Параграф22 Weekly

§22 Анализи

Борис Велчев и т.нар. справедливост

Забелязали ли са българите промяна в законодателството, която поне малко да се опитва да постигне т. нар. справедливост?! Този риторичен въпрос зададе главният прокурор Борис Велчев при представянето тази седмица на четвъртото издание от изследването Юридически барометър. Излязло от устата на главния прокурор, който е гост на броя, това изречение дори не прозвуча като въпрос, а като признание за провал, чийто край не се вижда. Обвинител №1 отказа да оценява наказателната политика там, където няма наказателна политика и допусна, че никой не е изненадан от този факт. Въпреки няколкото стратегии, приемани от няколко предишни правителства


Велчев изригна както никога, но не за да вдъхне надежда, а за да признае, че държавата няма единна наказателна политика. И че доколкото я има, тя не е угодна на прокуратурата. Главният прокурор разви всъщност старото си оплакване от отрупването на държавното обвинение с казуси, които би трябвало да бъдат решавани, контролирани и наказвани по административен и административнонаказателен ред. И порица за пореден път склонността да се криминализират нарушения, които според него нямат място в Наказателния кодекс. И заключи: Половината от нацията се изживява от сутрин до вечер като прокурори. Желанието му е един ден в конституцията да бъде формулирана допустимата граница, която парламентът да не може да преминава в желанието си да предвижда затвор за все повече неособено тежки и дори леки престъпления.


По думите на Велчев българите продължават да живеят и да работят в една изключително неустойчива и на моменти сбъркана правна среда. В нея имало една-единствена водеща линия - ако нещо не им харесва на отговорните за спазването на законността и обществения ред, то да бъде криминализирано. А дори и да не е криминализирано, грижа за него да има прокуратурата. В тази ненормална среда полицията, прокуратурата и съдът са институциите, с които най-мащабно се злоупотребява - и за политически цели, и просто от некомпетентност.


Наблягайки на нуждата от превенция и текущ контрол, Велчев така се увлече, че стигна до извода, че наказателното право трябва да остане последно средство за решаване на проблемите и да се занимава само с онзи мъничък кръг от правонарушения, които не могат адекватно да бъдат адресирани по този начин. Главният прокурор е убеден, че Наказателният процес трябва да бъде запазен за истински опасните престъпления, където гаранциите и за пострадали, и за извършители оправдавали бавната и формална процедура, а не да се занимава примерно с нарушения от рода на продажба на храни с изтекъл срок. В добавка Велчев се оплака, че в масовото обществено съзнание компетентният орган е не просто прокуратурата, а лично главният прокурор.


В предговора си към изданието Велчев обяснява липсата на единна наказателна политика с наличието на две наказателни политики, едната от които - виртуална. Пирамидата била обърната и хората мислели погрешно, че примерно с притежателите на необясними богатства и необосновано висок жизнен стандарт трябвало да се заеме прокуратурата, а не данъчната администрация. Главният прокурор призова да се направи пълен преглед на Наказателния кодекс и да се пристъпи към декриминализация на престъпленията, които могат успешно, бързо и ефективно да бъдат санкционирани по административен ред.


nbsp;


nbsp;


Съвкупност от статистика, изводи и предложения за промени, пронизани от стремежа за оправдаване на съдебната система и прехвърляне на отговорността за беззаконието в държавата изцяло на изпълнителната власт, представлява изследването на Юридически барометър. Водеща е безспорната по принцип констатация, че полицейските органи проявяват пасивно отношение в редица случаи, в които съществуват данни (оперативна информация или дори публично оповестени факти) за престъпно поведение на определени лица. Тези лица изобщо не стават обект на наказателно преследване и срещу тях оправомощените органи не предприемат предвидените в закона действия. Възможните обяснения, според авторите на изследването, са публично признати факти - липсата на политическа воля и нежелание от страна на съответните ръководители да се противопоставят на лица с определено влияние, както и наличието на зависимост и свързаност между едните и другите.


Припомня се, че България е между страните, където най-силно се разминават регистрираната престъпност в полицейската статистика и действително извършените престъпления (установени чрез специални виктимизационни изследвания, извършени на социологически принцип). Те показвали, че през последните години средногодишно у нас се извършват около 550 хил. престъпления, от които полицията регистрира около 100 хиляди. Причините - не съобщават за посегателствата срещу тях (т. нар. латента престъпност) и наличието на т. нар. полицейски филтри (не се регистрират престъпления, въпреки че гражданите са съобщили за тях).


