свои задължения. Според мен в този случай трябва да се предвиди и възможност за налагане на дисциплинарна санкция. Може би с новия Закон за съдебната власт проблемът с отговорността ще намери по-сполучливо разрешение.
Да минем на друга тема. Задължителни ли са за българската съдебна система решенията на Европейския съд за правата на човека?
- Въпреки че няма изградена наднационална система за принудително изпълнение на решенията на съда в Страсбург, държавите, подписали конвенцията, са поели изрично задължението да ги спазват (чл.46 от Европейската конвенция за защита правата на човека, който гласи: Високодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения на съда по всяко дело, по което те са страна. Окончателното решение на съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение - бел.ред.). Установеното по съответния ред неизпълнение може да доведе до много сериозни политически последици за страната нарушител.
Доколкото ми е известно обаче, България изплаща всички присъдени обезщетения, а и не знам за случаи да е била критикувана, че не е изпълнила поетите от нея задължения за законодателни промени.
България е загубила в Страсбург около 80 дела, но нито една от препоръките на Европейския съд по правата на човека не е влязла в българското законодателство. Не трябва ли да се променят законите в тази насока, за да се избегнат осъдителните присъди?
- Твърдението ви, че България не се съобразява с решенията на Европейския съд по правата на човека, не е съвсем вярно. Например през 1999 г. страната ни беше осъдена няколко пъти (делата Асенов, Николова и др.) поради липсата на съдебен контрол при първоначалното вземане и последващото продължаване на мярката за неотклонение задържане под стража в наказателния процес.
Въпреки сериозната вътрешна съпротива на 1 януари 2000 г. НПК беше изменен съобразно изискванията на чл.5 от Европейската конвенция. И това беше оценено от нашите европейски партньори.
За съжаление осъдителните присъди на съда в Страсбург не се дължат толкова на некачественото вътрешно законодателство, колкото на лошото му изпълнение от държавните органи. Примерно, полицейското насилие се забранява и от българския закон, но въпреки това има такива случаи, които могат да станат повод за осъждане на държавата ни.
Или пък - въпреки че законът предписва приключване на делата в разумни срокове, това на практика не става по субективни причини. Следователно проблемът не е само законодателен.
Все пак да не изпадаме в национален нихилизъм. Много други държави, членуващи в Съвета на Европа, губят делата си в Страсбург. Например рекордьор по осъждане за забавено правосъдие е Италия.
А на какво, според вас, се дължи нежеланието на хората да се съобразяват със законите?
- Един национален манталитет се изгражда с години. Влияе се от много фактори - социално-политически, исторически, географски и пр. В делата, които разглеждам, много често се съдържат примери за това как хората са склонни да бъдат жестоко критични към нарушенията на закона на онези, които не познават, но същевременно са твърде толерантни към собствените си или на своите близки прегрешения. Замислям се дали и аз - като правя някои дребни на пръв поглед закононарушения (примерно като пешеходец или водач на пътя), не давам и личен принос към ниското правосъзнание, което в края на краищата вреди на интереса на цялото ни общество.

Facebook logo
Бъдете с нас и във