Параграф22 Weekly

§22 Анализи

И Съветът на Европа е недоволен от България

Докато се бяхме вторачили в Европейския парламент и чакахме дебатите на депутатите за ситуацията в България, една друга европейска организация – Съветът на Европа (СЕ), звучно ни отвъртя шамар. Или по-точно два шамара, защото Комитетът на министрите на СЕ прие цели две междинни резолюции, в които посочи, че България не изпълнява ключови решения на съда в Страсбург и така е нарушила международните си задължения. А това на недипломатически език означава срам, при това голям срам за държавата ни....

 

В България не са много хората, включително и сред политиците, които правят разлика между Европейски съюз и Съвет на Европа. Затова е нужно - поне на първо време - да посочим, че в Съвета на Европа членуват 47 държави и че това е международна организация, различна от ЕС.

Всичките тези 47 страни са подписали Европейската конвенция за защита правата на човека и са се задължили не само да я спазват, но и да изпълняват решенията на съда в Страсбург. А срещу „калпазаните”, които не го правят,  конвенцията предвижда да се предприемат мерки от Комитета на министрите, в който заседават външните министри на държавите, членуващи в СЕ.

Та точно този Комитет на министрите, преди седмица - на 1 октомври, прие

две резолюции срещу България,

защото държавата ни не изпълнява решенията на Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ), с които е била осъдена за нарушения.  

Става дума за междинни резолюции, с които Комитетът на министрите към Съвета на Европа сигнализира за продължително неизпълнение на дадено решение на ЕСПЧ и указва на държавите какво трябва да направят в дадения от Комитета срок.

Първата резолюция е свързана с група от седем дела, образувани пред съда в Страсбург през периода 1998-2013 г. и свързани основно с полицейско насилие и малтретиране на затворници. В тях има и оплаквания за липса на адекватна медицинска помощ, за ограничаване или лишаване от адвокатска защита, за неефективно разследване на жалбите за полицейски произвол, за невъзможността

да се обжалват отказите на прокуратурата

за образуване на дела по такива жалби.

Темата с полицейското насилие у нас стана особено актуална сега, по време на протестите. По принцип обаче става дума за системен проблем, който съществува от три десетилетия. Справка - годишните доклади на Българския хелзинкски комитет, според които едва 2-3 процента от жалбите от полицейско насилие "прерастват" в досъдебни производства. Колкото до ефективните присъди, за тях е по-добре да не отваряме приказка, защото осъдени и влезли в затвора униформени биячи няма.

На този фон, констатацията на Комитета на министрите, че въпреки осъдителните решения срещу държавата, властите ни не предприемат адекватни мерки вече двайсет години (първото решение от тази група е от 2000 година). И това няма как да бъде отминато тихомълком.

Другата група дела, заради която Комитетът на министрите на СЕ ни размаха пръст, е свързана

с нарушаване на правото на свободно сдружаване.

Именно за такова нарушение България беше осъдена в Страсбург - заради отказа на съдилищата да регистрират ОМО „Илинден”.

И в двете резолюции е даден срок, в който България трябва да предприеме конкретни мерки, включително и да промени законодателството си така, че то да съответства на Конвенцията за правата на човека. И, ако се наложи - да бъде ремонтирана дори конституцията.

Колкото до сроковете - до месец юни догодина, България трябва да докладва какво е направила по отношение на съдебната регистрация на сдружения като ОМО"Илинден". А до края на 2021 г. - когато случаите ще бъдат отново преразгледани от Комитета на министрите - как е решила проблемите с полицейското насилие. 

Засега Съветът на Европа се ограничава с предния размахан пръст. Това не е прецедент, защото България и по-рано е получавала такива резолюции. По всичко личи, че няма да е за последно, защото

страната ни е системен нарушител

на Европейската конвенция за защита правата на човека, с чието ратифициране сме се задължили да изпълняваме и решенията на Съда в Страсбург (ЕСПЧ).

В  доклада на Комитета на министрите за 2019 г., България бе поставена на четвърто място (след Русия, Турция и Украйна) - със 79 неизпълнени осъдителни решения на ЕСПЧ, в които са констатирани т. нар. „системни проблеми”. Общо обаче в сметката ни има 170 неизпълнени решения на Съда в Страсбург.

Безспорно най-известното от тях е по делото

„Колеви срещу България”,

заведено от близките на разстреляния през 2002 г. военен прокурор Николай Колев. Точно в решението по това дело, Европейският съд по правата на човека в прав текст ни написа, че главният ни прокурор не може да остане недосегаем, ако срещу него има достатъчно данни за извършено престъпление.

Единадесет години по-късно обаче това решение така си и остава - без последици. Преди месец, в началото на септември, Комитетът на министрите за пореден път констатира този факт, при все всичките напъни на държавата да имитира дейност по изпълнение на съдебния акт.

Нефелният законопроект за изменение на Наказателно-процесуалния кодекс, внесен от бившия правосъден министър Данаил Кирилов с претенцията да разреши проблема с недосегаемостта на главния прокурор, "не гарантира независимост" на разследващите, казват експертите на СЕ. Същата е оценката им и за „новата” конституция на ГЕРБ, която - за всеобщо щастие на простосмъртните - се е запътила към канавката още в зародиш.

Следващото преразглеждане на случая "Колеви срещу България" ще бъде през март догодина. И по всичко изглежда, че горещият картоф ще се прехвърли на следващите управляващи, а над главния прокурор ще си остане все така само Господ (по думите на покойния Иван Татарчев)...

Как ще реагира Съветът на Европа, ако продължим да сме сред държавите рекордьори по непукизъм спрямо решенията на Съда в Страсбург, никой не може да прогнозира. Лошото е, че

упоритото неизпълнение на международен договор,

какъвто представлява Европейската конвенция за защита правата на човека, трупа твърде негативен имидж на България пред света. И става повод да бъдем сочени като държава, която не гарантира в достатъчна степен защитата на човешките права на собствената си територия. Факт, който е недопустим за държава членка на Европейския съюз.

Facebook logo
Бъдете с нас и във