Параграф22 Weekly

§22 Анализи

Доживотен затвор с подмяна

Покрай неспирните еврошамари, които съпровождат еврочленството ни, тази седмица страната отнесе поредните два - в сектора на правосъдието. Комисията за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отношение и наказание към Съвета на Европа ни цапна в две наказателноправни насоки - първо изрази съжаление, че от Наказателния ни кодекс не е премахнато наказанието лишаване от свобода до живот без право на замяна, след което определи и условията в затворите във Варна и Бургас като неприемливи.


Според комисията доживотният затвор без право на замяна е нечовешко наказание, тъй като не съдържа никаква надежда за освобождаване на осъдения. Затворите ни пък били пренаселени, нямало средства за ремонтирането им, ширели се насилие и корупция, а грижите за здравето на осъдените и арестантите били на заден план. Изразено е все пак задоволство от предприетите от българските власти стъпки за приобщаване на осъдените с доживотни присъди към останалите лишени от свобода, но усилията в тази насока трябвало да бъдат удвоени.


Всички тези неща ги знаем не от вчера. Което не пречи броени дни преди Съветът на Европа да ни ги припомни, да прозвучат като новина от устата на вицепрезидентката Маргарита Попова. Вярно, новина за един ден, дори не за цял, тъй като темата е актуална в последните години. Попова вероятно е подочула нещо отвън, а призивът й за отмяна на най-тежкото в законодателството ни наказание беше отправен пред европейски посланици. Това стана на конференция по темата Помилването - репресия и хуманност в съвременните наказателни политики.


Време е да направим най-важната крачка - отмяна на наказанието доживотен затвор без право на замяна. В модерните държави категорично не може да съществува такова наказание. Това е наказание без перспектива, надежда и цели, а подобен тип изтърпяване на присъда е нехуманно и равносилно на смъртното наказание. Няма шанс за помилване, а човекът не се отчита като ценност. До 1989 г. живяхме в общество, в което човекът и правата му не бяха ценност. Явно 22 години е недостатъчно дълъг срок за други прозрения. Законодателят трябва да предвиди достатъчно тежко наказание за онези, които са извършили тежки престъпления, заяви Попова.


Всичко това звучи твърде несериозно от устата на един бивш правосъден министър и дългогодишен прокурор. И то не само за юристите, а и за всеки грамотен и непредубеден българин. Първо, в безспорно най-модерната и безспорно демократична държава САЩ продължават да наказват и със смъртно наказание, и със затвор за стотици (!) години. Второ, лишаването от свобода, макар и до живот, е без съмнение по-хуманно от смъртното наказание. В него има както надежда, така и цел. Осъденият може да работи, да живее сред хора, да се чувства полезен и да се надява на помилване. Което все пак е нещо за предпочитане пред смъртното наказание. Всеки надзирател може да свидетелства, че единственото наказание, което плаши закоравелите рецидивисти, е смъртното. Трето, повече от спорно е дали до 1989 г. живеехме в общество, в което човекът и правата му не бяха ценност. Не сме адвокати на социализма, но брутално и безнаказано погазване на основни човешки права - на живот, на здраве, на собственост, в размери като сегашните, тогава нямаше. И не на последно място - законодателят и сега е предвидил достатъчно строги наказания за тежки престъпления, но те не се налагат.


Попова е права единствено за необходимостта да се съобразим с европейските норми. Обезпокоително е обаче, че го правим единствено под натиск, и не като осмислена национална наказателна политика. Смущаващо чиновническа обосновка на тази необходимост направи приемницата й на министерския пост Диана Ковачева - това наказание да отпадне, защото няма друга държава в Европейския съюз, в която се прилагат два режима на доживотно лишаване от свобода. И двете обаче не обелват дума за катастрофалната наказателна политика на държавата. Ако такава у нас за тези 22 години изобщо има, тя се отличава с две неща - лицемерие и отказ от правосъдие. Строгостта на наказателните състави е привидна, защото се преодолява с безогледното им заобикаляне. Това става чрез въвеждане и ползване на правни институти за избягване на наказателна отговорност, за намаляване на наказанието, както и за несъобразяване с него чрез последващо редуциране и помилване.


Всичко това на сегашния главен помилващ, президента Росен Плевнелиев, му е ясно. Той беше далеч по-предпазлив от вицето си в приказките си за премахване на доживотния затвор без отмяна като наказание. В момента се въздържам от позиция - не съм за, не съм против, ще изчакам дебатите. В тази идея има логика, но нещата трябва да се случват не защото един или двама са ги пожелали, а защото институциите и обществото са се обединили и са намерили заедно правилното решение, коментира изявата на заместничката си Плевнелиев. Той безспорно е наясно и с друго - всяко обсъждане по темата е опасно, защото няма шанс за подкрепа на допълнително разхлабване на наказателноправния режим. Напротив, българите разбираемо са между най-върлите привърженици на отмененото смъртно наказание и повечето от тях искат то да бъде въведено отново.


