Параграф22 Weekly

§22 Анализи

Докога с петиции при неизбежната отбрана?

Неизбежната отбрана беше един от най-шумните институти на родното наказателно право през 90-те години на миналия век. На него се гледаше в един момент като панацея за справяне с масовата престъпност. Възлагаха му се надежди, каквито не са възлагани в целия период на преустройването на правораздавателните и правоохранителните органи. Българите бяха готови психологически да се бранят до кръв срещу апашите, мнозина се снабдиха с внушителни домашни арсенали.

Постепенно илюзиите угаснаха. Днес всеки, който е решен да действа безкомпромисно срещу крадци и грабители, го прави не защото се чувства защитен от закона, а повече напук на него. Масовата нагласа беше да не се пестят средства срещу нападателите, а законът да бъде гарант, че няма да се търси наказателна отговорност от нападнатия. Това обаче не се случи, най-вече защото законодателят не можа да излезе от разкраченото положение между обществените очаквания и слугинажа на престъпните лобита. Втората причина е свързана непосредствено с първата: съдът се оплете безнадеждно в тълкуване на парче, което доразмъти законовите недомлъвки, вместо да ги преодолее. За това няма оправдание, защото неизбежната отбрана е уредена още в първия български наказателен закон от 1896 година. Един век и повече е предостатъчно време да се утвърди стабилна практика, която да отчита и спецификата на различните казуси.
Тълкувателните решения на Върховния касационен съд и на Конституционния съд също не успяха да решат проблема. Юристи, работещи с наказателното право, споделят, че почти няма съдебен акт, който да не е отменен от горната инстанция. Което е сигурен белег за плаващите пясъци в прилагането на чл. 12 от НК. Затова няма яснота с каква присъда - осъдителна или оправдателна, ще приключи процесът срещу мотоциклетиста Петко Лисичков, който застреля в неделя (20 септември) от упор в Бургас местната мутра Калоян Стоянчов-Големия Риж. Отсега обаче се вижда, че делото ще се влачи и в трите инстанции и ще е съпроводено с разнопосочни спекулации, с многобройни спорове между юристи и лаици. В крайна сметка българинът пак няма да разбере може ли да удря и гърми на месо срещу агресията на улицата и в дома си, или трябва да изчака бухалката, ножът или куршумът да полетят към него, за да не го обвинят после, че е прекрачил пределите на неизбежната отбрана.
На пръв поглед Лисичков може да разчита на закона, тъй като действията му изглеждат изрядни. Някогашното ченге в отдела за борба с масовите безредици опитва постъпателно да неутрализира агресията, сякаш следва инструкциите на опитен адвокат. В началото се опитва да спре нападателите с гумена палка. Отнемат му я, започват да го налагат с нея, той пада на земята. И едва когато посягат към него с извадени ножове, стреля със законно притежаван пистолет.
Първата алинея на чл.12 от НК гласи: Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана - за да се защитят от непосредствено противоправно нападение обществени или държавни интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Проблемът е в критериите за определяне на тези предели, защото втората алинея на чл. 12 ги описва възможно най-общо: Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на деянието. В закона няма изискване отбраняващият се да избере най-лекия начин за защита или дори за равностойност между причинените и предотвратените вреди. Щом е напълно възможно да те пратят на оня свят с проста тояга, можеш да причиниш предварително същото на нападателя със съвременно оръжие. В повечето случаи за определяне на това съотношение просто няма време. Ако Лисичков не беше гръмнал Големия Риж, едва ли би имал втори шанс за законна самозащита. А законът не изключва причиняването на смърт в резултат от неизбежната отбрана.
Вярно е, че преценката на съда се основава на цялата съвкупност от доказателства, но е вярно също, че институтът на неизбежната отбрана не може да постигне никакъв превантивен социален ефект, ако липсва еднопосочна и дори произволна съдебна практика. А в българския случай тя е колеблива и по отношение на обстоятелството, което изключва превишаване на пределите на неизбежната отбрана. Според ал.4 на чл.12 деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение. И ето ти отново повод да се констатира скудоумието на родното правосъдие - бил ли е наистина уплашен отбраняващият се, или е ликвидирал нападателя с каменно изражение на лицето? В случая с Лисичков прокуратурата повдигна обвинение за убийство в състояние на афект. Но вероятно ще бъдат изтъкнати мотиви за неговото хладнокръвие, за които съдът трябва да прецени изключват ли уплахата.
Смущението от това накъде биха тръгнали нещата идва от няколко други случая, които компрометираха съда. Художникът Йордан Опиц беше съсечен в края на февруари, като получи ефективна първоинстанционна присъда от 10 години лишаване от свобода и 160 хил. лв. кръвнина, задето уби през 2007 г. наркоман с шест висящи дела за кражби. Не е ясно дали Софийският градски съд бе силно впечатлен от поетиката на адвоката му, който пледираше, че е прекъснат животът на една млада птица, която щяла да свие семейно гнездо и да възпитава челяд. Де юре Опиц го отнесе, защото съдът не прие, че е действал в условия на неизбежна отбрана. Опиц гръмнал наркомана не в дома си, а пред кооперацията. Нищо че при опит да го задържи онзи тръгнал заплашително към него. Взел си пистолета, след като чул от сина си, че в сградата има апаши. Това пък сочело, че нападението срещу него не е непосредствено, а е имал време да се въоръжи и да се подготви за сблъсъка.
Десетилетие по-рано бизнесменът Еди Минасян беше оправдан за това, че застреля крадеца на автомобила си, въпреки че прокуратурата пак искаше присъда за убийство в състояние на афект. Та нима защитата на здравето и живота заслужава по-малко жертви от защитата на една кола?!
Подобен беше краят на делото и срещу добилия образ на национален герой пенсионер Никола Похлупков, който минира многократно обираната си вила, а една от бомбите откъсна крадливата ръка на местна циганка. При сходни обстоятелства обаче Андрей Гаврилов получи тригодишна условна присъда, защото друг циганин похити лозето му, не подозирайки, че там са заложени огнестрелни устройства.
Ясно е, че допустимостта на т. нар. частно правосъдие се препъва непрекъснато не в липсата на обществен консенсус, а от лобита, за които престъпността е безкраен източник на доходи. На практика мутрите продължават да налагат частно правосъдие, а гражданите се страхуват да реагират срещу него адекватно, за да не бъдат влачени по съдилища и затвори. Разбира се, процесът при подобни инциденти няма как да бъде избегнат, но не е все едно дали правораздавателните органи ще действат еднозначно и категорично, или ще обръщат всеки път закона с хастара навън.
Лисичков може и да не е стока, може и да е съден за разпространение на наркотици. Говори се, че Бургаският окръжен съд е загърбил закона и го е оправдал, след като е заловен да превозва повече от 5 тона хлорацетон - прекурсор за производство на синтетичен наркотик. Може и да се е познавал с Рижия и да са имали сметки за уреждане. Но законът казва ясно, че деянието му не е общественоопасно, което означава, че то е общественополезно. Срещу такива като Рижия законната саморазправа е абсолютно наложителна.
В крайна сметка ясно е, че престъпността е вавилонска кула, в която всяко престъпление стъпва върху стотици други ненаказани. От върха на тази кула гледат магистратите. Явно трябва да се пролее кръв, за да се запитаме защо не са осъдили досега нито Рижия, нито Лисичков, а са ги оставили да се оправят на улицата, както намерят за добре. Е, Лисичков се оказа по-добър както по Наказателния кодекс, така и по закона на джунглата!

Facebook logo
Бъдете с нас и във