Разкриваемостта на престъпленията, осъществявани от организирани престъпни групи, и на различните форми на корупционна дейност е ниска заради слаба оперативна полицейска работа и недостатъчната подготовка на делата в досъдебната фаза. В потвърждение на очевидното за всеки - че правораздаването е кокошкарско - се констатира, че относителният дял на постановените осъдителни присъди е най-голям при транспортните престъпления и при някои кражби. Случаите на образувани дела за организирана престъпност и корупция са между 6 и 7% от всички дела. Не се сочат обаче данни какъв е процентът на осъдителните присъди по тях.


При тази красноречива статистика като единствен проблем в прокуратурата се сочи голямата й натовареност. Това не позволявало да се постигне необходимото качество и увеличавало шансовете да се упражнява корупционен натиск, понеже прокурорите били изправени пред обективна невъзможност да изберат кои дела да разгледат приоритено - дали да забавят или да придвижат по-бързо определено дело.


По същия начин е погален и съдът. Наред с обичайната констатация за високата му натовареност и за формалното участие на съдебните заседатели се твърди, че публично застъпваната теза съдът ги пуска не се потвърждава от данните за броя на осъдителните и оправдателните присъди - у нас 90-94% от делата приключвали с осъдителна присъда. Това важало дори за т. нар. дела от обществен интерес, в които по данни на прокуратурата в периода август 2011 - януари 2012 г. общо осъдените лица са 2014, а оправданите - 79 (4%). Проблемът не бил в ниския брой на осъдителните присъди, а че по много от тях или не започва наказателно преследване, или ако започва, то невинаги стига до съдебна фаза, въпреки че има основания за това. Не се посочва процентът нито на прекратените дела, нито на условните присъди и на наказаните с пробация. Не са представени и данни за размера на ефективните присъди и каква част от тях осъдените излежават изцяло.


nbsp;


nbsp;


По отношение на бъдещия нов Наказателен кодекс се настоява той да третира наказателното право повече като правозащитно и все по-малко като репресивно. Това разбиране следвало да бъде проведено по две основни линии - ограничаване на обхвата на наказателната репресия и осъвременяване на системата от мерки за наказателноправно въздействие. Предлагат се и съответните насоки. Основната е декриминализация - отпадане от НК на престъпни състави, регламентиращи посегателства, които са с ниска обществена опасност, или изобщо не представляват такава. По различни оценки такива били между 20 и 30% от съставите по действащия закон. Като примери са дадени просията, тунеядството (получаване на нетрудови доходи по непозволен или неморален начин), укриването на пречка за брак (покривано от състава на документното престъпление), присвояването на намерена вещ, получаването на бакшиш (неследваща се имотна облага за извършване на работа или дейност) и други.


Декриминализацията щяла да намали насилието в обществото, оттегляйки държавната принуда от сфери и явления, в които тя вече не е необходим регулатор. Наред с нея се иска разширяване на приложното поле на режими, водещи до замяна на наказателната отговорност с административна при по-леки престъпления (прословутия чл. 78а от Наказателния кодекс). В комбинация с промяна на системата на наказанията и тяхната диференциация това ще доведе до прилагане на административната отговорност към по-голям брой деяния, извършени инцидентно. Така силно формализираният наказателен процес ще бъде запазен за по-тежките посегателства, при които са необходими по-сериозни гаранции за правата на участниците в него.


По отношение на системата от наказания авторите бягат старателно от конкретиката, но между общите фрази и в контекста на другите им изводи може да се заключи, че търсят разхлабване на режима. Дискусията за необходимостта от промяна следвало да се съобрази със съвременните разбирания за постигане на целите на наказанието и стриктно съблюдаване на принципа за съответствие на наказанията на извършените престъпления. Говори се за системен подход, за взаимодействието на институциите, за подкрепа от изпълнителната и законодателната власт, както и от Висшия съдебен съвет. Той можел да стане център на задълбочена и всеобхватна дискусия за проблемите, на основата на която да бъде предложен комплекс от мерки за тяхното преодоляване. Защо това не се случва при няколко последователни състава на съвета било обаче въпрос на самостоятелен анализ.


Същата боза скрива и ключовият проблем с корупцията в съдебната система. За него се прави дълбокомисления извод, че въпросът за мащабите на това явление е изключително сложен. Установяването на случаите на корупция по принцип било обективно затруднено от същността на този акт, предполагащ взаимен интерес у двете страни. А усилията за ограничаване на явлението в съдебната система предполагали последователност и комплексен подход. Ако някой реши, че в основата му е изгонване на продажните магистрати от съдебната система и вкарването им в затвора, греши. Според авторите на доклада проблемът с корупцията в съдебната система щял да бъде решен с повишаване на авторитета и на социалния статус на магистратите, както и с намаляване на натовареността им.

Facebook logo
Бъдете с нас и във