Ако сегашната президентска двойка е свършила нещо полезно, то е по линията на помилванията. Вярно е, че Плевнелиев и Попова спряха да пускат престъпници на конвейер, както го правеха Жельо Желев, Петър Стоянов и Георги Първанов, и никой не им потърси каквато и да било отговорност. И го правеха съвсем не защото помилването е много важен, неразбран и неразработен институт. Желев, както казва Попова, Стоянов и Първанов така последователно и систематично го разбраха и разработиха, че първата работа на осъдения стана писането на молба за помилване, а армия от 1500 престъпници се изниза от затворите, без обществото изобщо да разбере. Едва сега ни се поднасят констатациите, че молбите за помилване са плод на лицемерна готовност за разкаяние, че преследват прагматична изгода, а сочената в масовия случай необходимост от грижа за деца и близки е чиста манипулация.


nbsp;


nbsp;


nbsp;


Нормативната уредба на най-тежката санкция в действащата у нас система от наказания е поначало некоректна. По закон лишаването от свобода без право на замяна се налага само за изключително тежки престъпления, когато целите на наказанията не могат да бъдат постигнати чрез по-лека санкция. Тези цели са три:



- да се поправи и превъзпита осъденият към спазване на законите и добрите нрави;



- да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да извърши други престъпления;



- да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.



Очевидно е, че при налагането на присъдата съдът не може да прецени дали осъденият ще се поправи и превъзпита до края на живота си. Сигурно е само че така му се отнема възможността да върши други престъпления, както и че тежката присъда ще въздейства възпитателно и предупредително на обществото (т. нар. генерална превенция). Индикация за превъзпитание може да бъде само поведението на осъдения в затвора. Практическият въпрос е доколко може да се разчита на тази индикация. А теоретичният е дали в случаите на изключително тежки престъпления общественият интерес налага изобщо да се прави преценка за поправянето и превъзпитанието на извършителя. Не следва ли в такива случаи първата от целите на наказанието да бъде постигана само в затвора, за да се гарантират докрай другите две?


nbsp;



nbsp;




Броят на осъдените на затвор до живот без право на замяна у нас е нищожен на фона на разширяващата се престъпност. С такива присъди са 58 човека, някои от които първоначално са осъдени на смърт по соцвремето . Спасява ги наложеният в средата на 1990 г. мораториум върху смъртното наказание, след което то е заменено с доживотно без право на замяна. Не е известно досега някой да е правил цялостно проучване или психологическо изследване на тези престъпници, от което да стане ясно до каква степен те са се поправили и превъзпитали. Никой представител на правосъдното министерство, което отговаря за местата за лишаване от свобода, не се е ангажирал с подобна задача и дори не е изказвал мнение по въпроса. За сметка на това шефове на затворите, техни служители и юристи, работещи в наказателното право, са единодушни в едно: повечето от излежаващите присъди започват да вършат нови престъпления веднага след като излязат на свобода. Изводът е кристално ясен - темата за доживотния затвор без право на замяна е абсолютна дреболия пред обстоятелството, че законът е врата в полето и законодателят старателно поддържа пътищата за заобикалянето му.





Законопроект за премахването на доживотен затвор без право на замяна внесе през април депутатът от БСП Любен Корнезов. Той предложи пръв и премахването на смъртното наказание, въпреки че като социалистически съдия го е налагал. Наред с обичайните хуманитарни и евроаргументи Корнезов направи уговорката: Това не означава, че всеки осъден трябва да бъде освободен, но всеки осъден трябва да има реална възможност за евентуално освобождаване, когато спре да е общественоопасен.



В проекта за нов Наказателен кодекс също се предлага премахване на наказанието доживотен затвор без замяна. Най-тежкото остава доживотен затвор, който да се прилага за особено опасни умишлени престъпления. Коригиран е и механизмът за преразглеждането му. Това наказание ще може да бъде заменяно с лишаване от свобода за срок от петнадесет години, ако осъденият е изтърпял не по-малко от петнадесет години и е дал доказателства за своето поправяне. Авторите на проекта уточняват, че това ново наказание се изтърпява отделно от търпяното наказание доживотен затвор, за да не излезе, че след 15 години доживотен затвор те следва да бъдат зачетени и като новото наказание лишаване от свобода. Така осъден на доживотен затвор ще може да излезе на свобода след 30 години. По сегашната уредба доживотният затвор може да бъде заменен с наказание лишаване от свобода за срок от тридесет години, ако осъденият е изтърпял не по-малко от двадесет години. Непроменена в проекта остава забраната наказанието доживотен затвор да се редуцира чрез зачитане на работни дни.



Нов НК обаче скоро едва ли ще има, тъй като срещу проекта има тежки критики и вече не е ясно кой работи върху него. Ръководителят на работната група проф. Александър Стойнов се разсърди заради отправените упреци, а неправителствени организации поискаха отстраняването му след негово интервю, в което той заяви, че смъртното наказание е по-евтино и по-изгодно от издръжката на осъдените на доживотен затвор. Стойнов призна, че това звучи цинично, но се аргументира с максимата на Жан-Пол Сартр, че цинизмът е откровеност, доведена до крайност. Излиза, че наказателната политика в България е плод на несекваща подмяна на нуждите на обществото. Бъркотията в ценностите върви ръка за ръка с манипулирането на рефлексите за оцеляване, без които обществото е смъртник, а държавата - негов палач.

Facebook logo
Бъдете с нас и във